Войводи‎ > ‎

Рада войвода

Рада Барачкина (Рада войвода) - тази прославена хайдутка е родена вероятно през последната четвърт на ХVІІІ в. в малкото преселническо селце Чолакова махала (дн. квартал на гр. Велико Търново). То носи името на дядо й – ратай с прозвище Чолак, който дълги години аргатува на бея в турското с. Качица, Търновско. Дядото се оженва, напуска селото и се премества в съседно землище, като така става родоначалник на новото с. Чолакова махала. Внучката му Рада е единствена дъщеря на някоя си що-годе състоятелна жена – вдовица, позната под името Барачката. Рада (Радка) става известна още на 12 – 13 годишна възраст, когато спасява от удавяне едно по-малко от нея овчарче, а като 17 – 18 годишна мома изнася сама на ръце болна старица от пламъците на горящата й къща.
 Такива са най-ранните сведения за тази храбра жена, които откриваме в писанията на Петко Р. Славейков. Възрожденският поет и публицист разказва за нея още през 1867 г. в „Исторически примери. Събрани от разни нравствени книги...” (Свръзка І, Цариград, 1867, стр. 33 – 36). По-късно Славейков се връща към очерка си за Рада Барачкина и в „Бележки за някои стари войводи” отново ни напомня за смелостта и безстрашието й, описани така, както са били „Според преданието, което от достоверни лица сме чували и което се потвърдява още и от народните песни...” Ето как всъщност продължава разказът на автора по-нататък: „Тази й сърдчавост, спретнатост и лепостта й, а още повече доброто й сърце я направили да бъде желаема съпруга колните села, между кона момците от селото и на тези даже от оито бил и синът на едного от богатите и силните аги в село Качица. Заплашванията на този млад ага отстранили всички други искатели, но досажданията му, за да привлече на своя страна тази сърцата мома, принудили я най-после да прибегне в дружината на известния по това време в тези страни Вълчан воевода. После ненадейното улавяние на Вълчан воевода от леденишкия спахия, стария Ахладоолу, Рада не се отказала да приеме воеводството над дружината си, което и водила няколко години напред, но без да ся споменува някое злодеяние и насилие, направено от ней и юнаците й. Нейното хайдутувание било да покровителствува изложените на опасност жители от околните села в поченатите вече нашествия на кърджалиите и даалиите и в междуособните борби на бейовете и на аяните по това време. Не ся знае положително сетнината на тази юначна и добродетелна мома воевода. Едни казуват, че тя... умряла в дълбока старост, други: че тя забягнала във Влашко, а трети: че била убита в едно сбивание с няколко хайти при село Пушево...”
 Информацията за Рада войвода дообогатява с малко повече конкретика поборникът-книжовник Филип Симидов (1852 – 1925), който пише за нея следното: „Рада Барачкина, войвода на 70 юнаци, действала около 1838 г. край град Търново. Тя е родом от село Чолакова махала, на час и половина път югозападно от Търново. Била облечена като мъж, наричали я войвода Радю и дълги години не могли да открият, че всъщност е мома. Не се знае каква е кончината й. Едни казвали, че е избягала във Влашко, а други – че е убита в сражение.”
 Фактът, че Рада се облича и действа като мъж, се потвърждава и от едно предание от Русенския край. Според него тя се присъединява към дружината на Вълчан войвода заедно с приятелката си Пен(к)а и двете в продължение на години остават неразпознати под мъжките си имена Радю и Пеню.
 През отминалия ХХ в. изследователят Димо Минев ни предава друг интересен разказ за момата воевода Рада Барачкина. Него той успява да запише от 90-годишната си майка заедно с една народна песен за същата хайдутка (текстът на песента се съхранява в Института за литература към БАН). Накратко чутото и запазено от Минев сведение гласи: „Рада Барачкина..., е била воеводкиня на 75 души юнашка чета. Тя е върлувала в околните гори и планини на Търново по време на аените в турско време. Моята майка умря на 90 години. Тя я помни като дете. На половин час далеч от Търново е имало турско село Качица, което е враждувало със с. Чолакова махала, обирали и убивали мнозина. Един ден трима млади турчета отишли въоръжени в дома на Рада и поискали тя да им налива ракия да пият. Рада се явила внезапно пред тях вместо с ракия с една дрянова сопа в ръка и кротко попитала гостите защо я търсят. „Търсим те да ни изнесеш ракия да ни черпиш.” „Та аз не съм кръчмарка, нито къщата ми е кръчма да ви черпя. Добре ще сторите да си отидете, откъдето сте дошли” – и си тръгнала към къщи. Но единият посегнал да я улови и задържи. С един светкавичен удар Рада му прекосила ръцете, посреща и другите двама със сопата тъй бърже, щото те не сварили да изтръгнат нож или пищов, защото и тям ръцете били увиснали от Радините удари. Оттогаз Рада забягнала в горите и повела чета...”
 Това е известната история за Рада Барачкина. За съжаление, сведенията за геройствата на тази, макар и реално съществувала личност също са обвити до някаква степен от романтичната мъгла на преданията. Но, както отдавна е доказано, във всяко предание има и малки, рационални зрънца истина. За историографията, която гради своите изводи на факти и безспорни документи, проблемът с легендите и преданията е, че понякога се оказват самата истина. Колкото и оскъдни да са, данните за Рада войвода ни позволяват да обобщим – основна първопричина за нейните енергични действия и последвало хайдутство с дружината на Вълчан войвода стават нескритите низки намерения на нахлулите в дома й натрапници и опасността да бъде насила потурчена. Така предаността към вяра и народност окончателно предопределя по-нататъшната съдба на младата българка. Впоследствие народната памет съхранява спомена за нейните подвизи във фолклора, независимо че там истинското и приказното почти винаги се преплитат.
 Съществуват различни интерпретации на Радиното хайдушко минало. В една от многото легенди за хайдутина Вълчан и седемте му войводи например се твърди, че той е роден в Осеновлак някъде близо до Искъра и става хайдутин със сестра си Рада – за да я спаси от „пашата на Орхание”, който иска да я потурчи и вземе в харема си. Очевидно и тук сюжетът е същия. Според друга версия Вълчан е от с. Косача край Перник. Няма исторически известия обаче, които категорично да казват, че това е действително така и че става въпрос за същата хайдутка Рада. Много по-достоверно изглежда Рада Барачкина да е същата онази „Бела Рада”, спомената наред с Вълчан войвода в летописната книга на изследователя Йордан Перчинков „Вълчедръм – докосване до миналото”. Авторът цитира една приписка от онова хайдушко време, в която се казва следното:
 „Ние бяхме 99 души без майки и бащи. Турска вяра не щем. Боже, Боже, пари и богатство ни даде, и юначни години, но българско царство не ни даде…”.
 (Вълчан войвода, поп Мартин, Али бей врачански и Бела Рада)
 Независимо от неизбежно натрупваните с времето наслоявания може да се заключи, че Рада Барачкина действа като хайдутка из Търновския край в един изключително смутен период – края на ХVІІІ и първите десетилетия на ХІХ в. В онези години на засилена феодална анархия в Османската държава, когато един срещу друг застават редица влиятелни аяни от балканските провинции на империята, последиците от междуособната вакханалия рефлектират най-вече върху мирното християнско население. При тези условия естествен защитник на угнетените българи от своеволията на разпореждащия се из Търновско и почти цяла Северна България русенски първенец Исмаил ага Тръстениклиоглу се явява с дружината си и юначната Рада войвода. За благодарност народът запява песни за нея, разказва легенди и до ден днешен нарича на нейно име редица местности в Централна и Западна Стара планина – „Радина планина” или „Радина гора”, „Радин кладенец” (под вр. Мургаш), „Радина вежда”, „Радини кули” и пр. Често е споменавана и от минали, пък и от сегашни иманяри. За тях повечето от посочените местности, свързани с Радиното хайдутство, продължават да са обект на особено внимание, поради легендите за натрупаните и незнайно къде скрити от Рада и Вълчан войвода несметни богатства.

източник:forum.bg-nacionalisti.org, връзка към цялата статия - линк
------------------------------