Войводи‎ > ‎

Коста Димински

Коста Пенин Димински

Хайдутите на Северо-запада
Слави ГЕОРГИЕВ

    Войводата Коста Пенин Димински е действал през втората половина на 19 век в Северозапaдна България. Води дружина повече от 15 години. Четата му е достигала понякога до 25-26 души. Загива в сражение с турските поробители.
    Роден е в с. Мартиново, обл. Монтана (тогава селото е носело името Влашко село).
    Годината на раждането му не е известна точно, но вероятно е около 1834 г. Роден е във фамилята Диминци. Има брат Стоян, който продължил Диминския род, но самият Коста не се е женил и няма собствени деца. Излизането му като хайдутин не е свързано нито с отмъщение, нито с цел обири. То е в резултат на една негова буйна младежка постъпка, имала за цел да направи за посмешище турските бирници, които идвали в селото да събират данъци. Една нощ младият Коста се промъкнал до вързаните коне на турците и изрязал опашките им (по-вероятно ги е остригал) и срязал каишите за завързване на седлата. Но не ги е отрязал напълно, а оставил така, че когато потеглят, ремъците да се докъсат и турците да паднат от конете. Така и станало. Турците събрали данъците и си тръгнали рано сутринта. Когато препуснали с конете си надолу по пътя за Чипровци, изпопадали заедно със седлата. Това ги вбесило и те се върнали във Влашко село да търсят сметка за стореното. Събрали местните първенци и им наредили да намерят злосторника, иначе селото здраво ще си изпати. Коста очаквал такова развитие на нещата, и за да запази себе си и селото от отмъщението на турците, незабавно избягал, като заминал за Сърбия. Това вероятно е станало някъде около 1851/52 г.
    Като цяло малко се знае за Коста войвода. Основните източници са спомените на Панайот Хитов и разкази на местни хора, родени през втората половина на 19 в. В началото постъпва в четата на Точо войвода от Чипровци. С него ходи няколко години и натрупва хайдушки опит. В Сърбия Коста се сприятелява с Петър войвода, роден в Пиротския край. Остават приятели до края на живота си. Навсякъде, според описанието на Хитов, войводата ходи така: “... с оръжието си и с арнаутските си дрехи, с фустанели, червени джепкени и джумадани”.
    Първите почти десетина години не се е появявал в родното си село. Около 1861 г. събира собствена чета, която води до 1876 г. През зимите, когато не е по хайдутство, пребивава в Сърбия - в Крагуевац, Парачин, Зайчар. През 1861 г. четата му води сражение с турци в местността “Кърваве баре”, което завършва с избиването на всичките турци. Не се знае точният им брой, но от това, което казва Панайот Хитов в спомените си, може да се съди, че не са били малко: “.... онези арнаути, които преди три години бяха избити до един при Кървава бара от нашия другар Коста и тогавашните му другари”.
    През 1863 год. в Крагуевац пристига известният сливенски войвода Панайот Хитов със знаменосеца си Хаджи Димитър и от тогава започва тяхното приятелство и съвместна дейност. Там са още войводите дядо Ильо Малашевски, Цеко Петков Дългошевски, Иван Кулин, Жельо Чернев, Божил Бахов, Стаменко и др. Сръбското правителство дава средства за издръжка на по-личните емигранти с цел да ги има под ръка в нужно време, ако стане стълкновение с Турция. Както неговите приятели войводи, така и Коста, по времето на Първата българска легия, през 1862 г. се е намирал с четата си в Сърбия, имайки готовност за общи мащабни действия на българска земя. До това не се стига поради разтуряне на легията от сръбските власти. Всичките сведения сочат, че четата на Коста войвода е включена в Първата българска легия, без обаче да е напъно потвърдено. Българските войводи са дълбоко разочаровани. Решават на следващата година да преминат в България с най-малко три чети, където да се срещнат с още чети, идващи от Румъния. Целта е да подбуждат българския народ за въоръжена борба, а също да наказват самозабравили се турци, тормозещи българите. Първоначално се предвижда включването на четите на Панайот Хитов, Коста, Петър и Ильо. До Чипровския Балкан четите трябвало да вървят заедно и после да се разделят. Когато обаче наближава време за тръгване, Ильо войвода се отказва. Панайот Хитов пък е против включването на Цеко войвода в общата дружина. Смята, че още няма достатъчно опит. Решават да переминат в България с една сборна чета. Панайот Хитов и знаменосецът му Хаджи Димитър заминават за Белград, за да съберат хора за четата на Хитов - основно бивши участници в Първата българска легия. От там Хаджи Димитър е изпратен в Румъния. Има задача да разговаря с Раковски, и ако има решение за обща въоръжена борба, да събере собствена чета, с която да премине Дунава и да се срещне с идващите от Сърбия в района на Средна Стара планина. За ситуацията е трябвало да прати вест на П.Хитов в Сърбия, за да знаят войводите какво точно да предприемат.
    За водач на обединената чета е избран Коста войвода. Основание за избирането му са отличното познаване на района и личните му качества. В четата за подвойвода и знаменосец е избран Панайот Хитов. Договорили се на по-късен етап, когато вече навлязат дълбоко на българска територия, водачеството да се поеме от Панайот Хитов.
    Най-много се знае за дейността на Коста войвода през 1864 г., защото в спомените на Панайот Хитов тя е описана сравнително подробно. Коста, Панайот Хитов, Петър и другарите им се събират в Парачин, откъдето се отправят към Зайчар, за да се съберат с идващите от Белград и да минат границата.
    Заради мирния договор, който е подписало с Турция, сръбското правителство прави опит да предотврати преминаването на четата на българска територия. В Зайчар са задържани всички, които идват от Белград, взето им е оръжието и са върнати навътре в Сърбия. Това са войводите Жельо Чернев и Божил Бахов, заедно с още 10 момчета. Все пак, сборната чета, макар и в доста намален състав, успява да премине в България. Основната група тръгва от Парачин, без да знае за арестите в Зайчар. За да не привличат вниманието, се разделят на три по-малки групи. Най-напред изпращат 6 души към Зайчар. Щом пристигат там обаче, половината от тях също са арестувани. След това тръгват войводите Коста, Панайот и Петър с още 10 души. Войводата Иван Кулин успява да ги предупреди какво ги очаква в Зайчар, ако влязат в града. Те го заобикалят. Последната група е от трима души. Така в България навлизат войводите Коста, П.Хитов, Петър и 16 четници. По план е трябвало да бъдат общо около 29-32 души. Пресичат Тимок в близост до Зайчар и през видинските села се отправят към Чипровския балкан. Ето какво пише П.Хитов: “Поведе ни Коста войвода през видинските села, край Гайнаци, Акчар, Черно поле ... В село Бойница, северно от град Кула престояват два дни. След това през село Превала се отправят към родното село на войводата Мартиново (Влашко село). После през Чипровци и връх Три чуки отиват в с. Дойкинци, Пиротско, откъдето е техният другар Сава. От Дойкинци покрай Пирот достигат Софийското поле и продължават до с. Гинци и Петроханския проход. Там, за да съберат пари за оръжие, правят няколко нападения над турската поща и богати турски търговци. Убиват тези от тях, които оказват въоръжена съпротива.
    След това през Врачанския балкан достигат до река Искър. Вече ги следват две големи потери - едната от Берковица, другата от Пирот.
    Панайот Хитов настоява четата да продължи на изток по билото на Стара планина до Централната част. Все още от Хаджи Димитър няма никаква вест за това какво е наредил Раковски. Тъй като няма потвърждение за съгласувани въоръжени действия на четите от Сърбия и Румъния на българска територия, то движението на изток губи смисъл. Обстановката се усложнява и от факта, че всичките четници са от Чипровско, Берковско, Пиротско, Враня и Велес. Никой друг, освен Панайот Хитов не познава Стара планина на изток от р. Искър. Коста се опасява, че ако Панайот Хитов бъде ранен или убит, то по тези непознатите места, без водач и ятаци, всички останали са обречени на гибел. В тази обстановка главният войвода решава да останат и действат в Северозападна България. За същото настояват и останалите. Съгласява се и П. Хитов. Връщат се назад и действат от Дунава до Стара планина между Искър и Тимок. За да избягат от потерите слизат към Кутловица (Монтана), пресичат Огоста и по Веренишкото бърдо се насочват на запад. Отиват в с.Камена Рикса за хляб и да накажат турски бей изедник.
    В спомените си П.Хитов подробно описва тази наказателна акция. Там местният турски управител бей, бил прочут с жестоки издевателствата над християнското население. При потушаването на Белоградчишкото въстание проявил нечувана жестокост - убивал, грабил, гаврил се с жените, като стигал до там, че горил и рязал гърдите им, убивал малки деца. Към местното население винаги се отнасял като към роби.
    Заселил се е в Каменна Рикса след Белоградчишкото въстание от 1850 г.
    Четата влиза в селото по обед, на Кръстовден. Осем души оставят да завардят входа на селото, други се разполагат да пазят около дома на бея. Войводите Коста, Панайот и Петър, заедно с двама други хайдути, влизат в бейската кула. Представят се като водачи на потеря за преследване на хайдути. П. Хитов говори турски и се представя за водач на потеря от Одрин. Отначало обвиняват бея, че е давал хляб на хайдутите и трябва да го откарат в гр. Лом за разпит. Готвят се да го вържат. Беят усеща каква е истината и започва съпротива - вади пищова си да стреля, но Коста бързо го укротява чрез един удар с тъпото на ятагана си. Извеждат бея и го повеждат към бърдото до селото, където да го съдят. Тогава, уплашени от по-сетнешни изтезания, селяните начело с попа започват да се молят на хайдутите да пощадят бея. За да замълчи, се наложило попът да отнесе някой хайдушки шамар. На бърдото започват да разпитват турчина. Прокрадва се и мисъл за помилването му. Претърсват го. Намират в кесията и джобовете му много женски накити - обици, пръстени, мъниста, взети насила от млади българки. Това решава съдбата му. Помилването е немислимо и той е убит. Възможно е да са убити и двамата му пазачи, защото Иван Кършевски, участник в двете легии, и съвременник на събитията, а по-късно и писар на Панайот Хитов, пише, че в Каменна Рикса са убити трима арнаути.
    След убийството на бея, турската власт изпраща по следите на четата три потерии - от Видин, от Пирот и от Берковица. От Каменна Рикса хайдутите вървят през с. Превала, Влашко село (Мартиново), пресичат Балкана и се крият в района на с. Топли дол (в Сърбия, срещу Мартиново). После по ниското се приближават до Пирот. Потерите постоянно ги дебнат. След Пирот отиват в района на с. Дойкинци (сега в Сърбия срещу Чипровци). Влизат в гъста гора, където да се скрият и отпочинат. Поставят стражата в близост до тях, на двайсетина метра, заради ограничената видимост в гъстата гора. Тук са изненадани от голяма потеря - стражите забелязват турците едва когато са вече съвсем близо. В четата настава суматоха. От огъня на потерята пада убит Никола от гр. Велес. Другите успяват да избягат. Панайот Хитов е разгневен от действията на пазачите и на други хайдути и настоява или по-неопитните да се върнат на сръбска територия, или самият той ще напусне четата и ще замине за Румъния. Коста държи много Хитов да остане и с някои от другарите си го молят за това. По-неподготвените и страхливи са отпратени в Сърбия. Панайот казва сърдито: “... идете и садете лук из Сърбия, вместо да ви колят турците напразно по балкана”.
    До наближаването на зимата остават да действат само 6 отбрани хайдути - тримата войводи, Сава от с.Дойкинци, Димитър от Велес и Велко от видинското село Турчин. В този състав четата вече се ръководи от П.Хитов, а Коста е знаменосец, съгласно уговорката от преди тръгването им. След известно време се завръщат в района на Пирот и с.Дойкинци за да отмъстят за убития си другар Никола. Успяват да убият двама турци и да ранят един от потерята на Бели Мехмед бюлюкбаши, но самият той избягва отмъщението. Прехвърлят се северно от билото на Чипровска Стара планина. Районът е удобен и познат. Имат подкрепата от местните хора, така че до наближаването на зимата нямат особени трудности с укриването от потерите и набавянето на хляб.
    Един път преследват турски сеймени между селата Копиловци и Главановци. Изпреварват ги по пряка пътека и ги чакат на пусия при лежището на берковските биволи.
    Коста се заканва: “...горе на мочурите. Там им е мястото да ги избием до един”, обаче турците успяват да избягат. През тази година обикалят още много села, като достигат чак до Дунава. Преди настъпването на зимата четата се завръща в Сърбия през Връшка чука. Сава и Велко отиват да се укрият при свои приятели в сръбски села. Другите четрима влизат в гр. Зайчар. Там ги чака поредната изненада от страна на сръбските власти - управителят Димитракиевич ги задържа за 40 дни по заповед от Белград. Сърбия се старае да спазва условията за примирие с Турция, опасявайки се от нов конфликт. На Панайот Хитов и Димитър са издадени паспорти за вътрешността на Сърбия - гр. Чачак, за да са далеч от границата. За Коста и Петър пристига известие от Белград, че е заповядано да бъдат предадени на турската страна, защото многократно са преминавали границата и ходели в Българско, където вършели своята хайдушка дейност, после пак се връщали.
    Жителите на Зайчар, като разбират за това, се застъпват за двамата войводи, които винаги при нужда се биели на страната на Сърбия срещу турците.
    Пращат на 4-5 пъти телеграми до Белград, но напразно. Сръбските власти не желаят да дразнят турците. Не за първи път са правили такива демонстративни арестувания на двамата войводи и другарите им. Дори един път княжеският началник Юца Наумович ги навързал всичките хайдути - повече от 25 души и ги прекарал демонстративно пред турските караули, за да ги видят. Но тогава, заради тази си постъпка, той изгубил работата си за 2-3 години. Сега ситуацията изглежда далеч по-сериозна и неясна. Но скоро се разбира каква е целта.
    Цвятко - пандурин, родом от Белоградчик, им казва да не се боят - нищо няма да се случи. Всичко това се прави само за показ пред турците. Самият Цвятко е определен да ги води и да им ги предаде. Тайно обаче му е казано: след като се отдалечат, да им даде оръжието и да ги пусне. Заявил, че дори и да му е заповядано, то той по-скоро би избягал с тях хайдутин, камо ли да ги предаде.
    По-късно П.Хитов и Димитър тръгват за гр.Чачак. По пътя ги пресреща войводата Иван Кулин, пристигнал специално да ги изпрати. Той също потвърждава, че знае за Коста и Петър и че Цвятко пандуринът ще ги пусне.
    През следващите години има малко сведения за съдбата на Коста, но е известно, че продължава да води чета и да се бори против турското робство до края на живота си. Известен е един хайдушки съд, проведен от Коста войвода за наказание на българин, но не се знае годината на събитието. В едно сражениe неговият четник Стоян Връткин от Чипровци е ранен. Не може да продължи с другарите си и остава да се лекува над село Мартиново, в района на връх Киац и местността Попова търша. Там е видян от Иван Кирински от Мартиново (Влашко село), който го предава. Заловен е от турците и те слагат край на живота му.
    Когато Коста разбира това, отива, за да накаже предателя. Изпраща му “хабер” да се яви на среща в местността Бързан. Кирински не смее да се покаже пред разгневения войвода. След повторно предупреждение, че ако не отиде, то със сигурност ще бъде убит, той отива на посоченото място. С него са няколко възрастни мъже от селото, които да се молят да бъде пощаден. Разпитват го. Знае се, че Коста бил много ядосан, но се е съобразил с молбите на най-възрастните и уважавани хора от родното си село. След гневни ругатни, а навярно и бой, освобождават Иван Кирински. Обаче само след броени дни той умира, не понасяйки преживяното.
    Помни се и още едно сражение в района на с. Топли дол, където загива Лазар Цветков Чубрин - съселянин на войводата от рода Чубриеви, без да се знае точната година. През зимите, когато времето не е подходящо за хайдутуване, Коста е пребивавал в Сърбия - в Крагуевац, Парачин и другаде. Това дава повод в някои описания погрешно да го смятат за сръбски войвода. Когато описват действията на четата през 1864 г., те казват: “...сръбските войводи отказали да навлязат дълбоко в българска територия”. Имат предвид Коста и Петър. Жителите на Зайчар пращат 4-5 телеграми до Белград, но напразно. Сръбските власти не желаят да дразнят турците. Не за първи път са правили такива демонстративни арестувания на двамата войводи и другарите им. Дори един път княжеският началник Юца Наумович ги навързал всичките хайдути - повече от 25 души и ги прекарал демонстративно пред турските караули, за да ги видят. Но тогава, заради тази си постъпка, той изгубил работата си за 2-3 години.
    Сега ситуацията изглежда далеч по-сериозна и неясна. Но скоро се разбира каква е целта.
    Цвятко - пандурин, родом от Белоградчик, им казва да не се боят - нищо няма да се случи. Всичко това се прави само за показ пред турците. Самият Цвятко е определен да ги води и да им ги предаде. Тайно обаче му е казано: след като се отдалечат, да им даде оръжието и да ги пусне. Заявил, че дори и да му е заповядано, то той по-скоро би избягал с тях хайдутин, камо ли да ги предаде.
    По-късно П.Хитов и Димитър тръгват за гр.Чачак. По пътя ги пресреща войводата Иван Кулин, пристигнал специално да ги изпрати. Той също потвърждава, че знае за Коста и Петър и че Цвятко пандуринът ще ги пусне.
    През следващите години има малко сведения за съдбата на Коста, но е известно, че продължава да води чета и да се бори против турското робство до края на живота си. Известен е един хайдушки съд, проведен от Коста войвода за наказание на българин, но не се знае годината на събитието. В едно сражениe неговият четник Стоян Връткин от Чипровци е ранен. Не може да продължи с другарите си и остава да се лекува над село Мартиново, в района на връх Киац и местността Попова търша. Там е видян от Иван Кирински от Мартиново (Влашко село), който го предава. Заловен е от турците и те слагат край на живота му.
    Когато Коста разбира това, отива, за да накаже предателя. Изпраща му “хабер” да се яви на среща в местността Бързан. Кирински не смее да се покаже пред разгневения войвода. След повторно предупреждение, че ако не отиде, то със сигурност ще бъде убит, той отива на посоченото място. С него са няколко възрастни мъже от селото, които да се молят да бъде пощаден. Разпитват го. Знае се, че Коста бил много ядосан, но се е съобразил с молбите на най-възрастните и уважавани хора от родното си село. След гневни ругатни, а навярно и бой, освобождават Иван Кирински. Обаче само след броени дни той умира, не понасяйки преживяното.
    Помни се и още едно сражение в района на с. Топли дол, където загива Лазар Цветков Чубрин - съселянин на войводата от рода Чубриеви, без да се знае точната година. През зимите, когато времето не е подходящо за хайдутуване, Коста е пребивавал в Сърбия - в Крагуевац, Парачин и другаде. Това дава повод в някои описания погрешно да го смятат за сръбски войвода. Когато описват действията на четата през 1864 г., те казват: “...сръбските войводи отказали да навлязат дълбоко в българска територия”. Имат предвид Коста и Петър.
    Смята се, че Коста войвода е убит от турците в района на Белоградчишкия проход (Кадъ боаз) през 1876 г. От писаното за четите на Филип Тотю, Панайот Хитов, Христо Македонски и Желю войвода, се знае, че през юли 1876 между тях и турците е имало сражения в района на Чипровския манастир. Те са подпомогнати от местното население и може да се направи извода, че Коста е загинал в боевете при Кадъ боаз (Белоградчишки проход) или някъде наблизо. Хайдутите там са дали клетва, че при Чипровци ще отмъстят за загиналите свои другари.
    Има още една версия за смъртта на Коста войвода. Жителите на Камена Рикса разказват, че след сражение с турците край Кадъ боаз, войводата бил тежко ранен, но успял да се добере до свой ятак в селото, където не след дълго издъхнал от раните си. Бил погребан тайно на неизвестно и досега място. Ятаганът му дълги години се пазел от неговия приятел ятак и наследниците му, та чак до наши дни. В това твърдение има логика и поради факта, че точно тук четата на Коста и Панайот Хитов убива турския бей. Местните са ги снабдявали с хляб, което доказва, че селото е било добре познато на Коста и е имал доверени хора. Коста несъмнено е бил уважаван от другите войводи. За това свидетелстват неговите съвременници. Ето няколко примера, които доказват това: Всепризнатият Хитов, който е имал за знаменосци Хаджи Димитър и по-късно Васил Левски, лично предлага Коста за главен войвода. Ето какво пише Иван Кършовски за случая: “Панайот войвода стана прав и каза на дружината да поставят Коста за войвода и всички склониха на това. Панайота пък поставиха за знаменосец”. Уважението между двамата войводи е взаимно. Коста винаги се обръща към Хитов с “бай Панайоте”, а Хитов, когато става въпрос за Коста винаги казва “Коста войвода”. Ценят го и редовите четници. На едно място Хитов казва : “И Коста можеше да събере момци колкото си иска”. Това говори, че всичките са му се доверявали и са били готови да тръгнат с него. Ето пък пример за отношението на обикновените сръбски граждани към войводата. Когато Коста е арестуван в Зайчар, местните жители се застъпват за него, като пращат 4-5 пъти телеграми до Белград, до княз Михаил, за освобождаването му. Ценят го и в родното му село и околността. В четите му са се включвали негови съселяни от най-богатите и просветени за времето си родове, каквито са Чубрини, Ташини и др. Знае се за Димитър Цветков Чубрин, Лазар Цветков Чубрин и Тодор Стефанов Ташин. Някои негови съселяни са го следвали в хайдушките неволи повече от седем години.
    Уви, Коста не доживява свободата, за да разкаже или опише своя живот подобно на своите другари П.Хитов, дядо Ильо, Цеко Петров и др. Няма дори щастието някой друг да опише смъртта му, както са възпявани загинали негови съвременници или пък войводите от по-стари времена. Така, неоснователно един от най-заслужилите войводи от Северозападна България, дал живота си в борбата срещу турския поробител, остава непознат и почти забравен. Жалко.
    Използвани източници:
    1. Мемоарите на войводата Панайот Хитов и записките на неговия писар Иван Кършовски.
    2. Разказите на дядо Марко Ташин от Мартиново, роден през втората половина на 19 век, записани от Серафим Пешински от същото село.
    3. Разказите на дядо Иван Гущеров, роден 1882 г., и на баба Цена Стояновска, род. към края на 19 век, от с.Мартиново.
    4. Публикации на Милан Миланов от Берковица.
    5. Публикация на Димитър Церовски във вестник “Монт-прес”.

източник: mont-press.com, връзка към статията - линк