Велчова завера (1835)

    След приключването на войната от 1828–1829 г. в живота на Европейския югоизток настъпват значителни промени. Русия променя своята политика и става покровител на Турция. След решителната й намеса на страната на Цариград в разразилата се Египетска криза се стига до подписването на Ункярискелеския договор на 8 юли 1833 г. Съобразно постановленията на този договор Русия получава правото на пълен контрол над Проливите. Това засилва противоречията между Петербург, от една страна, и западните покровители на империята, от друга, до краен предел. Като резултат през 1841 г. е подписан Лондонският протокол, по силата на който се установява европейски протекторат над Турция, а Проливите се затварят за всички чужди кораби.

Междувременно революционният кипеж на Балканите продължава. Укрепващата българска нация се насочва все по-уверено към самостоятелни революционни изяви, имащи за цел промяна на съществуващото положение. Издигнатата от политическия център на С. Врачански идея за автономия е обоснована още по-обстойно от българските емигрантски дейци през 30-те години на XIX в. Тази идея предвижда да се образува едно автономно княжество в Добруджа, което ще бъде база за бъдещите освободителни борби. След успешния завършек на борбите автономният статут ще се разпростре върху всички български земи. Тази идея принадлежи на М. Кифалов, Ив. Селимински и В. Ненович. Тя показва, че и сега българските емигрантски кръгове се стремят към такъв политически статут за България, какъвто имат съседните балкански държави Сърбия, Влахия и Молдова.

През 30-те години, вследствие засилената агитация от страна на Сърбия, започва революционно брожение в западните български земи. През 1833 г. в Нишко, Видинско и Берковско избухва въстание, в резултат на което към Сръбското княжество се присъединяват шест нахии. Две години по-късно в този район започва ново въстание, което поставя началото на поредица бунтове, продължили с малки прекъсвания почти десетилетие и половина.

През 1835 г. в Търново и Търновско е подготвена Велчовата завера, която се явява продължение на борбите на българите след подписването на Одринския мир. Идеята за организиране на въоръжено надигане и този път принадлежи на Г. Мамарчев, който след войната остава като комендант на Силистра. Едно българско въстание, според него, би довело до намесата на Русия, така както това става в Сърбия и Гърция. Той влиза във връзка с търновските първенци и съзаклятниците формират два центъра — Силистра с Г. Мамарчев и Васил X. Вълков и Търново, начело с Велчо Атанасов Джамджията. Привлечени са съмишленици от Г. Оряховица, Дряново, Трявна, Елена, Габрово. В съзаклятието е включен и игуменът на Плаковския манастир отец Сергии. В манастира се провеждат срещите, там се уточняват всички въпроси по предстоящите действия. Димитър Софиянлията трябвало да набира въстаници под прикритието на строителни работници. Замисълът на организаторите пропада поради предателството на еленския чорбаджия Йордан Кисьов. Главните дейци на заверата са заловени, съдени и обесени, а Г. Мамарчев, като руски поданик, е заточен на о. Самос, където умира през 1846 г.

Въпреки неуспеха на Велчовата завера тя има важно значение за по-нататъшните борби на българския народ. Това е първият самостоятелен опит, който показва, че укрепващата българска нация започва да изправя снага и да разчита най-вече на своите собствени сили.

из „История на Българското възраждане“, автор: Иван Стоянов