Войводи‎ > ‎

Филип Тотю

 “Няма да оставя оръжието си, догде не видя или България свободна, или да ме убият нейде...”.
Тодор Тодоров Станчев - Филип Тотю войвода

******************************

Хвърковатият гяурин


в-к Десант, Брой 49
Автор : Диана Славчева

връзка към цялата статия - линк

Филип Тотю
Легендарният войвода Филип Тотю четвърт век всява ужас у турците, спасява живота на Левски и се сродява с Бачо Киро
Има личности в националния пантеон на безсмъртните, които придават неповторим  колорит на славната ни история. Една от най-ярките й звезди е Филип Тотю. Безстрашният и неуловим поборник за нашата свобода е толкова силна и самобитна личност, че завинаги е оставил ярка следа в народната памет.

Верен приятел и съмишленик на Левски, Ботев и Раковски, той за миг не остава в тяхната сянка, а гордо изпъква със собствените си чутовни дела. Още приживе Филип Тотю се превръща в легенда. Четвърт век той всява страх и ужас в турците, оцелява след 4 смъртни присъди, три пъти успява да избяга от строго охранявани затвори, а граф Игнатиев и Александър II се допитват до него къде руските войски да преминат Дунава. Само тези няколко щрихи са достатъчни, за да скицират пред нас силуета на един титаничен и достоен за преклонение българин. „Филип Тотю, хвърковатият тоя гяурин! – възкликва Захари Стоянов 1885 г. – Какъв страх зададе той на апатическа Турция, колко много повдигна той морално-патриотическото чувство на българския народ!”.
На 10 април се навършват 180 години от рождението на този забележителен комита, наричан от османците „страшилище за империята”. Той е роден в махала „Гърците”, в близост до великотърновското село Вонеща вода. Родословието на бъдещия бунтовник не ни изненадва – майка му е племенница на Велчо Джамджията, останал в историята с организирането на Велчовата завера, а чичо му Ангел е обесен в Одрин като водач на хайдушка дружина.
Омразата му към османските поробители се заражда още в най-ранното му детство. Когато е 12-годишен, башибозуци отвличат братовчедка му Аглика, за да я потурчат и макар че тя успява да се самоубие, той се заклева за отмъсти за нея. Заради непокорството си пред субашията на 21 години попада в Търновския затвор, откъдето е освободен след застъпничество на видни търновчани, но две години по-късно отново е затворен там, тъй като убива един турчин, откраднал сестрата на негов приятел от съседно село. В приземието на затвора Филип Тотю е подложен на зверски изтезания – бесят го с главата надолу и му натикват главата в торба с негасена вар. Но безстрашният юначага успява да се измъкне от зандана и така реализира първото и единствено бягство в историята на Търновския затвор.
Някъде по това време родителите му го оженват за по-възрастната от него Минка, с надеждата тя да опитоми непокорния му нрав. Но след като му се ражда наследник, непримиримият със злочестата съдба на народа си българин, зарязва семейството си и се венчава за България, ставайки хайдутин. Когато след Освобождението поискал да се срещне с жена си, тя отказала да го види. Тогава коравият войвода, преживял какви ли не перипетии
и оцелял в десетки кървави сражения, за първи път в живота си се просълзил. Голямо разочарование му донася и единственият му син. По времето на режима на Стамболов, той става полицейски пристав и изтезава в затвора политическите му противници. Филип Тотю отива в София с надеждата да уговори сина си да зареже тази служба. Но той отказва да го послуша. Болката от тази синовна постъпка го изгаря до края на живота му. „Сърце не ми дава да простя постъпката на сина си” – споделя войводата пред свои близки, когато се отказва от него и го лишава от наследство.

Неизброими са подвизите на четата на Филип Тотю. Много бързо името на войводата става известно на всеки българин. Сред турците също се носи славата на „опасния гяурин”. В един момент турската войска завардва всички пътища, за да го залови. Това го принуждава да се прехвърли в Румъния, където съвсем естествено се озовава сред българските революционери и емигранти. След контактите си с Раковски, Филип Тотю осъзнава, че борбата срещу поробителя трябва да се води по-мащабно и организирано, а не чрез лични отмъщения с малобройни хайдутски дружинки.
В Румъния сърцатият българин спасява от нелепа смърт самия Васил Левски, с когото са били много близки приятели. Веднъж отива да го види и заварва Апостола да се превива от коремна болка. Филип Тотю изтичва навън и бързо докарва един доктор, който установява остър апандисит. Левски е опериран и животът му е спасен, благодарение бързата и адекватна реакция на своя съратник.
Революционният комитет решава да изпрати четири чети, които да навлязат в България и да вдигнат бунт. За техни войводи са определени Панайот Хитов, Филип Тотю, Стефан Караджа и Хаджи Димитър. След като сформира своята чета от „здрави, едни и силни мъже, със загорели, внушителни лица, на вид кротки и мълчаливи, но смели и решителни хора, калени натури” – както сам войводата описва своите момчета, преминава Дунав на 14 май 1867 г., близо до Свищов. Всичките четници са облечени в специална униформа със зелени чапрази и жълти копчета и калпаци с герб и надпис „Свобода”. Развявайки знамето си от червена, бяла и зелена хоризонтални ивици – първият четнически трикольор в българската история, четата изчаква в близката горичка комитетските хора от крайдунавския град. Още на другия ден на четниците се налага да влязат в битка, без дори да предполагат, че тя ще положи началото на една велика освободителна епопея. Край село Върбовка, Павликенско, те са оградени от турците и започва кръвопролитно сражение, продължило цели 12 часа. В най-ожесточения момент се стига до ръкопашна схватка. Войводата се хвърля срещу базибозуците с нож в устата и пищови в двете ръце и лично убива бимбашията Кара Бекир и черкезина Осман ага. Виждайки го как буквално хвърчи из гората, турците уплашени отстъпват. Вестта за знаменитото сражение се понася из цялата империя. Органа на Русенския вилает в. „Дунав” пише: „Ние знаем, че по особеното местоположение на Стара планина, там си съществуват разбойници от вехто време, обаче само сега се видяха като тях разбойници, които да имат на главите си по един разбойнически знак от тенекия, знаменосец и главни писари. На главите им се намираха едни тенекиени знакове за възхищение с надпис „свобода”. Издаваният от Петко Славейков в. „Македония” препечатва дописка за сражението от сръбския вестник „Световит”, в която се казва: „В битката при с. Върбовка с 50 души нападнати от 3 000 души, се били 7 часа с тях и убили 70 души турци, а те (комитите) имали убити само двама души, един ранен и един изгубен”. По повод измъкването на четата от обсадата турската преса отбелязва: „Войводата Тотю, наименуван Филип, който от четири години разбойничествува по тези страни, е человек, който познава всички кюшета и дупки из Балкана”.
След това сражение местното население е подложено на жесток терор. Всеки опит за въстание е потушаван начаса от Митхад паша. Зверствата на турците не оставят равнодушна румънската общественост. Дългогодишният чиновник в английското и австрийското консулства в северната ни съседка Ангелаки Савич отправя протест до редакциите на
прогресивните вестници в Румъния и Франция. По-късно той се обръща към българския народ с думите: „Направете да изникнат и други Върбовки и сигурно скоро ще имате свободно и независимо отечество”. А румънският драматург Йоргу Караджале написва пиесата „Бляскавият героичен подвиг при Върбовка под командата на Филип Тотю”, която се играе в Букурещкия театър. Множество гравюри и живописни платна също запечатват спомена за тази героична битка. Името на войводата става известно далеч извън пределите на родината ни и Балканите.
Филип Тотю
След нея четата на Филип Тотю продължава смело на юг. Край Бяла черква тя получава провизии, изпратени от революционера Бачо Киро. Впрочем една от дъщерите на белочерквеница – Ирина се омъжва за сина на Филип Тотю. След още няколко по-малки сражения в Златишко-Тетевенската планина останалата само с петима човека филиптотюва дружина се съединява с четата на Панайот Хитов и по билото на Балкана успяват успешно да преминат в Сърбия.
По време на Сръбско-Турската война (1876 г.) войводата е поканен от генерал Черняев да предвожда голям отряд от доброволци. За проявената храброст в битките с османската войска той е награден от сръбското правителство. След неуспешния край на войната той се завръща в Русия, откъдето се присъединява към руските войски като съветник в Руско-турската война. Той посочва на руското командване най-удобното място, при което войските да преминат река Дунав.
През октомври 1878 г. тръгва към Одеса да прибере багажа си. По пътя отсяда в хотел в румънския град Плоещ, където при опит да бъде обран е наклеветен и хвърлен отново в затвора, където излежава 6-годишна присъда, без никой да го потърси. По този повод той прави тъжната констатация: „Понеже България се освободи и всякой гледа да хване своя кокал, за мене никой и не питаше”.
Митичният някога войвода, след като излиза от затвора, се явява пременен при княз Батемберг, който го награждава с Кръст за храброст. Филип Тотю му подарява хайдушката си униформа и знамето на четата. На 1 декември 1884 г. Народното събрание му гласува 200 лв. народна пенсия. До смъртта му през 1907 г. тя си остава единственият източник на средства за съществуването му. Когато започва да си прави къща в Две могили, русенско, където се установява да изживее остатъка от живота си, оцелелите четници от неговата дружина събрали пари помежду си, за да подпомогнат градежа, но войводата гордо отблъснал помощта им. Те обаче настоявали да ги приеме. Тогава той взел парите и ги раздал на най-бедните хора в Две могили и съседното село. 
През пролетта на 1907 г. Филип Тотю се почувствал зле и легнал на легло. Въпреки че бил много силен и издръжлив мъж, тежкият и суров живот, който водел, не можел да не му се отрази. Тялото му било така нашарено от следите на турските куршуми, че той неведнъж се шегувал, че кожата му не става за гайда. Та като се залежал, отишла при него една негова роднина на име Бонка да го види. Нейният внук Койчо Пенчев от Две могили днес разказва: „Филип Тотю помолил баба ми да му направи една куркуда (вид ястие с кисело зеле) с 6 яйца и да му даде черногорския пищов. Баба ми казала: Ти 6 яйца на куркуда не можеш изяде, ама ще ти направя. Било пролет и тя тръгнала из махалата да търси  зелева чорба за куркудата. Направила му я, той станал и я изял. После казал: „Рекох ти дай ми черногорския пищов, защото гората зелена няма да видя” и паднал в ръцете й и издъхнал.
Така приключва земния си път човекът, за когото БРЦК пише в едно свое писмо до него: „Ние вярваме във вашия патриотизъм и във вашата постоянна готовност да послужите на своето потъпкано и поробено отечество. Вие, уважаваният войвода, сте един от първите синове на България. Вие сте жертвали за нейната свобода живот и имот. Вие сте напълнили България с името и подвизите си”.


Знамето на четата на Филип Тотю 1867 г.
Знамето на четата на Филип Тотю 1867 г.

Ятаганът на славния хайдутин
Ятаганът на славния хайдутин

Гробът на Филип Тотю в Две могили                       Литография изобразяваща посрещането на четата на Филип Тотю на 19 май 1867г в сБутово             

Гробът на Филип Тотю в Две могили           Литография, изобразяваща посрещането на четата на Филип Тотю на 19 май 1867г. в с. Бутово

Битката на Филип-Тотювата чета с турците в м. Пустията край с.Върбовка на 20 май 1867 г. худ.  Хентих Денбицки
Битката на Филип-Тотювата чета с турците в м. Пустията край с. Върбовка на 20 май 1867 г. худ.  Хентих Денбицки
******************************

Списък на четниците при Филип Тотю можете да откриете в секция
"Революционери, четници, участници от войните" - Четници при Филип Тотю


Информация за книги описващи живота и делото на революционера има в секция "Книги" - Филип Тотю

Документален филм-
беседа за хвърковатия войвода и най-паметните моменти от бурния му живот. (2010 г.) Възложител - Регионален исторически музей Велико Търново. Сценарист, режисьор и оператор - Румяна Николова, художник - Надежда Стайкова, диктор - Йордан Сираков, консултанти - гл. ас. Иван Църов, Стефан Бейков, Татяна Кънчева. Светла Атанасова, Драгомир Йорданов, превод на английски - Марияна Киркова.
Премиерата бе в музей "Възраждане и учредително събрание" при откриването на изложба, посветена на 180-годишнината от рождението на войводата. Филмът е част от постоянната етнографска експозиция в родната къща на Филип Тотю в махала Гърците, Вонеща вода - място, което всеки българин трябва да посети!
Филмът може да бъде изгледан от страницата на Youtube - линк
******************************


Знаменитата битка на Филип Тотю край с. Върбовка


в-к Десант, Брой 170
Автор : Маргарита Атанасова - Арачийска гр. Бяла черква, историк-филолог
връзка към цялата статия - линк

Филип Тотю
Още приживе около името на Филип Тотю се носели от уста на уста различни и невероятни слухове, каквито не съществуват за никой друг войвода от нашето Възраждане. Нечуваната смелост на Тодор Топалски (Тотю) от с. Гърците, близо до Килифарево, Великотърновско, пословичната му ловкост и хитрост, съобразителност и бързина; умението му да се изплъзва от смъртна опасност и безизходица (три пъти осъждан на смърт и затварян в зандани и ... три пъти се откопчвал от куп синджири и вериги и успявал да избяга) – всичко това карало въображението на българи и турци да обградят името му с ореола на истинска легендарност.

За него, пише биографът му Филип Симидов, турското население вярваше, че Тотю не е обикновен човек, а е духът на някой стар юнак, който е оживял. Сведени над наргилетата вечер, турците казвали: „Как може, ако това е человек, да се изплъзне толкова пъти от нашите юначни караули, от толкова потери, от толкова войска и от толкова заптии... Това е джин (дух) оживял!“
Други пък смятали, че има криле под мишниците си (особено след случката, когато бил обграден в къщата си в с. Гърците и през покрива скочил отгоре над залегналите до къщата му заптии и избягал в гората).

За този случай свидетелстват документи от меджлиса във Велико Търново, в които са записани показанията на очевидците Басканоолу Хасаб Нишонджи, Билялаа и Рашид Гаваз. Именно тогава бил наречен „Канатлъ“ - „крилат“ и че „куршум не го лови“.
Славата на войводата, страхопочитанието и респектът към името му станали пословични както из Османската империя, така и в чужбина, след една небивала и нечувана дотогава битка. На 20 май 1867 г. в местността Пустията до с. Върбовка (дн. общ.

Павликени) малобройната му чета се изправила срещу многолюдна въоръжена турска сила... И този път Ф. Тотю извел по-голямата част от четата си невредима от огнения обръч!
Подготовката на четата му в Румъния е съобразена с плана на Г. С. Раковски, според който в България едновременно трябва да влязат 4 чети с войводи: Ф. Тотю, Панайот Хитов, Стефан Караджа, Хаджи Димитър. Главната роля взема Ф. Тотю, като полага много усилия за снабдяването с храна, оръжие и облекло. Но така или иначе другите не успяват да се подготвят (само П. Хитов) и на него съдбата поднася жестокия „жребий“ да срещне големия удар на турската военна машина.

Филип Тотю влиза предварително във връзка със Свищовския революционен комитет, на който с писмо съобщава на комитетските дейци Янаки Ванков и Тома Пантелеев, че четата му ще мине близо до града и те трябва да осигурят най-големия каик – на Янко Демирбозана, за превозване на четниците му, когато настъпи моментът. В Свищов почват да се готвят да тръгнат с Тотювата чета 50 свищовлии. Усилено леят куршуми, приготвят фиеци и всичко останало.

За четниците си, които се събирали в Зимнич, Филип Тотю дава следната характеристика: „Момчетата бяха наистина отбор. До един бяха все здрави, едри и силни мъже, със загорели и внушителни лица. На вид – кротки и мълчаливи, те бяха смели и решителни хора, с калени натури, тъкмо сгодни за работата, за която се събираха.“

По-късно написаните си „Спомени...“ войводата съобщава, че те били облечени в униформи от шаячен плат със зелени чапрази и два реда жълти копчета отпред, обути с цървули и навуща, но на калпаците си имали лъвче, изрязано от тенекия.
Вероятно за пръв път Тотювите четници поставят лъвския знак на калпаците си, който става нещо като герб и за други бунтовници по-късно.

Знамето на четата било изработено по подобие на знамето на Първата българска легия: три хоризонтални ленти – съответно: червена, бяла и зелена (днес знамето ни е от същите цветове, но – бяло, зелено, червено). По средата е изобразен лъв, изправен, над него надпис „Свобода или смърт“. За знаменосец първоначално е избран Никола Странджата, а подзнаменосец – Иван Шипкалията.

Клетвата си четниците положили последната вечер преди отпътуването към българския бряг, точно по начина, установен от Раковски в неговия „Закон за горските чети“:  маса, покрита с черно платно, върху нея- кръст и Евангелие, два кръстосани голи ножа до Евангелието, на четирите кюшета на масата – запалени 4 восъчни свещи.

„Заклевам се, че ще пролея кръвта си за милото си и поробено отечество България! Че ще се бия с враговете на народа си и няма да отстъпвам, докато дишам под небето, и са обричам за благото на робинята наша майка България!“ - това гласяла клетвата за обричане в името на свободата.
Призори на 17 май 1867 г. четата на Ф. Тотю стъпва на българска земя.

На 20 май на разсъмване четата се настанила при р. Ломя до една воденица в гората, където по една случайност турците ги разкрили. Скоро гората на Пустията била заобиколена от башибозук от селата Върбовка, Горни турчета, Михалци, Горско сливово и още 7-8 потери от по 150 души. Дошла и войска-пехота и кавалерия от Търново, Свищов, Севлиево и Плевен. Сякаш че срещу турската „империя“ се вдигнали хиляди, а те били... само 30 души, които предизвикали такъв страх у османлиите! Филип Тотю разположил четата се във верига на 1 км разстояние дълга в гората зад дърветата...

Започнало невиждано сражение между турци и българи, продължило цели 10 часа. Захари Стоянов пише: „Мирната до него време малка горичка „Пустия“ превърнала се на касапница. Битката била гърди с гърди, от една страна гърмели пушки, от друга – звънели ятагани, а измежду – мнозина се борели като пехливани. Знаменосецът Иван Шипкалията бил заклан на място...“
Войводата разбира, че трябва да се направи пробив и четата да се измъкне от обсадата. Тогава се решава на безумно смела постъпка: Сам се хвърля сред турската сган с нож в уста, с ятаган и револвер в ръце и успява да разсече турчина Кара Бекир чауш и черкезина Осман ага.

Този невероятен лъвски и разярен вид на войводата изплашил турците, които се разпръснали, а Тотю с четниците излязъл извън обръча...
След освобождението Белочерковското поборническо-опълченско дружество начело със свещ. Петко Т. Франгов поставя железен кръст на дървото да напомня за този исторически ден, през 1909 г.

За престоя на четата край Бяла черква (Г. турчета) Бачо Киро пише: „В туй Тотюво време много хора пострадаха за правдини!“ Отражението върху българи, турци, чужди консули и преса на тая историческа битка било всеобхватно.
Интересна преписка е написал неизвестен духовник върху издание на „Новия завет“, намерено през 1850 г. в с. Сухиндол, а то е: „Да са знай кога мина бабаджанъ Тотю Киливарлу во Туркия сас 150 ( словом сто и питдисет) души (разбира се – преувеличението е за респект – б. а.)“.

Захари Стоянов пише: „Тотювата четница стресна най-чувствително босфорските аги. Тя обърна вниманието на цивилизована Европа върху българите. Най-после тя даде право за гражданство на новата дума „комита“. Дума, която беше начало на турското пропадане!“
Пресата в тревога
И десетки турски и чужди вестници „чаткат“ различни и противоречиви сведения.

В-к „Дунав“, орган на Русенския вилает, г. III бр. „178/ 28.V.1894 г. пише: Като пристигнали и едно количество редовни войскари, започнало се едно сражение подобно на бой!...“ Същият вестник бр. 180/ 4 VI с. г. пише: „Ние знаем, че по особеното положение на Стара планина – там са съществували разбойници от вехто време, обаче само сега се видяха като тях разбойници, които имат на главите си по един разбойнически знак от тенекия, знаменосци и главни писари. На главите им се намираха едни тенекиени знакове за възхищение с надпис: „Свобода или смърт“.

В-к „Македония“ г. I. бр. 28/ 10.VI. 1867 г., издаден от П. Р. Славейков, предпечатва дописка за сражението от сръбския вестник „Световид“: „В битката при с. Върбовка 50 души нападнати от 3 000 души се били 7 часа с тях и убили 70 души турци, а те (комитите) имали убити само двама души, един ранен и един изгубен...“ В. „Турция“ бр. 49/ 1.VI с. г. оспорва числото 70 и посочва само... 3-ма убити турци.

В. „Свобода”, редактиран от Любен Каравелов в Румъния г. II бр. 12 от 1870 г. дава положителна и точна оценка: „Нашият черковен въпрос решиха не тия – султанът или пашата... Решението на нашия черковен въпрос дойде най-много от народните български чети, които минаха под предводителството на славните наши войводи Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа.“
Битката е отразена и в картини на известни художници: Хенрих Дембицки, Клепарски и др.

За битката престарелият вече войвода казва: „Повечето останали живи свидетели от онези времена помнят онази страшна епоха на Върбовската битка... Докато има на света правителства като турското, докато те завиват с дрехата на лицемерието толкова неправди и жестокости, толкова кланета и тайни убийства... До тогава ще имаме Върбовка, Милин камък и Бузлуджа!"
Филип Тотю, това страшилище за турците и закрилник на българите, след Освобождението пасе говедата на с. Острица, Русенско, а след заселването си в Две могили, където намира последното си убежище, спира да тупти юнашкото му сърце на 22 март 1907 г.

Актуални и днес са думите му, писани в дълго писмо до Иван Кършовски (28. 12. 1870 г.): „Ако се водим по чужди политики, то ние сякога подире ще останем и нищо няма да свършим“ (постигнем – б. а.)
******************************


Филип Тотю
Бележити Българи Том II 1396-1878


И неговото име е станало легенда, един от символите на борбата на българския народ срещу турската робия. Макар Филип Тотьо да не се издига до ръководен деец на националноосвободителните борби, неговите подвизи и лична храброст и особено славата на четата му от 1867 г. са му осигурили безсмъртие в народната памет.

Филип Тотьо, или Тодор Тодоров Топалски, както е било истинското му име, е роден през 1830 г. в колибите Гърците край Килифарево, Търновско. Баща му бил джамбазин. Израсъл силен и снажен, буен смел, още като юноша той се противопоставя на необузданите турски големци и насилници. Това му навлича ненавистта на поробителите. Заловил се с търговия, Филип Тотьо често обикаля села и градове и неведнъж става свидетел на издевателствата на турските аги над българското население. В душата на младия българин растяла жаждата за възмездие.

Едно спречкване с турски грабители, при което Филип Тотьо показал силата и смелостта си, а те скъпо заплатили за своята наглост, решило по-нататъшната му съдба. Той трябва да остави дом и семейство, да се прости със занаята си и да започне хайдутски живот. Заедно с неколцина другари, забягнали също от турския гнет, той дълго време обикаля из Търновско, Еленско и другаде, наказва местните грабители, укрива се у верни ятаци. По-късно се прехвърля на юг от Стара планина и действува с другарите си най-вече в Новозагорско. Неизбродни били пътеките, по които минали Тотьо и другарите му. Много били селищата, гдето наказвали омразните мъчители на беззащитната рая. Неизказани мъки и нещастия видели те по родната земя, на много кърви и безчестия станали свидетели очите им.

Няколко пъти Филип Тотьо попада в ръцете на турските власти и бил затварян в Търновския и Сливенския зандан. Подложен на тежки изтезания, той успявал да избяга и да се изскубне от смъртта. И от ново започвал живота на волен хайдутин и безпощаден отмъстител.
Десетки заптиета и многобройни потери преследвали Тотье и другарите му, но той бил неуловим. Мълвата за него плъзнала навред и на* шир, името му се носело от уста на уста. Властта обещавала големи награди за главата на „канатлъ Тотьо“ (хвърковатия Тотьо) — както го наричат турците.

В началото на 1863 г., след като избягал от Сливенския затвор, Филип Тотьо се прехвърля в Румъния. Тук, за да прикрие следите си от турските власти, които го търсели непрестанно, той променя името си и се нарича Филип. Във Влашко се залавя с градинарство, но юнашката му кръв не го задържа дълго при зеленчуковите градини. Той се стреми да се свърже с емигрантите революционери. Удава му се случай да се запознае с великия български революционер Г. С. Раковски.

Срещите и разговорите с пламенния български патриот оказват силно влияние върху Филип Тотьо. Смелият хайдутин разбира, че игото на тираните не може да се отхвърли с унищожението на отделни злодеи, че трябват задружни, общи усилия на всички, които обичат народа и земята си, за да се срине султанското робство, да се освободи България. Раковски го учи, че е необходима борба и срещу султанското господство, и срещу гръцкото фанариотско духовно иго, че трябва да се организират въоръжени чети, които да нахлуят в България и да поведат народа на борба.

Тази свята цел обладава напълно и душата на Филип Тотьо. Той става привърженик на идеите и плановете на Раковски за освобождение на България. Срещите с бележития революционер и влиянието на емигрантската среда помогнали на Филип Тотьо да израсне като съзнателен и организиран борец за освобождението на родината от чуждо робство. В следващите години той отново преминава с неколцина другари в България, обхожда Балкана, предизвиква тревога сред турските власти.

Настъпва 1867 г. На Балканите започват отново брожения, в Крит бушува въстание. Започва и подготовка за изпращане на няколко чети в България, които да проучат настроението на народа, да повдигнат духа му и да подготвят почвата за бъдещото въстание. Филип Тотьо е назначен за второстепенен войвода.

В средата на май чета от 35 души под войводството на Филип Тотьо преминава Дунав близо при Свищов. Тя трябвало да се насочи към Стара планина, където щяла да се съедини на предварително набелязано място с четата на П. Хитов, преминала Дунава в края на април.
Свищовските младежи революционери, с които Ф. Тотьо бил във връзка, посрещат четата, прекарват заедно с нея един ден, а неколцина от тях се присъединяват към четниците. Това забавяне и някои непредпазливи действия дават възможност на властта да открие присъствието на четата. По дирите й тръгват башибозушки потери и редовни турски войски.

След ден-два четата достига край с. Върбовка и се укрива в гората Пустията. Но нейното убежище е забелязано от турци ловджии и скоро гората е обградена от стотици въоръжени башибозуци и военни части от Свищов, Търново и Севлиево. Пламва лют бой на живот и смърт. Четниците, ръководени от своя смел и опитен войвода, посрещат твърдо пристъпите на неприятеля и упорито отбиват непрестанните му атаки. Но огненият обръч около тях се затяга все повече и повече. „Захванала се — пише Зах. Стоянов — отчаяна борба. Мирната до него време малка горичка Пустия... преобърнала се на касапница. Битката била гърди срещу гърди. От една страна гърмели пушки, от друга звънтели ятагани, а из помежду мнозина са борели като пехливани, стискали са за гушите, за косите, драли си лицата и пр.“

Цял ден екотът на боя се носи далеч по поля и гори. „Сражението — разказва биографът на Ф. Тотьо — беше ужасно! Биеха се един срещу 60 души! . . . Тези смели и изпокъсани, бледни и изнемощели хора, които не бяха яли от 24 ч. и не бяха спали, които бяха почти изгърмели патроните си и оставаше да се надяват само на ножовете си. . . половината ранени, с надупчени дрехи, от които течеше кръв, приличаха на подскрежени тигрове.“

Едва настъпващата нощ дава отдих на изнурените четници. Mногo от тях са ранени, други са загинали в тежкия бой, показвайки изключителна храброст и себеотрицание. Повечето от тях били неопитни във военното дело, но въодушевени от любов към родната земя и люта ненавист към поробителите, не знаейки страх, паднали със смъртта на героите. . .

Използувайки нощния мрак, оцелелите четници успяват да се отскубнат от обкръжението и да потеглят към Балкана. Но по дирите им пълзят потери и с нови боеве и кървави жертви те се промъкват към заветните върхари на Стара планина. Въпреки засиления терор на властите четата чувствува подкрепата на народа. Между нейните помагачи бил и народният учител и бележит родолюбец Бачо Киро Петров от с. Бяла черква, който им изпратил хляб, сланина и мехлем за рани.

След много премеждия, останал само с няколко четници, Ф. Тотьо се добира до Стара планина и в района на Юмрукчал (Ботев връх) се среща с четата на П. Хитов, откъдето заедно се отправят за Сърбия.

Ехото от битката при Върбовка и смелостта на четниците отекнали далеч по българските земи. За силния отзвук и влияние, които четата имала върху съвременниците си, красноречиво говори в записките си Бачо Киро: „В това Тотьово време много хорица пострадаха за права бога и за народна свобода. Агаларите побесняха десет пъти повече, отколкото бяха преди. Името Филип Тотьо не излязваше из устата им ни деня, ни нощя. Секи малко-много разбуденичък българин тие го наричаха Тотьо. ..“

Боевете на четата, съденето и бесенето на четниците и съмишлениците им произвели силно впечатление в страната и чужбина, разбудили духовете, засилили още повече популярността на войводата. „Четицата на Филип Тотьо — пише Зах. Стоянов, — колкото тя и да е скромна както по своя състав, така и по своите действия. . ., но тя стресна най-чувствително босфорските аги, тя обърна вниманието на цивилизованата Европа върху българите, най-после тя даде право 8а гражданство на новата дума комита, дума, която беше начало на турското пропадание. Филип Тотьо, хвърковатият тоя гяурин! Какъв страх зададе той на апатическата Турция, колко много по-дигна той морално-политическото чувство на българския народ!“ Скоро след пристигането си в Сърбия Ф. Тотьо заминава и се установява в Румъния. Но турските власти, които дирели неуловимия комита, искат от румънското правителство да арестува бунтовника и да им го предаде. Започват отново неспокойни дни за войводата. Непрекъснато дирен, арестуван, той често мени местожителството си, но не прекъсва политическата си дейност сред емиграцията. В едно донесение на окръжния управител на Телеорман до министъра на вътрешните работи на Румъния от 1/13. II. 1869 г. се изтъква, че Филип Тоте, българин, заподозрян като главатар на чета. . . се е завърнал отскоро в Александрия, където, бидейки отблизо наблюдаван, установих, че не мирясва, обхождайки граничните общини. . .“

Това принуждава Филип Тотьо да емигрира в Русия, където престоява по-дълго време, ползувайки се от руска държавна пенсия. Но и оттук той не прекъсва връзките си с българските революционери, които го ценят като опитен войвода. Към Филип Тотьо често се обръща с писма и Васил Левски, който му разяснявал целите и тактиката на революционната организация, подготвяща въстание в България.

И след смъртта на Левски емигрантите в Румъния имат пред вид в плановете си за въстание и Филип Тотьо като един от видните четнически предводители. Когато през лятото на 1875 г. започва въстание в Босна и Херцеговина и БРЦК в Букурещ решава да се вдигне всеобщо въстание в България, Хр. Ботев е натоварен да обиколи юж-норуските градове, да набере средства и оръжие, да доведе българи — офицери на руска служба и по-специално Ф. Тотьо, който трябвало да мине с голяма чета в България. До него той носи специално адресирано писмо от комитета. Ф. Тотьо заминава за Румъния, но бързият развой на събитията и потушаването на Старозагорското въстание осуетяват намеренията му за минаване с чета в България.

Идва и бунтовната 1876 г. В страната кипи трескава подготовка за въстание. Раздвижена е и българската емиграция, набавя се оръжие, формират се чети. Филип Тотьо трябва да застане начело на въста-ннческата чета, подготвяна от българската емиграция в Румъния.В последния момент обаче, обвързан с други планове, той заминава за Сърбия, където се стичат много български емигранти и се формират доброволчески отряди с надежда да преминат в България след започване на предстоящата Сръбско-турска война.

Тук Филип Тотьо е определен за войвода на една от доброволческите чети, състояща се от няколкостотин български емигранти. Тя взема активно участие в Сръбско-турската война през лятото на 1876 г. и води кръвопролитни боеве с турските войски. За кратко време четата успява да навлезе в Северозападна България, но под натиска на превъзхождащите сили на противника трябва да отстъпи отново.

След приключване на военните действия и неуспешния край на войната Филип Тотьо се завръща отново в Русия. Тук той дочаква обявяването на Руско-турската война и потегля с освободителните руски войски към своето страдалческо отечество, възкръсващо за нов живот след страшната петвековна турска робия.

В годините след освобождението старият поборник се установява да живее в с. Острица, Беленско, и в гр. Русе. Занимава се предимно със земеделие и получава скромна пенсия за участието си в нацио-налноосвободителните борби. Той починал през 1907 г.

Образът на Филип Тотьо остава да живее в съзнанието на българите като мъжествен и дързък борец срещу турското иго, като славен войвода, отдавал силите си и проливал кръвта си за свободата на народа и отечеството си.

Николай Жечев


******************************

Филип Тотьо до Ив. Кършевски

Господин    Иванчо,

днес за днес се случи в Одеса таз страшна революция, та не можах да се разпоредя за изпращането на стоката, за която с предпоследното си бях ви известил. Прочее като гледам, че от ваша страна няма никакво начертание за приносението на стоката, зех да се съмнявам за вашето хладнокръвно участие в това благодатно дело. Трябва от ваша страна решително да ми кажете, ако ще се трудите за преносението, то трябва да не гледаме на препятствията, защото без препятствия нищо не става.

Писмото на Левский получих на 23 март, който като го прочетох, сичко точно разумех. Радвам се на Левский, че той неуморно се труди за общото благоденствие. Моля бога дано му господ подари дълги дни и го запазва от неприятелите.

1-й Април, 1871.

За скоро отговор Филип Тотьо

P. S. Истина, както пише Левский, работата е добра. Ако има някои опасни известия от Левский, известете ми, за да се съобразявам с моите предначертания.

Същий

Поздравете сички приятели, а особено на г-на Д. Попова. Като намерите място през къде и как да ги прехвърлим. С една реч, трябва умно да действува, разумевася, вий ще се старайте или на някое скеля, или на някоя болта да се изтоварят. Както намерите за по-добре.

Чакам с нетърпение отговор.

Същий
******************************

Очерк от Чудомир публикуван във в. „Септември“ (Стара Загора), XVI, бр. 12 от 26.I.1960 г.

Този, който се залови с проучването на революционните борби в Старозагорски окръг от началото на робството до наши дни, ще трябва да отдели почетно място на Филип Тотю войводата, който с четата си често се е подвизавал из Новозагорско, Старозагорско и Казанлъшко. Този наш именит хайдутин, наречен от турците Хвърковатия, е подел борбата по средата на миналия век. Той е един от малкото борци, дочакали свободата. Трябва да сме му благодарни, загдето ни е оставил своите спомени за славните революционни борби.

Филип Тотю е роден през 1830 г. в колиби Гърците, Търновско. Една случка в неговите младежки години го подтиква към борбата. На връщане от с. Авлиени (Новозагорско, сега Асеновец) разбойници-турци убиват в Хаинбоазкия проход другаря му дядо Добри Зеленката, а него, 19-годишен младеж, раняват в рамото. Оттогава още той почва да мисли за отмъщение и решава да не тръгва никъде без оръжие. През 1851 год. Филип Тотю бил арестуван и измъчван. Втори път го арестували, загдето освободил една открадната от турчин българка. Изтезавали го жестоко, но той успял да избяга от затвора и да отмъсти на мъчителя си. Трети път бил арестуван в Нова Загора и откаран в сливенския затвор. Там още по-жестоко го измъчвали, като заключили главата му в желязна халка, а краката — в клапи. Упоритият и смел бунтарник пак успял да избяга по пътя за Търново.

В своята хайдушка дейност Филип Тотю прескачал по нашите места и често бил гост на свои ятаци в селата Люта река, Пчелиново, Хаинето (сега Гурково) и др.

През 1867 год., подгонен от турска потеря, Филип Тотю попаднал на засада около гара Кръстец, но се спасил и с четата си достигнал над с. Шипка, където, потулени зад една скала, четниците били забелязани и обкръжени от друга потеря. Нощта ги сварила в твърде неизгодна позиция, но по една дива лоза те се спуснали от скалата, избягнали обкръжението и понеже целият Балкан гъмжал от потери, тръгнали надолу и спрели при чешмата, която и сега се намира на шосето, източно от с. Шипка, с намерение да се прехвърлят в Средна гора. До самата чешма тогава имало градина, заградена със зидове. Влезли вътре и се прилепили към зида, за да починат. След малко стражата им съобщила, че откъм Казанлък пристига голяма потеря. Време за бягане нямало. Потерята спряла също до тази чешма и се разделила на три групи — едната тръгнала на север по Балкана, другата — малко по на изток, към Черньов дол, а третата — още по̀ на изток, към Крънско. След оттеглянето на турците четата с бърз ход тръгнала към града и се скрила в казанлъшката кория. Но корията била наскоро изсечена и четниците цял ден лежали гладни и жадни в ниските храсталаци. Надвечер те се обадили на няколко кадъни в близката нива. Поискали хляб и понеже били облечени в турски дрехи, казали, че са от потерята, която търси хайдутите гяури. Кадъните не се усъмнили и им дали хляба, който имали. През нощта четниците навлезли в Средна гора и се упътили към с. Лъджите (Павел баня). По среднощ почукали на една къща. Отворила им уплашена стара жена, която ги помислила също за турци. Войводата обаче обяснил кои са те.

— Синко — рекла им жената, — щом сте такива хора, трябва да идвате от влашката земя, където имам син — Киро се казва. Не сте ли го виждали? От много време е там на печалба, но не ми се е обаждал. Дано знаете нещичко за него.

— Бабо — рекъл войводата, — от влашка земя идем и не познаваме твоя син, ама ние сме много, ела по-близо, разгледай ни и ако е с нас, познай го.

Бабата пристъпила към тях, почнала да ги разглежда, спряла се пред един и се хвърлила разплакана на шията му. Това бил синът й Киро.

Тя им дала хляб, дрехи на сина си, кому кърпа, кому риза и заедно със свой роднина ги отвела в горите около село Турия. На другия ден им занесли хляб, две печени агнета и майката предала на сина си:

— Синко, потерите ви търсят все из Балкана и вие хубаво се скрихте тук, но защо не стояхте мирни? Защо вчера сте заклали двама турци близо до селото?

Четата не била извършила това убийство, но войводата счел за благоразумно да напуснат горите около село Турия, дорде е време, и да поемат пак назад към с. Лъджите. Под това село, до р. Тунджа, била воденицата на Хаджи Мехмед-аа (сега се нарича Пиперовата). Там имало само двама мливари от с. Турия — братята Вълчо и Петър. Вечерта стопанинът Хаджи Мехмед-аа оставил единия брат отвън при колата, а другия — при себе си и заключил здраво вратата. По едно време се почукало. Подучен от Филип Тотю, малкият брат извикал:

— Бате, я излез, че воловете се отвързали и потънали из градините.

— Не отваряй — рекъл турчинът, — нощем врати не се отварят.

След малко обаче един силен удар разтърсил воденицата, вратата изскочила със скобите заедно и въоръжените четници нахълтали вътре. Турчинът скочил бързо и през малка тайна врата избягал. Часовоят отвън обаче му теглил веднага куршума.

Четниците си взели достатъчно брашно и поели към с. Габарево. Преминали край селото и се насочили на север по реката Курудере. Спрели на една висока скала, от която се виждало добре наоколо. След тях пристигнала и селската черда. Една крава се отделила и тръгнала по тясна пътека към скалата. Момчетата я оградили, нахвърлили се върху й и веднага я заклали. За щастие, наскоро паднала гъста мъгла и завалял дъжд, та наклали големи огньове и едни месели хляб, други печели месо, трети режели кожата за цървули.

На другия ден по стръмна и ронлива урва четниците започнали да се изкачват нагоре и попаднали на овчаря Коста, познат на войводата от Мъглижкия балкан. Той ги нагостил и им казал, че близо се крият трима турци разбойници, които обрали пощата при с. Рахманлий, сега Розовец, Пловдивско. Те заплашвали овчаря и го заставяли да им носи храна. Коста посочил мястото, където се криели турците. Вечерта четниците ги нападнали, убили ги, взели им дрехите, оръжие и 500 турски лири. На овчаря дали 50 лири и тръгнали пак назад към Шипка. Там някъде между Мазалат и Столетов връх се срещнали с четата на Панайот Хитов, знаменосец на която бил Васил Левски. Това е станало през юни 1867 г. След братски прегръдки и целувки войводите се оттеглили да се съвещават и решили заедно да вървят по Балкана и дружно да си пробиват път към Сърбия.

В списъка на тази Филиптотюва чета фигурират следните нашенци: Стоян Захарлията, Цоньо (обесен в Търново) и Иван Русев от Стара Загора, Иван Шипкалийчето, Стефан Орешков (обесен в Казалък като Хаджидимитров четник) от с. Шипка, Иван Георгиев-Черния от Казанлък, Никола Турийченина от с. Турия и Киро Минчев от с. Павел баня. За тези хора ние твърде малко сме слушали и почти нищо не знаем. Добре би било, ако нашите музейни работници съберат данни за живота на тия първи наши хайдути и борци за свобода, а книгата „Прочутият Филип Тотю войвода, наречен Хвърковатия“, написана по личните разкази на войводата от Ф. Симидов и издадена в Русе през 1900 г., да бъде издадена под редакцията на някой наш историк.

 (Публикуван във в. „Септември“ (Стара Загора), XVI, бр. 12 от 26.I.1960 г.)

Съчинения в три тома Том 3
Чудомир
Българска литература
Година: 1960

източник: chitanka.info, връзка към статията- линк
******************************


Къща - музей Филип Тотю
/град Две могили/

Къща - музей Филип Тотю в Две Могили
В разстояние само на един век в град Две могили се заселват около 70 рода. Тук идват много роднини и приятели на Филип Тотю. Роднините му - брат Вълчо и сестра му Аглика, заедно с майка му Иванка, се заселват в село Острица. През това време Филип Тотю се намирал в румънски затвор. След Освобождението войводата се завърнал в България. Неговото семейно огнище, което доброволно пожертвал в името на народа вече го нямало.

     В началото на 1885 г. започва работа като пазач към общината. Същата година си закупува дворно място от 16 декара непосредствено до река Черни Лом. Построява си малка къща, изградена от плет и измазана с глина, където живее сам. Посажда голяма овощна градина. Къщата е запазена до 1870 година. Местното население я нарича войводската къща.

     За стария бунтар няма подходяща среда за активен живот в село Острица. Свободата, на която посвещава най-хубавите си години, не го удовлетворява. Около 1892-1893 г. Филип Тотю купува къща в "Х. Муса махала" - Русе, но не останал да живее там. Около 1895 г., вече на преклонна възраст, войводата се оженва за баба Велика. Преселват се и заживяват в град Две могили. Няколко години живеят под наем заедно с Райко Воденичаров, техен приятел. В бащиния двор на Велика построяват хубава за времето къща, подредена по балканджийски.

     Възрастта и изпълнения с изключително напрежение живот си казват думата. На 22 март 1907 г. непокорното сърце на войводата престава да тупти. Той е погребан в двора на църквата - израз на най-голяма почит и признателност. Присъстват много хора от град Две могили, Русе и негови съратници от цялата страна. Панайот Хитов произнася надгробна реч, в която се казва: "Умря страшилището на турската империя". Над гробът му е издигнат паметник. През 1973 г. признателните потомци издигат величествен паметник в центъра на града. Голямата бронзова фигура на "хвърковатия" войвода, устремена напред напомня за неговия бурен и достоен за подражание живот.

     В чест на 150-годишнината от рождението на Филип Тотю и 1300 годишнината от създаването на българската държава, къщата която е обитавана от този неукротим български дух, и в която е престанало да тупти едно голямо сърце, днес е превърната в музей.


     Телефон за контакти: 0889/582 500

     Адрес: Къща – музей „Филип Тотю”

     град Две могили – 7150, община Две могили, област Русе, ул. „Филип Тотю” №3

връзка към страницата в официалния сайт на Община Две Могили - линк

Плоча на къщата в Две Могили

В къщата музей в Две Могили
******************************


Мемориална къща - музей "Филип Тотю"
/махала Гърците, в близост до с. Вонеща вода/

Къща-музей на Филип Тотю
Работно време:
9.00 - 17.30 (април-октомври)
Зимно работно време
Посещенията стават само след предварителна заявка (за индивидуални посещения 30 мин. предварително) на GSM 0886/258 832

Адрес: с. Вонеща вода, махала Гърците
Как се стига до тук: махалата се намира на 2км. от селото.

Родната къща на Тодор Тодоров Станчев се намира в махала Гърците, в близост до с. Вонеща вода. Отстои от гр. Велико Търново на 40 км в южна посока.

източник: Официален Интернет портал - Община Велико Търново, връзка към цялата статия - линк







******************************


ИСТИНАТА ЗА ГОДИНАТА НА РАЖДАНЕ НА ФИЛИП ТОТЮ

Иван МАРКОВ

източник: knigi-news.com, връзка към цялата статия - линк

Иван МАРКОВ
Въпросът за годината на раждане на легендарния войвода Филип Тотю никога досега не е бил дискутиран в българската историческа наука. Отдавна, навсякъде в специализираната литература, битува като неоспоримо становището, поддържано от двамата видни негови биографи - Филип Симидов (1852-1925) и Никола Ферманджиев (1929) (Симидов, Ф. Прочутият Филип Тотю войвода. С., 1972, с.65.; Ферманджиев, Н. Родови хроники. С., 1977, с.67.), че той е роден през 1830 год. Приели веднаж тази датировка като аксиома, изследователите подреждат и обясняват на подобна основа всички последващи събития, свързани с живота и дейността на войводата. Оттук нататък, историците, които по различни поводи са се докосвали до него, са приемали безкритично написаното от двамата автори. По този начин въпросът постепенно добива вида на своето сегашно, считано почти за окончатлно уточнено състояние (Драганова, Т. Филип Тотю. С., 1967, с.5; Данев, Хр. Народен закрилник и славен войвода - Филип Тотю 1830-1907. Две могили, 1983, с.4; Петков, Д., Т. Билчев и Л. Георгиев. Филип Тотю. Личност, дейност, дикументи. Русе, 1990, с.10, 43.).
Стига се до там, че дори на определени меяста, без никакво обяснение и документална защита, се визира за рождена датата 10 април 1830 г. (Данев, Хр. Цит.съч., с.4.). Когато обаче се опитаме да датираме и обясним някои важни периоди от живота на войводата, които поради липса на достатъчно писменни данни досега още не са намерили полагащото им се задълбочено изследване и осветляване, ще се натъкнем на редица противоречия. Тези противоречия в последна сметка рефлектират до поставянето под съмнение достоверността на изходната точка при обяснението живота на героя - годината на неговото раждане.

Без да проследяваме подробно биографията на Филип Тотю, за да осветлим и подкрепим казаното дотук, ще се съсредоточим само върху онази част от нея, която се отнася до неговият произход. От спомените на войводата, диктувани още приживе на неговия изследовател и бивш съратник от времето на Сръбско-турската война от 1876 г. - Филип Симидов, се знае, че баща му - Тодор Станчев Буров, известен още според недъга си и като Тодор Топалски или Топал Тодор ("топал" на турски означава куц, хром човек), се оженва за Иванка Вълчева - братовата дъщеря на "баш бунтаря", организатора на Търновското въстание от 1835 г., познато в историята ни като Велчовата Завера - Велчо Атанасов - Джамджията. (Симидов,Ф. Цит.съч., с.60-62.) Братята Велчо и Вълчо Атанасови са родени в Килифарево. В Килифарево е родена и Иванка, но когато през 1835 г. по-големия неин чичо - Велчо, е заловен и обесен при жестоката разправа със “Завераджиите”, баща и Вълчо със семейството си се преселва в Търново, за да поеме издръжката на осиротялата челяд на брат си.

След трагичният край на неизбухналото въстание, озверените и подозрителни турски местни власти започват повсеместна разправа с всички българи. Преследван е и бащата на младоженката. Изгорена е къщата на Вълчо в Килифарево. Младото семейство Тодор и Иванка Станчеви, независимо че не е пряко замесено в Заверата, няколко години преди нея, напуснало града и се прехвърлило в Килифарските колиби Гърците. Тодор отворил собствена кожухарска работилница. Той е способен, добър майстор и скоро се прочува със своито умение в цялата колибарска околност. Провървява му. Натрупва и парици. Започва джамбазлък - търговия с животни. Като че ли всичко друго е наред - само децата, които се раждат в младото семейство, умират съвсем малки. Филип Тотю в спомените си говори, че чак петото дете след раждането си е останало живо. (НБКМ-БИА, ф. 98, II А 8617 Д, л.1.; Симидов, Ф. Цит.съч.с.65.) Според местното поверие, след подобни неуспешни раждания, първото, останало в семейството живо дете, за да оживее и да продължи рода, било кръщавано на името на бащата. Така бил кръстен и бъдещият "хвърковат" войвода - Тодор. Естествено, през следващите години в семейство Топалски, след "нашият" Тодор, "на бял свят" се "появяват" и другите негови братя и сестри - Вълчо, Рада, Кольо и Аглика.

И така, първата съществена грешка в биографията на Филип Тотю е тази, че той е роден не през 1830 г., а пет години по-късно - през 1835 г. За верността на това твърдение можем да се позовем както от личните спомени на войводата, така и от добре датираната в историческата литература биография на неговия знаменит сродник - Велчо Атанасов (Джамджията). (Джамджиев, И. Дядо Вълчо и Заверата му. Сборник по случай на 100 годишнината на Заверата от 1835 г. С., 1935, с.102-110.) Бъдещият водач на Търновската Завера е роден през 1778 год., но 19 години по-късно, той напуска Търново и заминава за Европа - Австроунгария и Румъния. През 1809 год. Велчо Атанасов, натрупал вече в странство опит и пари, се връща в родния си град. Семейната памет на потомците от Джамджиевия род твърди, че неговото връщане става по причина на предстоящата сватба на по-малкия му брат - Вълчо. (Джамджиев, И. Цит.съч., с.102.) Като знаем предварително и факта, че Иванка Вълчева е второто дете на братовото му семейство и че тя е родена около 1812 г., виждаме че майката на Филип Тотю би могла да вземе венчило не по-рано от 1828 - 1830 г. - на 16 - 18 годишна възраст. От спомените на войводата Филип Тотю знаем, че по решението на съдбата, той е петото поредно, но същевременно и първото останало в последствие живо дете на Тодор и Иванка. Водейки разсъжденията си в тази посока стигаме до логичното заключение, че малкият Тодор не може да бъде роден преди 1835 г. Ако приемем, че нашият герой действително е роден през 1830 г., то следва че първото раждане на майка му е станало някъде около 1826 г., т.е. когато тя е била приблизително още дете, на 14 годишна възраст - възраст в която от биологична гледна точка е съмнително осъществяването на едно нормално раждане. Точно затова и самият Филип Тотю, когато диктува известните си спомени на Филип Симидов, още на първата страница в своята "Автобиография" сам посочва 1835 г. като своя рожденна година. (НБКМ-БИА, ф. 98, II А 8617 Д, л.1.) По този начин, между заявлението на войводата и твърдението на неговите биографи, се явява едно впечатляващо несъответствие. Когато расказва за своя произход авторът е в напреднала възраст, но все още е физически и умствено добре запазен и сам казва: "Вече съм 70 годишен, но помня като днес...". (Симидов, Ф. Цит.съч., с.71.) Вероятно, неволната грешка при повторното цитиране на записа на спомените в посочения извор (Симидов,Ф. Цит.съч., с.71.), е станала по-късно основното сведение, заради което, вече повече от цял век след това, историците повтарят написаното от Филип Симидов. (Драганова, Т. Цит.съч., с.5.; Данев, Хр. Цит.съч., с.4.; Петков. Д., Т. Билчев и Л. Георгиев, Цит.съч., с.10, 43.; Ферманджиев,Н. Цит.съч., с.67.) В потвърждение на така представеното твърдение могат да се посочат редица документално защитени и логически обосновани факти, които от своя страна са в пративоречие и оборват официалната теза за рожденната година на войводата, а именно:

Знае се, че Филип Тотю е кръстен в Караасанската църква "Св. Илия". Кръщаването, според църковните книги, е станало в новооткритата по това време черква от местния поп Петър Милкоолу. Кръстник на новороденото момче бил Станю от съседната махала Продановци. (Симидов, Ф. Цит.съч., с.211-212.; Георгиев, Л. При скъпите сенки на незабравимите образи. - Борба (В.Търново), N 55, 27 юли 1990.) Църквата е строена, завършена и осветена на 20 юли 1835 г., когато е и нейният храмов празник - "Илинден". Освещаването е било извършено от Търновския владика Иларион Критски, в присъствието на цялото население на околните колиби. (свещенник Пенев, П. Кратки бележки за историята и заселването на селищата на северната половина около прохода Хайн боаз. с.Войнежа, 1983, с.6 ( машинописен екземпляр, съхраняван в читалището на с. Войнежа - В.Търновско)) Малкият Тотю не би могъл да бъде роден много по-рано от това събитие - т.е. през 1830 г., а да бъде кръстен чак на 5 годишна възраст. Родителите на бъдещият войвода - Тодор и Иванка Топалски, като дълбоко религиозни българи не биха допуснали, детето им да бъде кръстено с такова голямо закъснение, ако то действително е родено в посочената година. Напротив, според нашите народни обичаи от това време, след поредицата неуспешни раждания в дадено семейство, родителите са бързали да кръстят новороденото дете, за да го запазят живо. Освен това е известно, че Тодор Топалски бил един най-активните инициатори и организатори при строежа и озаконяването на храма в тази махала (Пак там.), факт който изключва вероятността този ритуал да е бил извършен на друго място. Съществува и една друга версия за кръщаването на войводата. Историкът Никола Станев, основавайки се на непроверени устни данни, неоснователно смята, че този ритуал бил извършен в Килифарския манастир от тогавашния Килифарски поп Никола Долчинков. По това време, попът бил и енорийски свещеник на колибарските селища Войнежа и Гърците. (Станев, Н. История на Търновската Предбалканска котловина. С., 1993, с.206.) Действително, до построяването на новата църква във Войнежката махала - Караасаните, обрядите за българското население са ставали в този манастир, но от 1835 г. нататък, те се извършвали в местната черква. Филип Тотю сам опровергава в спомените си верността на това твърдение.

Знае се, че братът на Велчо Атанасов - Вълчо - дядото на Тотю, напуска Килифарево и отива да живее в Търново със семейството си чувствително по-късно - след пролетта на 1835 г., когато брат му вече е обесен, за да помогне в отглеждането на останалите без баща невръстни деца от втория брак на водача на Заверата. От тук следва, че Иванка е влязла под венчило преди смъртта на своя чичо. Има данни, че още преди пролетта на 1835 г., двамата млади живеят в махала Гърците. (Симидов, Ф. Цит.съч., с.62.) В спомените, по перипетиите съпътствували построаването на Караасанската църква, се вижда, че по това време бащата на Филип Тотю - Топал Тодор е един от най-активните местни подръжници на нейното издигане. (свещенник Пенев, П. Цит. съч., с.6.) Тогава между 1830 и 1835 год. се раждали и мъртвородените братя и сестри на бъдещия войвода. (Симидов, Ф. Цит.съч., с.62.)

Знае се, че Филип Тотю се жени за Минка на 18 годишна възраст през 1853 г. (Симидов, Ф. Цит.съч., с.90.; Петков, Д., Т.Билчев и Л. Георгиев. Цит.съч., с.16), което означава че той е роден не по-рано от 1835 г.

Знае се, че дъщерите на Велчо Джамджията от неговия първи брак - Тодорица и Паунча, които от своя страна са по-големи от Иванка - майката на Филип Тотю, добиват първите си деца - неговите братовчеди, приблизително по същото време - 1831 г. Генчо и 1837 г. Лука. (Родословното дърво на рода на Велчо Атанасов - Джамджията публикивано в приложението към Сборник по случай 100 годишнината на Заверата от 1835 г. С., 1935.) Като по-малка от братовчедките си, Иванка не би могла да има толкова много раждания преди тях.

От публикуваната снимка на надгробният паметник на Филип Тотювата сестра Рада Тодорова Пейчева, намиращ се в гробището на махала Караасаните, се вижда, че тя е родена през 1845 г.. (Георгиев, Л. При скъпите сенки на незабравимите образи. - Борба (В.Търново), N 55, 27 юли 1990.) Ако действително войводата е бил роден през 1830 г. трудно може да бъде обяснена такава голяма, петнадесет годишна, разлика в раждането на двете деца - Тодор и Рада. Не трябва да се забравя, че след Рада се раждат още две деца - брата Кольо (Никола) и сестрата Аглика. Разликата между тях и него би била още по-голяма.

От смъртния акт на малкият му брат Никола, се вижда че той е починал в с. Острица, Беленска околия, Русенски окръг, на 12 февруари 1893 г. на четиридесет годишна възраст. (ДА – Рс. Регистър на ражданията, женитбите и умиранията, воден в кметството на с. Острица през 1893 г.) Оттук става ясно, че той е роден някъде около 1853 г. Дори да имаше грешка в цитирането на неговата възраст при написването на този акт, тя не би могла да бъде съществена. Актът е съставен в присъствието на по-голямият му брат - Вълчо Тодоров, в качеството му на свидетел, което обстоятелство подсилва верността на данните в него. Така този документ отново ни потвърждава заключението, че е абсолютно нелогично рожденната година на Филип Тотю да бъде 1830 г., а възрастовата разлика между децата от семейството да бъде толкова голяма. По силата на елементарната логика, това би означавало, че Иванка Вълчева ражда малките си деца когато е вече на над 40 годишна възраст, което при състоянието на медицината по него време е било особено рисковано.

В хода на мислите по отношение осветляването на въпроса за определяне точната година на раждане на Филип Тотю, е добре да се знае, че изнасянето с настоящия материал на посочените съображения съвсем не е самоцелно. Така например, когато става дума за началото на организираната четническа дейност на бележития войвода, в многобройната историческа книжнина, занимаваща се с неговата биография, има много бели полета. Независимо от това, че изследователите, Филип Симидов, а по-късно и Никола Ферманджиев, боравят с голям по обем фактологичен материял, базиращ се в не малка степен на спомените на войводата, към настоящия момент все още не е ясно, как се заражда и оформя тази дейност в ранните години на героя. В цитираната автобиография на Филип Тотю (НБКМ-БИА, ф. 98, IIА 8617 Д, л.1-73, I-ва част.), този въпрос е засегнат доста фрагментарно. От посоченият документ не може да се изгради ясна представа, как в хода на годините се е развива хайдушката дейност на войводата. От друга страна, направените по-сетнешни изследвания на връзките на Филип Тотю с неговия пръв учител по хайдутство - Цеперанския войвода Бойчо, са частични и непълни. В тях не се уточнява и времето, когато той чиракува при него. Също толкова неясно е описана в тях и дружбата между Филип Тотю и Шипченския хайдутин Пеньо Чернев. Тази връзка също не е датирана задълбочено. Неточностите в описанието и датировката на различните етапи от живота на войводата идват до голяма степен от неправилното и вече твърдо приетото и трайно залегнало във всички по-късни изследвания определение за годината на неговото раждане - 1830 г., вместо действителната рожденна година - 1835 г. От тук нататък всички датирания при изчисляване годините на станалите събития в които участвува именития хайдутин, както и обвързването им с възрастта му, не са защитени аргументирано.

Почти всички биографи на войводата смятат, че Филип Тотю започва своят бунтовен живот, след лятото на 1851 год., след отвличането и смъртта на неговата братовчедка Аглика, след смъртта на дядо Добри Зеленката, както и след злощастното му набеждаване и арестуване, т.е. тогава, когато според тях той е вече на 21 год. възраст (при положение, че е роден през 1830 г.; Симидов, Ф. Цит.съч., с.86.). От там се започва изграждането на едно неправилно и неаргументирано становище за датировката на станалите бъдещи събития. Истината е обаче доста по-различна. Именитият войвода през 1851 г. е само на 16 години. Независимо от това, че е все още много млад, той вече е започнал своя почти напълно самостоятелен живот. Това твърдение може да бъде защитено най-малко по две основни причини:

Тотю показва твърдост в отказа си да изпълни желанието на семейството, което го праща отначало да учи при гръцкия даскал и после и при шивачите в Търново. След този отказ, суровият му баща не може да се примири с факта, че неговия син може да ходи без работа и още когато Тотю е едва 12-13 годишен, го помъква след себе се по градове и села, за да му помага в джамбазлъка.

От друга страна, бащата на бъдещия войвода - Топал Тодор, е трудно подвижен, куц с единия крак човек, а джамбазлъка изисква сериозно ходене. По този начин той още от рано, когато Тотю навършва 14 години, започва да го праща сам да изпълнява определени, свързани с тази професия задачи, за да го отменя. Разбира се отначало Тотю се движи с придружители. Баща му го прикрепя към свои по-възрастни познати, пътуващи в посоката на младежа, какъвто е описания в литературата случай с дядо Добри Зеленката, но по-късно Тотю все по-често започва да ходи сам. Така порастващото вече момче още от рано се запознава с безправието на своите сънародници, а силното, чисто и все още наивно, недеформирано чувство за правда, постепенно изгражда в него онова състояние на нетърпимост, което по-късно ще го прати при хайдутите.

По този начин с голямо основание можем да приемем, че бъдещият неуловим бунтовник започва действителната си хайдушка дейност през 1854 г., т.е. във времето около раждането на първородния му син Тодор, когато той вече от една година е женен и е навършил 19 годишна възраст. По това време Тотю вече е определил за себе си своята бъдеща съдба на непокорен хайдутин и закрилник на онеправданите ни сънародници. Именно затова, той толкова много държи, детето да носи неговото име, щото в случай на нещастие, то да стане продължител на неговата борба. Така, в същият този период, през Руско-турската война (1853-1856 г.), когато театъра на бойните действия се пренася от Силистренска Добруджа на север в степите на Приазовието и когато руските войски са предислоцирани в нея посока, легендарният Бойчо войвода, участващ във войната на страната на руското оръжие, вече се е върнал в родната планина и е създал нова хайдушка чета. (Ферманджиев, Н. Бойчо войвода. - В: Ферманджиев, Н. Родолюбци. С., 1978, с.38.; Игнатов, В. Бойчо войвода. – Ист. Пр., 2000, N 1-2, с.126.) Вероятно в този момент младият Тотю влиза в четата на Цеперанския хайдутин. Тогава, заедно с уменията за боравене с оръжие, с тактиката и стратегията на хайдушката чета, той за пръв път научава какво е хайдушки живот, хайдушка дисциплина и хайдушка чест. Самият Бойчо войвода не би вземал в четата си един все още неукрепнал юноша, който да му създава повече грижи, от колкото да разчита на неговата помощ. От този момент насетне в съзнанието на Филип Тотю ще остане трайно запечатан прословутият "Бойчов хайдушки закон". Той, дълги години за напред, ще следва и ще се подчинява на този закон, за да го предаде по-късно на Г. С. Раковски и той да стане основа на бъдещия "Привременен закон за народните горски чети" - новият боен устав за ръководене на четническото движение. (За пълният текст на "закона на Бойчо войвода", вж Симидов, Ф. Цит.съч., с.156-158.)

Изглежда обаче, че в отношенията между двете ярки личности - Бойчо войвода и бъдещия Филип Тотю, не всичко е било гладко. Привикналият на пълна свобода млад хайдутин, вероятно трудно издържал на авторитарния характер на мастития войвода. Може би това е и причината, той да се движи с четата му толкова кратко - само около една година. Към настоящият момент точните мотиви за напускането на Бойчовата дружина още не са напълно изяснени, но факта, че в иначе подробната си автобиография, Филип Тотю почти не споменава за сътрудничеството с именития си наставник, може да ни докаже предположението за действително наличие на такъв конфликт. Не е възможно да не ни очудва и другият факт, че за връзката между двамата значими български хайдути, говори трето лице - Панайот Хитов, но не и нашият герой. (Хитов, П. Някои стари български войводи. С., 1918, с.13-15. (Походна войнишка библиотека).) За съвместната дейност между двамата хайдути споменава и Филип Симидов в очерка си за Бойчо войвода в редактираното от него списание "Поборник-опълченец". (Симидов, Ф. Бойчо войвода. - Поборник-опълченец (Русе), 1900, N 5, с.2-3.) Данните обаче, дадени от него тук са неверни, тъй като той погрешно датира тази връзка в годините 1857-1858 г., когато вече се знае, че Бойчо загива през лятото на 1856 г.. (Ферманджиев, Н. Бойчо войвода. Цит.съч., с.38.; Игнатов, В. Цит.съч., с.127.) Явно Филип Тотю действително е споменавал за този факт пред Симидов, като някак си бегло е посочил, че това е станало в "първите си момчешки години...17-18 годишен йоще". (Симидов, Ф. Бойчо войвода. - Поборник-опълченец (Русе), 1900, N 5, с.2-3.) Независимо от всичко това, прави впечатление, че в спомените си самият Филип Тотю, който иначе е много обстоятелствен при описване своето участие в далече по-незначителни събития, както и при споменаването на връзките си с множество други случайни съмишленици и врагове, е едновременно почти безмълвен по отношение на такава значима личност като Бойчо войвода. Неизвестно защо, но това обстоятелство е убягнало от вниманието на многото биографи на двамата герои, поради което връзката между тях не е достатъчно проучена.

В заключение може да се каже, че независимо от дистанцията на времето, винаги има още какво да се добави, към не до там проучените до сега данни за живота и дейността на поборниците за нашето национално освобождение. По този начин, всяко ново изследване в тази посока допринася за попълване липсващите елементи от мозайката, оформяща точната картина на станалите събития в които те са участвали.
******************************


Откриха паметна плоча на Филип Тотю

Откриха паметна плоча на Филип Тотю
Свищовският кмет Станислав Благов и Николай Христов, градоначалник на Две могили, откриха в събота в м. “Паметниците” край Свищов паметна плоча на Филип Тотю. Плочата е поставена на мястото, където преди 145 години войводата слиза с чета от 40 борци за освобождението на България. Инициативата за поставяне на плочата е на общинската организация на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва – Русе. Войводата е живял в Две могили, където и умира през 1906 г.

източник: svishtov.bg, връзка към цялата статия -линк










******************************


Страшният войвода Филип Тотю се родил пред 180 години

Материал подготвен от Елена Колева и Ивелина Колева
връзка към статията - линк
******************************

ФИЛИП ТОТЮ ВОЙВОДА

Статия в ABRITVS.com
връзка към цялата статия - линк
******************************


Във Върбовка отбелязаха 147 години от сраженията на четата на Филип Тотю

източник: dnesbg.com, връзка към цялата статия - линк

Във Върбовка отбелязаха 147 години от сраженията на четата на Филип Тотю
Стотици хора от павликенското село Върбовка и околните села се събраха в събота около паметника на загиналите до старата каменна чешма в местността Косматица край селото, за да отбележат 147 г. от героичните сражения на четата на Филип Тотю с многократно превъзхождащ я противник. На празника дойдоха и кметове от съседни населени места, общински съветници, ученици от местното училище „Филип Тотю“. Тук бяха и гости от Ново село, в което легендарният български войвода е преживял последните години от живота си и където има негов музей.

Заупокойна молитва за душите на героите прочете архимандрит Георгий. Кметът на Върбовка Антон Антонов се обърна с благодарност към всички върбовчани и спонсори, допринесли за реализацията на празника. Подобаващото честване на историческото събитие, въпреки че не е кръгла годишнина, той обясни със старта на подготовката им за 150-годишнината. До тогава да обединим сили, за да обновим това свято място, призова Антонов.

Поздравителен адрес към присъстващите прочете кметът на община Павликени инж. Емануил Манолов, а директорът на Исторически музей Павликени Нели Цонева припомни историческите събития на това място отпреди 147 г. На тази дата войводата Филип Тотю слиза на българския бряг от Влашко в Свищов начело на чета от около 30-тина юначни българи. В изпълнение на идеологията на Георги Сава Раковски те трябвало да достигнат Балкана, където да се слеят с четата на Панайот Хитов. В горите край Върбовка четата случайно е разкрита от двама турски ловци и скоро към мястото започват да се стичат групи башибозук и редовна турска войска. В близо 10 часови люти сражения между 30 четници с 3000 врагове, легендарният Филип Тотю, за когото се говори, че куршум не го лови, успява да измъкне почти невредима, с минимални загуби четата, оставяйки сред гората над 70 убити поробители. Накрая на празника членове на клуб „Традиция“ възстановиха сред естествения горски декор тези събития. От името на партии и институции пред паметника в местността „ Косматица“ бяха поднесени десетки венци на признателност, а деца от върбовското училище „Филип Тотю“ очароваха публиката с емоционалните си песни и танци.

Елка СПАСОВА
сн. авторката
******************************


Румънска пиеса представя битката на Филип Тотю

в-к Десант, Брой 214
Автор : Маргарита Атанасова - Арачийска
връзка към цялата статия - линк

Това станало по време на кървавото сражение между малобройната чета на Филип Тотю и многохилядния турски аскер, придошъл от Търново, Русе и Севлиево, подкрепен от многочислен турски башибозук и черкези от околните села, състояло се в местността Пустинята край павликенското село Върбовка на 20 май 1867 г.

Героизмът на българските четници и техният войвода произвел силно впечатление не само на населението от Белочерковския край, Търновския санджак и из цяло българско, но това събитие предизвикало и необикновен обществен интерес сред румънската общественост...
В Държавния архив в Букурещ под №77/3056 са заведени редица ценни документи, свързани с дейността на българските чети и с българския въпрос от периода 1967-1868 г. В едно от тези досиета се открива любопитно сведение, от което се разбира, че на 25 юни 1867 г. на браилска сцена румънска театрална трупа изнася пиеса, чийто сюжет разиграва битката на Филип-Тотювата чета при с. Върбовка.

Тогава в Браила пристигат артисти от Румънския водевилен театър с директор Йоргу Караджале, които обикаляли на турне из страната. Така на 25 юни те представят Batalia bulgarilor cu turcil sub comande voevodului Filip Totiu, в превод: „Боят на българите с турците под командата на войводата Филип Тотю” – драматичен спектакъл в три действия и 6 картини. Текстът е на Йоргу Караджале, като в пиесата играе не само той, но и съпругата му Елена. Трупата възпроизвежда на сцената твърде нагледно битките на Филип-Тотювата чета, което много допада на публиката, състояща се както от румънци, така най-вече и от българи емигранти.

Окрилен от този успех на представлението, на следващата година, пак в края на юни, Йоргу Караджале идва отново в Браила и пак поставя пиесата. Този път обаче тя е с ново, много по-подробно заглавие: „Битката при Върбовка на българите с турците, обесването на Константин Българина или героизмът на българите, или битката при Върбовка на Филип Тотю войвода” – драма в 4 действия.

Очевидно е, че миналогодишната пиеса е претърпяла известни изменения, като е била изнесена в по-стегнат вид. В нея участвали съпрузите Караджале, както и Данаил Драгулич – румънски актьор, който изпълнявал ролята на Филип Тотю. Неговото изпълнение е похвалено много от Ангелаке Савич, който излиза с ласкави отзиви за постановката, в които подчертава заслугата на Йоргу Караджале за поддържане на патриотичния дух на българите емигранти и бунтари, както и за укрепване на румънско-българското приятелство.

По повод представлението е поместена бележка в бр. 32 от 1 юли 1868 г. на в. „Дунавска зора”, който се печата в Браила:
„В миналата неделя даде се в общото театро за първи път представлението „Бой при Върбовка на българите с турците под предводителството на Филип Тотю” на румънски език от драматическата театрална група на г-н Караджале, който е същевременно и съчинител на пиесата”. Театърът беше пълен и възторгът голям”.
******************************


Изчезна барелефа на Филип Тотю

в-к Десант, Брой 49
Автор : Здравка ХРИСТОВА
връзка към цялата статия - линк

Родната къща на Филип Тотю
Навръх Великден оскверниха къщата-музей на воеводата Филип Тотю във великотърновското село  Вонеща вода. За няколко сребърника изкъртиха медния барелеф на хайдутина, поставен върху стената на кирпичената къща в махалата Гърците, на 2 км от Вонеща вода. Според историческите хроники в тази къщурка преди 180 г. е роден Тодор Тодоров Топалов, записан в българската история със златни букви като Филип Тотю.

Скверното действие е станало на Велика Събота или на Великден, разказа Иван Църов, директор на Регионалния исторически музей във Велико Търново. Той разбрал, че цигани от Тревненско били видени около 1 ч. след полунощ на Великден да претоварват нещо по багажниците на две коли, паркирани непосредствено до къщата музей. Предупредени са всички пунктове за изкупуване на цветни метали, води се полицейско разследване, но музейните работници са песимисти, че барелефът ще бъде намерен непокътнат.
Медното пано е било поставено на къщата музей в “Гърците” през 1980 г.  по повод 150 г. т рождението на воеводата. Барелефът е с размери 70 на 50 см и тежи не повече от шест килограма. 30 години никой не се осмели да посегне на родната къща на хайдутина.
В малката кирпичена къща е показано родословното дърво на Филип Тотю. Майка му е сестра на Велчо Джамджията – организатор на Велчовата завера. Воеводата е имал двама братя и две сестри – Кольо, Вълчо, Рада и Аглика. Наскоро при нас дойде жена, която разказа, че е потомка на воеводата и поиска да се включи в ремонтите на къщата за честването на годишнината му, разказа Петя Първанова, уредничка на къщата музей на Филип Тотю. В нея в три стаички са подредени снимки от живота на славния хайдутин, както и неговия козяк и трикраките дървени столчета и паралията, останали от невръстните му години. Експонирано е знамето на четата му, а на гипсови венци са изписани годините на славните битки, ръководени от Филип Тотю - 1866, 1867 и 1876 г.

Барелефът, с който на 9 април трябваше да честваме 180 г. от рождението му
Барелефът, с който на 9 април трябваше да честваме 180 г. от рождението му

Снимките са предоставени от Регионалния исторически музей – В.Търново
******************************


Филип Тотю

Статия от Иван Костадинов в heritagebg.net

връзка към цялата статия - линк
******************************