Войводи‎ > ‎

Момчил войвода

За него се носи слух, че е бозал най-малко 5 години и с това обясняват високия му ръст, който бил близо 2 метра. На хората, повечето от които по това време са около 1,65 м високи, той изглеждал истински исполин. Освен това притежава и титанична сила – едва двадесетгодишен можел да пречупи 10-годишно дърво. Лъкът му бил направен от ясенов клон, дебел колкото човешка ръка, на който само той можел да опъне тетивата от биволски ремък и да праща стрелата на 300 разкрача, пробивайки и най-якия щит.

Но и нравът му бил буен. Родителите му били земеделци, но тази работа не била за него. От ранна възраст той става разбойник и с дружината си напада и обира богати български и ромейски владения. Всичките му другари са облечени с ризници, шлемове, имат мечове и лъкове, затова не приличат на разбойници, а на войници от редовна елитна армия.
По това време Западните Родопи са метежна област. Тя преминава ту в българско, ту във византийско владение. Българската царска власт в този район е отслабена, а в Цариград императори се борят помежду си за трона. На всеки е необходима боеспособна войска, затова се стремят да привлекат Момчил на своя страна. Пръв това успява да направи ромейският василевс Андроник ІІІ Палеолог.

Момчил става стратиот-прониар, на когото се дава поземлено имение срещу задължение да служи във войската. Така той скъсва с разбойничеството и се присъединява към нисшата византийска аристокрация. За него обаче това не е достатъчно. Той се цели много по-нависоко и иска да се сроди с императорския род.
Андроник му отказва и затова Момчил преминава на служба при сръбския крал Стефан Душан, заедно със своите 2000 бойци.

Но не е доволен и от него, защото не му плаща редовно уговорената издръжка Затова през 1343 г. се присъединява към Йоан VІ Кантакузин в ожесточилата се гражданска война във Византия. По това време дружината му е нараснала на 5000 пехотинци и 300 конници. Той получава във владение областта Меропа и титлата севастократор. Превзема Ксанти и прави града своя столица.

Момчил притежава малък флот, който господства в крайбрежието на Западно Егейско море и с който нанася големи поражения на турската орда на Умур бег, подпалвайки корабите му, а някои от тях пленява. Обявява се за независим владетел, но не се титулува цар или дори деспот, а само войвода. Въпреки това столицата му Ксанти е наричано още и Царево.
Обгражда се от всевъзможни врагове, които непрекъснато го нападат. Момчил  обаче има достатъчно високо самочувствие и сила, поради което е способен не само успешно да се отбранява, но и да ги громи. Той разбива войската на Кантакузин при Гюмурджина и нанася второ голямо поражение на турците при Порто Лагос. Това кара противниците му да се обединят.

През 1345 г. 20-хилядна ромейско-турска армия настъпва срещу него. Битката става при Буруград, това е втората столица на Момчил, наричана още Орлово гнездо. Учудващо е защо той приема тази битка, след като разполага само с 4000 конници. Би могъл да привлече противника в родопските теснини, да го раздели на части и да унищожава поотделно всяка една от тях, което успешно е правел при други подобни случаи. Вероятно това е предизвикано от самочувствието му, че е непобедим.

Грешката му обаче е наказана. Въпреки юначеството на неговите воини, голямото числено превъзходство на противника решава изхода от сражението. Когато остава с шепа воини, иска да му отворят портите на Буруград, но те остават залостени. Това предателство решава съдбата на Момчил и той намира своята гибел.

Във фолклора Момчил се възхвалява като първия, който се опълчва на турското нашествие на Балканите. Освен това се разказват и легенди за приказното му съкровище, но то и до днес не е намерено. Една от вероятностите е да е било открито от Вълчан войвода, който е потомък на Бимбеловия род, основан от Момчил, и пренесено на друго място. В преданията на потомците в Западнородопския край за Момчил войвода е запазен споменът като за юнака, пожертвал живота си в защита на българщината.
 
източник:desant.net,връзка към цялата статия -линк
----------------------------------------
 

Севастократор Момчил или Момчил войвода
 
Севастократор Момчил или Момчил войвода, Момчил юнак (на латински: Momchil; на гръцки: Μομ[ι]τζίλος или Μομιτζίλας; в гръцките източници се среща и като Мимитил.[), е български феодален владетел в Родопите и в Беломорска Тракия, живял през 14 век. Воин с внушителна физика, който е водил самостоятелна политика в сложната ситуация на Балканите по това време и е загинал геройски на бойното поле срещу турските нашественици.
Биография
Момчил е българин роден около 1305 г. Поразявал с физическите си качества. Не е известно да има знатен произход. Бил толкова висок и снажен, че бил "колкото двама души", "всички се дивели на величествения му вид", а турският поет Енвери пише: „...приличаше на минаре!“ Първоначално бил "хонсар" (разбойник) сформира чета в граничната област на България с Византия и/или Сърбия, за което е преследван от българската власт.
Стратиот във Византия
Около 30-годишен, няколко време преди 1341 г., той преминава във Византия и постъпва да служи при Андроник III Палеолог (имп. 1325-1341) като стратиот - прониар т.е. земевладелец, който срещу дадения му поземлен имот се задължава да служи във войската. Така Момчил преминава в съсловието на дребната служебна поземлена аристокрация, поел задължението да охранява някакъв периметър от византийската граница с България, но започва на своя глава да нахлува в българската държавна територия. Византийските власти настояват да прекрати разбойничеството защото застрашава мирният договор с българското царство, обаче Момчил упорства. Вероятно България се домогва византийците да предадат размирника, това слага край на прониярството и той бяга в Сърбия.
В двора на сръбския крал
Отивайки на служба при крал Стефан Душан, сформира дружина от 2.000 българи и сърби привлечени от личността му. По думите на Енвери бил прочут "в сръбската страна". Отряда му се ръководел от принципа "малцина заради мнозината и мнозина заради едного", а хората му били фанатично предани, готови "по-скоро да сложат костите си в бой, отколкото да го предадат на погибел". Възможно е в двора да са се запознали с Кантакузин, който също идвал там. Управлява, според местната легенда, като васал Пирот и околната българска област. Средновековният Пиротски замък, много близък като архитектура до Видинския замък Баба Вида и днес е обозначен на картите като исторически паметник "Момчилов град".
В Родопа
Момчил през 1343 г. заедно с дружината си е привлечен от великия доместик, провъзгласил се за император Йоан VI Кантакузин за съюзник в Гражданската война във Византия 1341-1347. Кантакузин пише, че когато напредвал с войските си към Солун, неочаквано в лагера дошъл Момчил, начело на малка армия и се поставил в негова услуга. Съвсем "случайно" по същото време при пристигнали и пратеници от Родопите, които щели да му се покорят, но само ако Момчил бъде техен управител. Така според хрониката Момчил получава от императора като негов васал областта "Меропа" . Западните и Средните Родопи и части от Беломорието между р. Места и Гюмюрджина и в Родопите по течението на р. Арда до Чепеларска река с крепостите Света Ирина и Подвис (при дн. Смолян), последната става първата му столица. Войводата разполага със сериозни за времето си въоръжени сили. Първоначално има 5 000 пехотинци и 300 конници, набирани най-вероятно само от Меропа (Родопа).
В Беломорието и Родопа
Скоро след като получава крепостите в централните Родопи (Меропа) Момчил слиза и заема Ксанти, установява там своя дворец, "дом" според летописите, прави го истинска своя столица и разширява територията си до Бяло море с дн. Порто Лагос и крайбрежието, включвайки силната крепост Перитор (Буруград) на северния бряг на беломорското езеро. През 1345 г. има 4000 конница и поне още 5000 меча пехота! С тези значителни за епохата военни сили Момчил участва в походите на Кантакузин и турския му съюзник Умур паша, от които понякога страда и българската държавна територия.
В май 1344 г. великият дукс Алексий Апокавк от името на императрицата Анна Савойска търси съюз с Момчил. Момчил бил много ценен и за Кантакузин, който за да надмогне съперницата си го провъзгласил за "севастократор" най-високата титла след тази на царя според правилата давана на неговия брат. Съперничеството с Йоан Асен, управител на "Мора" - източните Родопи по р. Арда, част от дн. Кърджалийска област c крепостта Перперек син на Андроник Асен и шурей на Йоан Кантакузин и c подвизаващия се в около Момчиловите владения Матей Кантакузин, син на императора, но най-вече поради назряващото противоборство с най-близките съюзници на Кантакузин - турците на Умур бег,чиито нашественически орди нападат българите и безчинстват в момчиловите земи, кара Момчил да скъса съюза си с Кантакузин, който "заплащал" за услугите на турците по най-лесния начин, с плячка, като ги оставял да грабят в Тракия и Беломорието т.е. в „Момчиловите български земи“, там те се отдавали на разюздан грабеж и отвличали в робски плен огромен брой хора и добитък. Момчил се чувствал длъжен да защити от турските вилежи своите хора, пък и гърците които били негови поданици и се нагърбва с непосилната задача да спре наплива на турското нашествие през морето. Владетелят освен това не се покорява и на Цариград и приема севастократорската титла от Кантакузин, но и него не признава за сюзерен. Фактически от васален става напълно самостоятелен български владетел в Беломорието и Родопа, противопоставящ се и срещу двете византийски страни, и срещу турците. Момчил вече е бил сила, с която балканските владетели трябвало да се съобразяват. Известните Влахо-български грамоти го величаят като "Непобедимият и изкусен във войната" Момчил, човек, "...когото храбростта не напускала никога". Така едновременно откъснал се както от Кантакузин, така и от Анна Савойска, воювал непрекъснато срещу единия и другия, "превземал градове и села, изглеждал всемогъщ и непобедим". Присъединил нови части от Беломорието, нещо особено важно за прехранващите се със скотовъдство българи от планината, създава своя феодална държава с център град Ксанти, една от многобройните наследнички на разпокъсаната българска империя по времето на цар Иван Александър и води самостоятелна политика. Във войската му се служило без заплащане, да е под неговото знаме му било въпрос на чест и защита на родните земи за всеки. Впечатлението и споменът за нея е толкова силен, че столичния ѝ град столетия след 2-3 годишното ѝ съществуване е наричан от местните българи дори когото вече са част от тях потурчени не Ксанти, а Царево.
 
Балканите към 1340 г. с владенията на севастократор Момчил и столицата им Царево (дн. Ксанти)
Балканите към 1340 г. с владенията на севастократор Момчил и столицата им Царево (дн. Ксанти)

Войната с турци и византийци в 1344

През юни 1344 г. защитавайки владенията си от турските набези Момчил напада и побеждава турците в Битката при Бистонското езеро (Порто Лагос) като запалва турския флот - изгаря 15-те турски кораба, като през нощта изпраща кораби, които запалват закотвените плавателни съдове на врага, разбива охраняващия ги турски отряд позволил си да се дебаркира на неговия беломорски бряг и избива 250 турци. Така започва войната с Умур бег и византийският му съюзник императорът Кантакузин. Те с големи сили веднага нахлуват в беломорската държава на Момчил, но той не не се стряска, а маневрирайки с дружината си успява да изненада в началото на юли 1344 императора отделно от турските му съюзници, докато е на лагер при Гюмюрджина до развалините на Месина (Миноспол) и да му нанесе силно поражение. Византийците са разбити, Кантакузин е ударен с меч по главата, конят му е убит и той по чудо се спасява от плен. Поражението кара византийците да се изтеглят от Момчиловите владения. Българите разбили турците при Порто Лагос-Абдера и византийците при Гюмюрджина печелят войната през 1344 г.
Както допуска Пл. Павлов, вероятно същата година или в началото на следващата Момчил се жени за знатна българка от Търновското царство, което го прави съюзник на цар Иван Александър (1331-1371). Фолклорът я нарича Рада и Видосава, но исторически сведения как се е казвала не са открити. Според Пламен Павлов между Момчил и българския цар съществува определена координация на действията.
Дружината на Момчил в битка
Дружината на Момчил в битка
 
Войната с турци и византийци в 1345
 
Битката при Буруград (Перитор)
Подготовка
През май 1345 г. предводителят на селджукските турци емира на Айдън - Умур бег пристига от Мала Азия на Балканския полуостров повикан от Йоан VI Кантакузин и след голяма подготовка войските им се отправят срещу Момчиловото царство. Този път силите им са още по-многобройни само турците са 20 000 меча, срещу тях Момчил може да противопостави свиканите свои 5000 български конници.Той разчита на яката крепост Боруград (Перитор) недалеч от Бяло море и от столицата му Царево (Ксанти), но гърците в нея извършват предателство и отказват да го пуснат, приемат само съпругата му ескортирана от братовчед му Райко с 50 български войника. Момчил подведен от дързостта си и храбростта на своите родопски войни допуска стратегическа грешка, отказва се от донеслата му успех в предходната война тактика на маневриране и изненадващи нападения срещу разединени сили на противника и решава да приеме боя срещу многократно превъзхождащи го сили. Няма обяснението за това негово решение. Ако би се отказал от сражение в равнината където обединените сили на турците и византийците могат свободно да се развърнат и стоварят своята съкрушителна сила върху малката му елитна войска, и би направил нужното да ги привлече в преследване към теснините на неговите родопски планини, изходът за нашественика при една засада и сражения там щеше най-вероятно да е катастрофален, но неизвестно на какво надявайки се, той избира друго, плащайки вероятно дан на неразумната си храброст. Развръща отряда си пред стените на крепостта, защитавайки се от обход и удар в гръб с нея и очаква нападението на противника.
Ход на битката
На 7 юли 1345 строеният пред стените на Буруград отряд на Момчил е атакуван е от многочислени турски предни сили, които отхвърлят българите, разрушават стената и убедени, че са победили, се пръскат да мародерстват в околността. Когато пристигат главните сили водени от императора и Омур бег те изненадани виждат пред себе си строена в пълен боен ред уж разбитата българска войска и са принудени също да се строят за бой. В центъра са елитните турски и ромейски части, командвани лично от императора, дясното крило от леко въоръжени турци командва Умур бег, а на лявото са лековъоръжените византийци. Противно на очакванията атаката започва не огромната турско-ромейска армия, а войните на Момчил. Те удрят с голяма енергия центъра и се врязват в противниковата войска, но подавляващото числено превъзходство си казва думата и дълбоко ешалонираните редове на противника макар да се огъват, не са пробити и устояват на удара. Те на свой ред се опитват да настъпят, но сега българите твърдо и дълго устояват на техния многочислен натиск. Сражението е продължително и много ожесточено, дълго не е ясно кой ще надделее, постепенно обаче българите са изтласкани в към стените на Буруград където не могат да водят бой в конен строй. Момчил пръв слиза от коня и както винаги лично повежда поредната атака като се хвърля пеша извадил меча си срещу приближаващия противник, изумлението и възхищението на турци и ромеи от храбростта и силата му остава записано в стиховете "Деянията на Умур паша" на Енвери и хрониката на Кантакузин. Боят е ожесточен и никой от българите не мисли да отстъпва пред пълчищата турци и византийци, но Момчил пада в боя и това окончателно решава изхода му. Войните му са сломени. Дори врагът му императора споделя в писанията си, че плакал над посеченото му тяло оплаквайки непоколебимия му дух и изключителната му личност. Тай заповядва жената на Момчил ескортирана от Райко и българите да бъде пропусната свободно със всичките си скъпоценности до границата с Търновското царство, откъдето явно тя е родом.
Последици
Севастократор Момчил пада в сражението срещу турците като обикновен воин, подвигът му е повторен след това от последният ромейски император, когато турците превземат и Константинопол. Храбростта на Момчил е отразена в летописите и епоса на балканските народи. Йоан Кантакузин освобождава Райко и съпругата на Момчил, но отнема владението им и включва областта Меропа в своите земи. Дали обаче извън тясната ивица по крайбрежието е имал реална власт във вътрешността на Родопите при Подвис, където според преданието се установява с част от оцелелите воини войводата на севастократор Момчил и негов братовчед Райко и с тях и рода си прави селото Райково (дн. част от Смолян) е трудно да се каже. Турците победили опасен противник като българския владетел и защитник на Беломорието здраво се вкопчват в европейските земи. Гражданската война между ромеите продължава, а балканските владетели все още не приемат азиатската заплаха достатъчно сериозно, което допълнително улеснява техните нападения и завоевания.
 
Потомци на Момчил
Съществуват легенди за потомци на севастократор Момчил. За потомци се сочат: българските революционери Стефан Караджа, легендарния последен владетел на Добруджа - Вълко Добруджански и Бинбеловия род, от който е близкият на Карл ХІІ Шведски Маринчо Страшния.
 
Гледни точки за личността на Момчил
Преобладаващата оценка е, че Момчил е български герой, първа жертва в борбата на балканските владетели срещу турското нашествие и неговата безспорна храброст е пример как трябва да се защитава народ и държава.
Има и мнения, които го определят като авантюрист и разбойник, лавиращ в политическата обстановка и следващ собствените си интереси.
 
Памет
Връх Момчил, намиращ се на остров Гринуич, Антарктида.
На връх връх Момчил (наричан и връх Свобода) в Родопите е издигната плоча в памет на Момчил войвода.
На Момчил е кръстен Момчилград.
На Момчил е кръстенo cело Момчиловци.
Хижа Момчил юнак до с. Славейно и много различни други обекти също са кръстени на Момчил войвода.
 
източник:bg.wikipedia.org, връзка към цялата статия -линк
----------------------------------------


РОДОПСКИЯТ ЮНАК МОМЧИЛ И ЦАР ИВАН АЛЕКСАНДЪР

Пламен Павлов

 Личността на Момчил, този най-релефно очертан образ на "юнак", "хайдук", "народен герой" и т.н. от епохата на българското средновековие, неведнъж е предизвиквала силен, научно или емоционално мотивиран интерес. Ако за нас Момчил извън всякакво съмнение е българин от Родопите, то дори и в стойностни и далеч от елементарната пропаганда сръбски научни трудове се налага, най-малкото се прокрадва твърдението за неговия сръбски или смесен сръбско-български произход. Нашата цел тук не е да разглеждаме всички тези научни спорове в техните детайли, а да дадем един обобщен исторически портрет на този класически "бунтар и авантюрист", военачалник и владетел на една от намножилите се през XIV в. местни "Българии" - тази в Родопите и Беломорието, съществувала за съжаление твърде мимолетно.

От друга страна, ще се опитаме да покажем, че все пак и тази локална България не е останала без връзка с главната "България", наричана "Загора", или "Търновско царство". Защото през XIV в. царството със столица "Цариград" Търново все пак оставало не само най-силната българска държавна формация, но и общобългарския символ, олицетворението на българската държавна идея. На това се дължи и забравяната напоследък истина, че цели седем века Търново е легитимираната от българското общество и национално съзнание единствено възможна столица на българите - от края на XII до края на XIX в.!

По всичко личи, че Момчил произлизал от обикновения народ, от простолюдието. Това, както и някои други черти, го сближава с някогашния цар Ивайло, както и със съратниците и последователите на "Лахана" (вж. по-горе). Етническият му прозход безспорно е български - ако Никифор Григора казва, че той на младини бил разбойник "...по границата между трибали [сърби] и мизи [българи]", което уж дава основание на някои чужди историци да проявяват колебание по този въпрос, то Йоан Кантакузин категорично твърди: Момчил "...беше по потекло от мизите [българите]"! Още нещо, ако богословът Григора никога не е срещал Момчил и само е слушал за него, то Йоан Кантакузин го е познавал лично, и то много отблизо, сражавал се е и заедно с него, и против него! Кантакузин лично назначил войнствения българин за управител на неговите "съплеменници" българи в Родопите. Най-накрая, както пише на стари години бившият византийски император, той лично оплаквал току-що загиналия български воин пред стените на Перитеорион (Буруград) през юли 1345 г....

До около тридесетгодишна възраст Момчил бил разбойник по българо-византийската, а както пише Григора, може би и по българо-сръбската граници. Преследван от българските власти, той постъпил на византийска военна служба като "стратиот". През XIV в. това понятие най-често се отнася за прониарите, които срещу определен поземлен имот се задължавали да служат във войската. Така, подобно на други свои събратя, Момчил преминал в категорията на дребната служебна поземлена аристокрация. Йоан Кантакузин твърди, че това станало по волята на император Андроник III Палеолог (1328-1341 г.), т.е. няколко години преди 1341 г. Ние нямаме основание да се съмняваме в тази вест, доколкото именно Кантакузин бил фактическият "двигател" на държавните и особено на военните дела при царуването на Андроник "Млади".

Момчил поел задължението да охранява някакъв периметър от византийската граница с България, но нерядко нахлувал в българската държавна територия. Тъй като познавал отлично тези места, той причинявал "много злини на Мизия [България]". Византийските "архонти" по границата го съветвали да изостави разбойничеството, тъй като така бил нарушаван мирният договор с българското царство, но Момчил явно бил непоправим... Доколкото можем приблизително да възстановим ситуацията, нещата стигнали дотам, че в България на Момчил била наложена най-тежка присъда (?), а византийските власти поели задължението да го заловят. И сега авантюристът намерил решение, отивайки в Сърбия. Крал Стефан Душан, независимо от приятелските си отношения с цар Иван Александър, приел беглеца на служба при себе си. Кога обаче е станало това, колко време е прекарал при сърбите и с какво точно се е занимавал Момчил, остава неизвестно.

Византийската гражданска война (1341-1347) заварила Момчил в Сърбия. След сериозните си неуспехи в началото на войната самообявилият се за император Йоан Кантакузин през 1342 г. бил принуден да отиде при Душан, търсейки помощ. След трудни преговори и неискрени споразумения Кантакузин и Душан сключили съюз. Заслугата за него в голяма степен принадлежала на енергичната Душанова съпруга, кралица Елена, сестра на Иван Александър. Няма данни обаче Момчил и знатният ромей да са се срещали в сръбския двор, макар подобно допускане да е много уместно. Във всеки случай бившият разбойник с гигантски ръст ("...приличаше на минаре!" - възкликва турският поет Енвери), завиден военен опит и необуздана смелост не бил някакъв "средностатистически" наемник. Той не само бил прочут "в сръбската страна" (пак по думите на Енвери), но и водел със себе си значително число "хора на меча". Момчил обаче явно не бил доволен от сръбския крал, пък и, както изглежда, предпочитал да се закрепи в родната земя пред перспективата да служи вечно на чужди господари.

Момчил преминал на страната на Кантакузин през 1343 г. Той бил назначен за управител на областта Меропа по течението на р. Арда докъм Чепеларската река, където били крепостите Света Ирина и Подвис (при едноименното село, недалече от Смолян). Скоро след това дръзкият българин превзел Ксанти, превърнат от него в своеобразна "столица". Територията му достигнала беломорския бряг, включвайки града Перитеорион, укрепен допълнително от Андроник III, т.е. само десетина години преди това. Момчил разполагал със сериозни за времето си въоръжени сили. Отначало се споменават 300 конници и 5 хиляди пехотинци, набирани, както изглежда, само от Меропа. През 1345 г. той имал четирихилядна конница и поне още пет хиляди души пехота! С тези значителни за времето си военни сили Момчил участвал в походите на Кантакузин и турския му съюзник Умур паша, при които често страдала и българската държавна територия.

През май 1344 г. великият дукс Алексий Апокавк изпратил посланици при Момчил, предлагайки му съюз от името на императрицата Анна Савойска, както и най-високата дворцова титла - "деспот". Научавайки това, Кантакузин на свой ред удостоил някогашния български разбойник с титлата "севастократор". Така двете "партии" на византийската гражданска война достигнали до безпринципно наддаване, само и само да спечелят един силен съюзник, нарушавайки вековните правила на имперския дворцов ред... Момчил приел предложенията на цариградското правителство, отхвърляйки онези на Кантакузин. Причина за това съдбоносно решение надали бил само фактът, че Кантакузин бил свързан с турците. Вероятно Момчил вече бил във враждебни отношения с Йоан Асен, шурей на Йоан Кантакузин (Ирина, съпругата на Кантакузин, принадлежала към византийския клон на Асеневци), управител на Мора от 1343 г. Нещо повече, в Родопите се подвизавал и Матей Кантакузин, син и наследник на узурпатора. Именно Матей страдал най-много от Момчиловите нападения, както пише в своята "История" неговият баща. В крайна сметка, както следвало да се очаква, Момчил създал своя "държава". Той станал практически независим и от властите в Цариград, и от Кантакузин, лавирайки между тях. Същевременно обаче завладявал градове и земи, придлежащи и на двата лагера във византийската гражданска война. Най-голямото му постижение било превръщането на Ксанти в истинска собствена столица, където бил Момчиловият "дом" (т.е. дворец). Ориентацията на Момчил съвпадала и с онази на цар Иван Александър, който приблизително по същото време станал съюзник на цариградското правителство. Както ще се опитаме да покажем по-нататък, има все пак някакви основания да се предполага, че това съвпадение не е само една проста случайност.

През цялата византийска гражданска война правителството на Иван Александър следяло внимателно обстановката, опитвайки се да разшири българската територия на юг. Още през 1341 и 1342 г. българският цар се опитал да извлече максимални изгоди от междуособицата, опитвайки се изненадващо да превземе Одрин, а по-късно и Кантакузиновата "опорна база" Димотика. Иван Александър "експериментирал" и с една сложна сделка със сръбския крал Стефан Душан, когото бил убедил в това да му предаде Кантакузин! Душан изразил съгласие да изпълни искането на своя шурей, но тогава именно Елена, Иван-Александрова сестра и сръбска кралица, осуетила хитрия замисъл на своя брат... Така благодарение на Елена Сърбия запазила Кантакузин като свой "коз" в отношенията си с Византия. През юни 1344 г. Иван Александър все така изненадващо проникнал на юг и навлязъл в източнородопския район Мора (по р. Арда, част от днешната Кърджалийска област), завладявайки крепостта Иперперакион (дн. Перперек, Кърджалийско). Фактически България станала непосредствен съсед на Момчиловата държавица! Кантакузин, придружаван от турските орди на Умур, веднага настъпил към Мора и си върнал крепостта. Назначеният от Иван Александър управител избягал. Наистина, Иван Александър не могъл за запази Перперек, но, така или иначе, в негови ръце бил Пловдив с околните крепости. С други думи, между земите на Момчил и територията на царството имало достатъчно солидна обща граница.

Тук няма да преразказвам "историята" на Момчил, доколкото тя е добре известна. И все пак, нека обърнем внимание на стратегията, доколкото има такава в политиката на Момчил. Надали бившият разбойник е действал само "ден за ден", още повече, че си е имал работа с опитни и обиграни противници. Действията на Момчил срещу турци и ромеи по принцип се отдават на решимостта му да защитава своите земи и живеещото в тях българско население. Знаем обаче, че тази идеализирана представа е вярна само отчасти, тъй като месеци преди пролетта на 1345 г. дръзкият българин не се свенял да си сътрудничи с ромеи и турци, да напада с тях околните земи, та дори и българската държавна територия. Промяната в политическото поведение на Момчил според мен не може да няма поне известна връзка с политиката на цар Иван Александър. В този смисъл Момчиловите военни инициативи може би са част от някаква по-широка като замисъл българска стратегия за защита от презморските "варвари", изградена в Търново или като конкретна договореност между властите в Търново и Ксанти. Макар да няма данни Иван Александър да е изпращал подкрепления на Момчил, такава възможност (поне като перспектива) по принцип не може да бъде изключена. Споменаването на смъртта на Момчил във влахо-молдовските хроники, градени често на базата на недостигнали до нас български паметници, също загатва за някакъв "официализиран" български елемент в действията на Момчил през 1345 г. "Непобедимият и изкусен във войната" Момчил, човекът, "...когото храбростта не напускала никога", както е известно, загинал на 7 юли 1345 г. в бой с турците на Умур и ромеите на Кантакузин. Надмощието на враговете и измяната на ромейските жители на Перитеорион обрекли на гибел смелия българин и неговата вярна войска.

И така, може ли да има някаква връзка между действията на търновския цар и родопския господар? Макар преки данни да отсъстват, то според мен такава връзка е не само вероятна и логична, но и почти сигурна. С късна дата, т.е. в разказа за гибелта на Момчил през лятото на следващата 1345 г., Кантакузин съобщава, че на съпругата на Момчил било позволено да се завърне "...в Мизия", т.е. в България! Самата тя (за съжаление не знаем нито името й, нито нещо по-конкретно за нея...) била от България, имала "своите богатства" (зестра?) и т.н., към нея императорът проявил едно все пак "по-специално" внимание като към чужда високопоставена поданица.

Естествено, възниква възражението - защо Кантакузин не съобщава директно за съюз между Иван Александър и Момчил? Как е възможно най-прекият извор за събитията да премълчава нещо толкова важно? Моите предположения навярно ще събудят недоверие у някои специалисти, но по принцип това е напълно възможно! Макар че Йоан Кантакузин е извънредно точен и обстоятелствен автор, демонстриращ отлична памет, познаване на недостигнали до нас документи и т.н., в неговата "История" има и немалко пропуски. Така е и в други първокласни произведения на византийската историография. Достатъчно е да хвърлим поглед върху пропуските или неточностите именно във връзка с важни събития в историко-мемоарните трудове на Лъв Дякон, Михаил Псел, Никита Хониат, Георги Пахимер, Никифор Григора... При безспорно високите качества на византийската историография авторите по правило пишат десетилетия след събитията, и то обикновено в не особено спокойна и творческа среда... Така в общи линии стоят нещата и при Кантакузин или монаха Йоасаф, както се е казвал той след абдикацията си през 1354 г.

"Мизия" у Кантакузин, както стана дума, съответства на държавата България със столица Търново, а не просто на българските земи в етнически план. Макар Родопите по собственото му признание да са населени с българи, то те за него не са "Мизия", а неразделна част от Византия. С други думи, съпругата на Момчил била не просто българка (от Родопите, Беломорска Тракия, Македония и т.н.), а най-вероятно от българската столица Търново. Явно в някакъв момент, който няма как да е бил преди 1344 г., родопският господар се е оженил за една българска "знатна дама"! Самият факт, че няма данни Момчил да е имал деца, показва, че между брака и смъртта му (юли 1345 г.) са изтекли броени месеци - т.е. въпросната женитба е била през самата 1345 г. Както стана дума, Кантакузин великодушно разрешил на Момчиловата съпруга да се завърне в България с всичките си богатства, което косвено загатва, че става въпрос за форма на династичен брак. Вероятно Момчиловата съпруга била "мома" от някоя знатна търновска болярска фамилия, както обикновено в сходни случаи, царска родственица.

Важен ли е повдигнатият тук въпрос? Безспорно - да, и то не само в конкретните му политически и междуличностни измерения. Привличайки Момчил на своя страна, Иван Александър отново, макар и в по-особена форма, разпрострял българските предели до... Бялото море! С други думи, наистина мимолетно, но през пролетта-лятото на 1345 г. българското царство се простирало "...от море до море...", както било в отдавна отминалата епоха на великия Иван Асен II. Този акт е особено интересен, тъй като партньор на българския цар сега ставал един бивш български "разбойник", с произнесена няколко години по-рано присъда от същия този цар Иван Александър! Очевидно и двамата български владетели, този на официалната и все пак голяма държава, и онзи, на малката, "местната България" в Родопите и Беломорието, проявили зрелост, държавническа отговорност и взаимна толерантност. За съжаление, на това интересно българско обединение (или поне опит за съединяване на силите) не му било съдено да просъществува в размирните условия на балканския XIV в.

източник:liternet.bg, връзка към цялата статия - линк