Войводи‎ > ‎

Мирчо войвода

Автор : Маргарита Атанасова – Арачийска
източник: desant.net, връзка към цялата статия - линк

Малкото село Вишовград, днес в Павликенска община, на около 7 км южно от Бяла черква, е дало на България един от първите войводи – Мирчо войвода, който е водил чета в този край и из Балкана, далеч преди да се появят Индже войвода и други известни комити.
Отначало Мирчо бил мирен, добър и заможен българин. Според спомените на някогашния свещеник Иван Радев, който след Освобождението събирал и записвал от стари вишовградчани спомени и предания, той произхождал от българския вишовградски род Касабоолу.

Жени се за красавицата Станка, на която бил хвърлил око белочерковският Мехмед бей и искал да я отвлече. За да предпази жена си и двете си деца, Мирчо ги завел в Търново при племенника си Кочо кмета – заможен и влиятелен българин, а самият той организирал дружина от 25 юнаци.

Скоро Търново било нападнато от кърджалии и Станка, заедно с по-малката си рожба била жестоко убита, а по-голямото дете – 7-годишната Гена, била отвлечена. Като заварил тази гледка, Мирчо проследил насилниците и ги застигнал при манастира „Света Троица”. По време на разразилото се ужасно сражение малката Гена успяла да избяга в гората. После там я намерили ловджии и я върнали в Търново, където войводата я оставил на грижите на Кочо кмета, а самият той се отдал на борба срещу народните изедници, като шетал не само в Търновско, но и в Балкана – чак до Шипка и Казанлък.
В по-сериозните случаи той действал в съдружие с войводата Узун Петко от с. Дряново, с когото обединявали дружините си и защитавали голям район в Търновско от набезите на главорезите.

Узун Петко бил едър и снажен. Той имал друга стратегия – стоял си вкъщи, но разпращал свои разузнавачи, които дебнели действията на кърджалиите и при тревожен сигнал събирал четата си и ги пропъждал или избивал. В повечето случаи двамата войводи действали заедно някъде около и след 1775 г. докъм 1800 година.
Но, за съжаление, и двамата останали почти неизвестни в българската история, въпреки че са от малкото смели българи от онова време, които се осмелили да грабнат оръжие и да бранят народа си от османските орди.

Трябва все пак да отдадем заслуженото на народната памет, която от поколение на поколение е предавала сведенията за техните героични дела. Така те стигнали до споменатия вече Иван Радев. Основно той ги записал от известния търновец Киро Тулешков (приятел на Христо Ботев) през 1887 г. Той пък ги бил научил от 90-годишната си баба Гена – дъщерята на Мирчо войвода, спасила се от кърджалийското нападение, което описахме, и  останала да живее в Търново

Веднъж кърджалийската орда навлязла откъм Търново в землището на с. Дряново. Двамата войводи веднага събрали хората си и посрещнали нападателите близо до селцето, като ги прогонили в бяг чак до Търново, а оттам към с. Леденик. Разбойниците се укрили в една висока постройка, която съществува и до днес и бива наричана Леденишката кула. За самотната двуетажна сграда, построена на наклонен терен, се знае, че е издигната преди падането на старопрестолния град под турска власт, но така и не е известно какво е било предназначението й. Кулата имала малки тесни прозорци, по-скоро – отвори, които турците наричали мазгали.

По онова време, когато се разиграват събитията, в Търново имало един аенин (окръжен управител), който бил славолюбив и не е имал лошо отношение към българите. Името му така и остава неизвестно. Узун Петко изпратил свой пратеник там, за да го пита как да постъпят с кърджалиите, обградени в кулата. Аенинът зарадван отвърнал: „Разбийте ги – славата е наша, плячката – ваша”.

Уповавайки се на думите му, двамата войводи решили да избият обсадените главорези, от които било пропищяло цялото население на търновския санджак.
Трудно било обаче да се приближат до кулата, защото кърджалите се защитавали отвътре през мазгалите, откъдето стреляли. Мирчо и Узун Пенко решили с хитрост да ги изкарат от укреплението им. За целта разглобили една селска каруца, взели й само двете предни колелета и натрупали върху тях огромна грамада сено. Зад него се скрили Узун Петко и двама от другарите му, които търкулили колелетата право към кулата. Като се доближили до вратата, на кържджалиите вече било много трудно да ги обстрелват. Войводата запалил сеното под един от мазгалите и всичкият дим нахлул в кулата.

Задушаващите се разбойници решили да излязат навън с гърмежи, като се надявали да избият натрупалите се до вратата Узун-Петкови и Мирчови юнаци. Но сметката им излязла крива. Узун Петко ги чакал отстрани и съсичал на място всеки, който се покаже. Ако някой сполучвал да се измъкне жив, той пък попадал в ръцете на хайдутите на Мирчо войвода, който направил засада малко по-надалече.

Когато след сражението хайдутите изпратили пратеник с подаръци за аенина, той обаче задържал не само богатството, но и самите пратеници. Това принудило двамата войводи да влязат в Търново и да накажат неблагодарника със смърт.
Имената на Мирчо и Узун Петко се свързват и с временното управление на града от българите. Честите нападения на кърджалии над старопрестолнината и некадърността на аенина Тосун бей предизвикали брожение както у българите, така и сред турското население. Делегация от турски първенци заминала за Цариград да иска смяната на управника, но не постигнала целта си.

Първенците направили и втори опит за смяната на Тосун бей на тайно заседание в дома на богатия турски чифликчия Феруз бей, на което присъствал и българинът Кочо кмета. На него било взето решение аенинът да се изгони от града. Останало да се реши въпросът за избора на новия управител на Търново. Кочо предал какво се е случило на Мирчо войвода, а той от своя страна уведомил Узун Петко и Стоян войвода от Шипка. Тримата решили да използват недоразумението между турците и да вземат властта в ръцете на българите.

С чета от 200 души Мирчо минал през Шаранполе, пуснал се през Варуша над Баджарлък и се отправил към конака. Тосун бей бил заловен и затворен и били извикани кадията и градските първенци – и турци, и българи. Постъпката на войводите била одобрена в меджилиса и се пристъпило към избора на нов управител на града. Турците предложили Феруз бей, но Мирчо войвода и неговите четници настояли управлението на Търново да се предаде на Иван Доброджалията, а после – на Кочо кмета.

Меджилисът бил съставен от равен брой турци и българи, а кадията (съдията) имал задачата да тълкува законите и волята на падишаха. Било раздадено оръжие на 100 българи, които трябвало да пазят реда в града редом с турската стража. Така в продължение на два месеца българите управлявали старопрестолнината съвместно с турците.
От това не бил доволен само Феруз бей, който отишъл в Цариград и известил за случващото се Великия везир. Когато наближило завръщането му, по предложение на Мирчо войвода българите отстъпили властта и повикали за управител Хасан бей от Горна Оряховица, така че когато войските от Цариград дошли, заварили турчин да управлява и така градът бил спасен от разорение.

Мирчо войвода се задомил впоследствие за втори път и останал във Вишовград, но бил убит подло в кошарата си от сина на втората си жена по поръчка на белочерковския Мехмед бей. За Узун Петко има предание, че е загинал геройски някъде из Балкана…

--------------------------------------------------------

Книга "Мирчо войвода и Узун Пенко
из тѫмните страници на нашата история"
Свещ. Петко Франгов
издава свѣщ. Ив. Радев
Търново : печатница Е. П. Христов, 1923

сканирано копие на книгата можете да прочетете от този линк.



--------------------------------------------------------

Леденишката кула
 
Серия: Легенди и предания
Включено в книгата Крилатото момче
Жечка Горчева
Етнография и фолклор


Беше по време на кърджалийските нашествия.

Една орда нападна село Дряново, Великотърновско. Кърджалийските разбойници насилваха младите невести и девойки, измъчваха где когото сварят, убиваха, палеха къщи и плевни. Мало и голямо в селото проплака от тях.

Местният закрилник на народа Узун Петко войвода събра четата си и подгони нападателите, които стигнаха до село Леденик и се затвориха в кулата му. Тази кула беше изградена от ломен камък в западния край на селото, надвесена над високия бряг на река Янтра.

Скоро Узун Петко разбра, че сам не може да се справи със затворените в кулата турци, които даваха решителен отпор. Повика на помощ своя побратим Мирчо войвода от село Вишовград.

Обсадата продължаваше вече дълго време. Българите разбраха, че само със сила не ще могат да превземат яката крепост. Решиха да приложат и хитрост. Вземаха една стара каруца и я напълниха със сено и сухи дърва. Под прикритието й тръгнаха Узун Петко и още двама юнаци към стената на кулата. Когато я достигнаха, запалиха сеното и дървата. Прикритите хайдути наливаха вода върху огъня, за да пуши по-силно. Обсадените кърджалии започнаха да се задушават и да напускат кулата един по един. По този начин те лесно биваха избивани от хайдутите, които ги причакваха наоколо. Кърджалийските разбойници получиха своето възмездие за големите безчинства, които вършеха над беззащитното българско население.

Старата Леденишка кула все тъй си стои, надвесена над буйната Янтра и тихо си шепне с нейните води приказки за онези тежки времена.