Войводи‎ > ‎

Филчо войвода

Роден: около 1825, Ениджия
Починал: 1866, Дерекьой

източник: promacedonia.org, откъси от книгата "Ениджия – една България, останала в миналото "
                                                                                автор: Симеон Лазаров Стойков
                                                                                издател: Баш Клисе, 2002.
                                                                                Информация за книгата можете да немерите от следния линк.

10. ФИЛЧО ВОЙВОДА

    Юноша. Легалният живот на бъдещия войвода
    Филчо отмъщава и се готви за хайдутин
    Войводата оганизира своята хайдушка чета
    Въоръжени схватки с врага
    За връзките на Филчо със семейството му. Ятаците на войводата. Къде е укривал ограбваните богатства - по спомени на негови сродници
    Последно сражение на Филчо войвода и неговата гибел


    Юноша. Легалният живот на бъдещия войвода

Филчо произхожда от бедно семейство. Баща му на име Димитър бил роден в Лозенград. В Ениджия се заселил към началото на миналия век като овчар. Оженил се за Тася (Анастасия) и от брака си с нея имал четири деца - Филчо, Апостол (Толето), Костадин (Динето) и сестра Биница.

Филчо е роден в Ениджия към 1825 година. Още от малък той се отличавал с буйния си характер и непокорство. Когато играел с другарчетата си, обичал да се налага и който не му се подчинявал, изпитвал върху себе си тежкия му юмрук.

Като поотраснал, баща му го цанил аргатин да пасе чужди овце. И като овчар Филчо бил непокорен и разюздан. На никого не се подчинявал, пущал често стадото из чуждите посеви, за което на един път е бивал затварян в селския затвор. В затвора бил държан окован във верига, защото иначе лесно успявал да счупи вратата или прозореца, пробивал стената и избягвал.

Веднъж селският мюдюрин дядо Михо Стоянов изпраща дъщеря си Рада да му занесе хляб. Филчо пак бил окован във вериги, но съвсем не изглеждал отчаян и унил. Като приел през малкото прозорче хляба, Филчо весело запитал момичето: "Искаш ли, Радо, да ти поиграя?" И без да дочака отговор, започнал да свири с устата си някаква мелодия и да кърши снага. Филчо играел ръченица, раздрънквайки железните вериги пред слисаното момиче... [1]

Старият преображенец Димитър Атанасов Карафезиев ни разказва следните характерни случаи из живота на Филчо като юноша.

Един ден Филчо видял в селския хан турски стражар с хубава пушка. Като разбрал, че стражарят ще пътува по шосето за Одрин, той тръгнал преди него и в м. "Саксаница" при Лазов дол, Ениджийско землище, се укрил край шосето и зачакал. Щом стражарят наближил, Филчо го нападнал и обезоръжил, взел пушката му и потеглил през гористата местност, завил към селото и се отбил в къщата на дядо Кире Баймака край селото и я скрил. (Къщата на дядо Кире и по време на Преображенското въстание бе свърталище на комитите.) След това заминал към "Горните лозя" при пъдарите, с които обичал да се среща и разговаря.
 

1. Константинов, Никола. Филчо войвода. Очерк. - "Тракия", N 205, 1926.



Ограбеният стражар се оплаква на своето началство в Лозенград и оттам нареждат да бъде арестуван Филчо и откаран в Лозенград.

При разпита Филчо отхвърлил приписваното му обвинение. Повикали след това стражаря, от когото поискали да посочи между група българи-затворници кой му е откраднал пушката, но стражарят не можал да познае Филчо, който след това бил освободен. Когато отивал в село, отбива се в къщата на дядо Кире, взима си пушката и отива в дядо Стойковата долчина да я опита дали е в изправност.

В съседното село Бустанлия турчинът Шакир бей имал голям чифлик, в който работели като аргати много българи. При бея отишъл и Филчо и го помолил да го приеме на работа. Беят го приел. На Филчо поверили чифт волове и орало. Тръгнали да орат. На нивата Филчо отишъл с пушката си и чанта, в която слагал една гръцка фустанела и рунтав калпак. Като започва да оре, чантата и пушката окачвал на ярема. Често се случвало по бял ден Филчо да спира воловете на някой край на нивата, забива чекела (остена) в земята и ги връзва за чекеля. Взима чантата и пушката и се изгубва в гората, без да каже къде отива. Вечерта другарите му прибират воловете в чифлика.

Щом се съмне, Филчо пак се явявал на работа, носейки със себе си същите принадлежности, пушката и чантата с гръцката фустанела и рунтавия калпак...

Съобщили на бея за тези нередни постъпки на Филчо и той го повикал един ден, направил му бележка, че така, както продължава, не може повече да остане на работа при него. Предложил му да му заплати полагаемото възнаграждение за цяла година предварително, но при условие да напусне чифлика веднага. Филчо отхвърлил предложението, като възразил, че през зимата той в никакъв случай не може да се върне в селото и да ходи без работа, защото никоя мома нямало да го вземе. Когато се разлистела гората, тогава той сам щял да напусне. Шакир бей, който знаел с какъв човек си има работа, оставил Филчо да работи още няколко месеца в чифлика му, докато се разлисти гората.

В своя роман "Хайдути" писателят Константин Петканов, в лицето на главния герой, ни рисува Филчо войвода като снажен и силен мъж, когото никой не може да надвие. На една богата бейска сватба били устроени големи борби, на които беят поканил прочути пехливани от близки и далечни села. Определени били големи награди за победителите, а за първия от тях - чифт лиси биволи. В тия борби взел участие и Филчо. Неговият противник бил турчин, про-чут борец по онова време. Развила се напрегната и оспорвана борба, която имала драматична развръзка. Филчо победил турчина въпреки заплашванията и заканите по негов адрес на сеирджиите турци и насърчителните възгласи за неговия противник. Това накърнило силно националното достойнство на турците, които ръмжали от озлобление и били готови веднага да се нахвърлят върху омразния гяурин, да го пребият и му отнемат наградата. Филчо, разбира се, не се уплашил и гордо тръгнал за дома си, водейки биволите, радостно приветстван по пътя от своите приятели и съседи.

Филчо намерил мома, юначна като него, обикнали се и се задомили. Казвала се Злата. От нея имал само едно дете - син Димитър. Както ще видим по-нататък, Филчовица понесла стоически всички изтезания, на които била подложена от турците, като жена на войводата.
 

    Филчо отмъщава и се готви за хайдутин

Филчо не само е аргатувал като земеделски работник и пастир на чорбаджийски овце, но си навъдил и свои овце. Отначало ги пасъл смесено с чорбаджийските, но по-късно станал и самостоятелен овчар на стадо от 50-60 глави. Като овчар той имал възможност да ходи със стадото си на по-далечни разстояния за по-добра паша. Казват, че бил стигнал чак до Родосто на Мраморно море и че се е срещал в Странджа с Ангел войвода, пред когото бил изявил желание да постъпи в четата му, но не бил приет. [1]

Освен неприятностите, които създавал на селския кмет с буйството си и пущане на стадото си в чуждите ниви, Филчо правел и други бели. Никога не бил плащал данъците си и кметът бил недоволен от него, че го излага с това пред турската власт.

Един ден, когато Филчо се бил прибрал в къщи със стадото си, кметът на селото дядо Михо, придружен от въоръжен стражар, отишъл в дома му да събере неизплатения данък. Филчо знаел, че пак ще го затворят и задържат, понеже нямал намерение да плаща, влязъл и се затворил в къщи. Хлопали, на вратата, викали, викали го да излезе навън, но той упорито мълчал и не отговарял.
 

1. Константинов, Никола. Филчо войвода. Очерк. - "Тракия", N 205, 1926.



Тогава стражарят заблъскал врата с приклада на пушката си, с намерение да я изкърти. Страшно разгневен, Филчо веднага отваря вратата, нахвърля се върху турчина и го смъква на земята като го биел гдето свари, ритал го и тъпчел, докато се насити. През това време кметът бил безпомощен да помогне на своя помощник. Обезумял от страх, той се въртял около Филчо и го молел да спре: "Ти какво направи, Филчо? Стига вече! Остави го, ще го утрепеш! А след това властта и на двамата ни ще наложи най-тежко наказание." Филчо наистина оставил жертвата си да лежи на земята, пребита от бой, а сам той хванал в кошарата една овца, заклал я набързо, одрал кожата и и я поднесъл на кмета с думите: "С тази кожа ще завивате стражаря на голо, докато оздравее, а вълната давам заради дрехата му, която по невнимание съм скъсал. Това мога да дам!"

За друг подобен случай ни разказва баба Злата, Филчовата жена. Един ден Филчо трябвало да иде в селото по някаква работа и оставил стадото на помощника си. Последният го изтървал из посевите и ощетените лица направили оплакване пред властта. Изпратили стражар да повика Филчо за разследване на случая. Стражарят се случил груб, неблагоразумен, инат човек и наскърбил Филчо, който без да му мисли, го пробол с ножа си. Стражарят умрял на място, Филчо изкопал дупка в двора си и го зарил. [1]

Някакъв турчин озлочестил сестрата на Филчо - Биница. Той намира злосторника и го разкълцва с брадвата си.

След всички тия, а вероятно и някои други неизвестни на нас побоища и убийства, които бил извършил за едно кратко време, Филчо не можел повече да остане в село. Той още от по-рано бил замислил да образува дружина и да забегне в гората. Не му достигали обаче пушките. Обикаляйки един ден край циганските колиби, той забелязал хубава бойна пушка "тънко шишане". Отива да я вземе. Циганката се противопоставила, но той я блъснал и взел пушката. Тя го познала, тръгнала след него, като крещяла и викала, че ще го издаде на властта. Филчо извадил големия си нож, който носел като овчарин и я заклал. След убийството на циганката Филчо взел решение да стане хайдутин. Отишъл да иска прошка от майка си, но тя не му позволила да й целуне ръка, като му казала: "Не ти прощавам и млякото, което си бозал от мене." [2]
 

1. Спомени на свещеник Димитър поп Николов от Бургас.

2. Константинов, Никола. Филчо войвода. Очерк. - "Тракия", N 205, 1926.


 
Бъдещият войвода открива своето желание на жена си и казва да му приготви дрехите. В популярната из странджанския край народна песен, посветена на Филчо войвода, това е отразено така:

    "Либе, Златке ле, Златке ле,
    стани ми, дрейте събери,
    че ке по айдутлук да ида."


Младата му жена също не иска да го пусне. Моли го да се откаже от решението си заради младото си булче и мъжкото си детенце:

    "Либе, Филчо ле, Филчо ле,
    не ти ли Филчо домиля,
    твоето булче убаво
    и твойто мъжко детенце,
    че ке по айдутлук да идеш?"


Филчо обаче е непреклонен и й доверява, че ще замине заедно с брат си Толето.
 


    Войводата организира своята хайдушка чета

Първите, с които Филчо образува своята малка чета, били двамата му братя Апостол (Толето) и Костадин (Кинето), Киряк Шаламанов и Темелко - всички от Ениджия. Към тях след това се присъединили Иван от с. Раклица и Христо, чието местожителство не ни е известно.

Според едни четата му се състояла от 12 души, според други - от 20 души. Може да се допусне, че Филчовата чета е достигнала до 20 души, а вероятно и повече, но това е било в редки случаи, когато му е предстояла някоя по-голяма и сериозна акция. Постоянният състав на четата, както разправят стари хора, е бил седем души, от които четиримата - Филчо, двамата му братя и Киряк Шаламанов, били главното ядро, което не се е сменявало от първия до последния ден на нейното съществуване.

Всички четници били облечени в турски военни дрехи и с червени фесове и дълги пискюли на главата и действали в повечето случаи на коне. За Филчо се разказва (пише Н. Константинов), че не носел фес с дълъг пискюл, а кожен калпак със зелено дъно и не само, защото овчарите носели кожени калпаци, но и по примера на казаците, които той бил виждал в Родосто по параходите. Макар твърдението на стария тракийски деец Н. Константинов да изглежда неправдоподобно по простата причина, че ако войводата носи различно облекло от това на четниците, той би представлявал по-

 

лесно забележима цел за врага, но ние сме склонни да вярваме, че Филчо е имал обичай да сменя по-често шапките си, когато е искал да заблуди дебнешите го денем и нощем врагове. Ще приключим този въпрос за облеклото на четата със следния интересен разказ на свещеник Димитър поп Николов (брат на писателя Константин Петканов) по спомени от неговата майка, родена към средата на XIX век в съседното голямо българско село Каваклия.

    "Била е десетгодишна, когато дошли в дома на баща й; при вуйчовците Никола и Йордан, млади и буйни мъже - Филчо войвода и подвойводата му Христо.

    Мама казваше, че Филчо бил тъмнолик и възнисък, пъргав мъж, а Христо бил по-висок. Облечени били в турски дрехи от син плат и с червени фесове и дълги пискюли. Дошли на коне. Приказвали, колкото приказвали с вуйчовците, нахранили се, раздали на децата сребърни пари, а на момичетата герданчета и обици. Обрали били един евреин, пътуващ праматарин и се метнали на конете, като хрътки."


Освен в Лозенградско, където е било неговото постоянно свърталище, Филчо е правил набези и по-надалеч - в Странджа и Дервентските възвишения, Одринско, та чак до Кешан и Малгара. А по сведения от преображенеиа Д. А. Карафезиев той е слизал и към Янос на Бяло море и е имал срещи с Атанас войвода. Същият преображенец по време на Странджанското въстание е имал възможност да посети местата, където някога се е укривал Филчо с четата си, в землището на с. Воден, Ямболско. Той твърди, че ходил на Филчовото кладенче и видял едва различаващите се инициали (име и презиме) на Филчо и някой от другарите му, издълбани с нож по кората на вековни дървета.

По лични спомени на Мира поп Стоянова от с. Воден, която по Филчово време била на 15-16 години, научаваме следните подробности за пребиваването на Филчо във Воденското землище:

1. В наше Воденско землище, в съседство и непосредствено до турската граница, има местност назовавана "Филчов баир". На тоя баир има и кладенец, който носи същото име - Филчово кладенче. Спуща се от баира и една почти непристъпна стръмнина, където се намира пещерна дупка, в която вероятно се е укривал Филчо.

2. Двама братя от селото ни Атанас и Никола Канджеви, бидейки селски говедари през целия си живот и пасейки добитъка по тия места, били във връзка с Филчо и му носели; храна от село.

3. Нищо обаче не се помни да се разказва за неговата бунтовна воеводска дейност. Вероятно той е върлувал из селата на Лозенградско, а тук е прибягвал да се укрива при преследване. [1]

Тук трябва да допълним, че по онова време землището на Ениджия не е представлявало само голи поляни, хълмове и могили, както помним от 1913 година, а значителна част от него била гориста. Гориста е била и малката височина, която обгражда от запад селото, както и цялата "Дядо Стайкова долчина", отчасти и "Кючюкдере". По на запад се намирал запустелият чифлик на потурчения арменец Алексан бей, полузалесен. Тогава турските села Казълджа Мюселим и Пашаери не са съществували, а Текешилар е било българско село до 1879 година.

По този начин при липсата на турски села наоколо и наличността на гористи местности с добри скривалища целият район около Ениджия е представлявал благоприятни условия за действие и успешно маневриране на малката хайдушка чета. Филчо често е посещавал с четата родното си село при различни случаи. Гористата "Дядо Стойкова долчина" е представлявала добро прикритие, както при влизане в село, така и при евентуалното му напущане.

Хайдушката си дейност Филчо е започнал към 1858-1859 година. Той обаче не се е откъсвал от живота на селяните и е бил в течение на всички по-важни общоселски работи.

Както отбелязахме по-горе, тъкмо в това време борбата с гръкоманите в Ениджия е била в своя разгар. Филчо виждал и преценявал много правилно, че гръкоманите са опасна язва, застрашаваща от дълго време народното единство. Затова без колебание взел страната на патриаршистите (екзархистите?, В.К.), които били повечето все млади и енергични селяни, готови да водят борбата до победен край. И неговата намеса ускорила разгрома на гръкоманите в Ениджия.

Бунтовната дейност на Филчо се състояла в нападения и обири на паши, султанската хазна, богати турски сватби. Той е наказвал със смърт самозабравили се местни величия и дерибеи. Това внесло страх и смут сред турското население, бейове и чорбаджии, жандари и таксирдари, които злоупотребявали със службите си и живеели на гърба на селяните.
 

1. Събрал сведенията Никола Попов, секретар на читалището в с. Воден, Ямболско.


 
До органите на държавната власт в околийските центрове и до самата централна власт в Циариград зачестили оплаквания от страна на засегнатите народни врагове. А те са били тогава най-здравата опора на управляващата турска върхушка, поради което централната власт не можала да си прави оглушки.

Фактът, че малката 10-12-членна чета е вършела безнаказано своите набези из равна Тракия дори до "Анастасиевата стена" пред Цариград, говори твърде много. Това било нещо като държава в държавата и удар върху и без това накърнения престиж на турската държавна власт. Трябвало да се вземат строги мерки за обезвредяване и ликвидиране на опасния ениджийски хайдутин. Определена била голяма награда за лицето, което убие или хване жив и предаде на органите на властта Филчо войвода. За главен отговорник на акцията за залавянето и ликвидирането му бил назначен най-върлият българомразеи и главорез Али Пехливан, за когото дадохме по-горе кратка характеристика.

Али Пехливан бил снабден с всички пълномощия да действа по места, както намери за добре, да организира потери и използва всички средства за преследването и унищожаването на четата.

От този момент Филчо не е оставен на мира, устройват му засади, нападат го, където и да го срещнат и влизат в открит бой с него, обсаждат го в скривалищата му в гористи и трудно проходими места. В потерите участват стражари, редовен аскер, командван от офицери, турски башибозук и обезоръжени български селяни от Ениджия и други български села. В тия многобройни сблъсквания с организираните от турската власт потери Филчо е излизал винаги победител, успявал е да разбие потерите, да вземе пленници, да води преговори с турски офицери по тяхна молба и със заплаха да заставя някои от тях да се откажат от преследването му.

Цели седем години продължила тежката и неравна борба на безстрашния войвода с кървавата султанска власт. Седем години Филчо е развявал високо знамето на бунта из цяла Източна Тракия до самия Цариград против вековния тиранин и е бил страшилище за него, но също храбър бранител и закрилник на изстрадалото българско население.


     Въоръжени схватки с врага

Ние нямаме писмени сведения за бунтовническата дейност на Филчо войвода и това, което знаем е черпено от стари хора, родени към 60-те години на миналия век и от някои по-млади. Ние разпитахме по-голям брой хора, говорихме лично с тях, а от други получихме спомените писмено. Сверявахме и очаквахме дълго време, докато се спрем на най-достоверните по наша преценка. Гражданското и обществено положение на лицата, чиито спомени сме използвали, ни дава основание да вярваме, че макар да са твърде кратки и непълни, нашите сведения са близки до историческата истина. Сведенията, с които разполагаме, се отнасят само за малка част от въоръжените сблъсквания на Филчо с потерите и за които има запазени спомени. През време на своята седемгодишна бунтовническа дейност, преследван на всяка крачка от въоръжен до зъби противник, Филчо е бил принуден да води безпощадна борба на живот и смърт и е участвал в стотици въоръжени схватки. Неговият враг е бил жесток и безскрупулен и в ръце му турската власт бе предала всички възможни средства с категорична заповед да го залови на всяка цена и да го предаде жив или мъртъв.

По-долу предлагаме тези спомени като отделни разкази.
 
I.
Али Пехливан, подпомогнат от сеиза в с. Раклица, Лозенградско образува потеря за залавянето на Филчо. Тръгват по дирите му и го откриват в м. "Курдолан" при кладенеца на Карафезиевия кованлък (пчелин в Ениджийското землище). Започва се сражение. Филчо, налапал в устата си голям ятаган и с пушка в ръка, повежда четата си напред. Потераджиите се изплашили и се разпръснали.

II.
Оттук Филчовата чета се придвижва към Мандренската кория. Забелязали ги турци от с. Хасъбеглий и съобщили на каймакамина в Лозенград. Каймакаминът вдигнал голяма потеря, която успяла да обгради четата на Филчо. Развило се ожесточено сражение и потерята била разпръсната. Каймакаминът и няколко души от нея били пленени. Между тях бил и Костадин Караянев от с. Ениджия. Филчо взема пушката му, проверява, че в нея има куршум и казва на Караянев: "Я се обърни сега гърбом към мен да опитам добре ли стреля пушката ти!" Стрелял и го ударил леко в крака. После го изпъдил, като му казал да си иде право в село: "Сега само толкова - предупредил го войводата - но ако втори път те видя срещу мене в потеря и с пушка в ръка, където и да идеш, ще те намеря и ще ти отрежа главата!"

След това Филчо освободил и другите пленници, заедно с каймакамина, но оръжието им задържал.

III.
Друго голямо сражение на Филчо с многобройна потеря се развило в м. "Беглишката кория". В потерята участвали освен турски аскер и башибозук и невъоръжени селяни от Ениджия. Сражението се развило пак около скривалището на Филчо, обградено от потерята. Пред потерята вървели разпръснато невъоръжените селяни и викали: "Филчо, предай се! Ако не се предадеш, турците ще изгорят селото и ще ни избият всички!"

И този път Филчо излязъл срещу потерята със захапан в устата си ятаган и ударил да си пробие път на онова място, където бил забелязан юзбашията, командващ потерята. Юзбашията от своя хубав кон и с извадена сабя псувал аскера и башибозука да се хвърлят в атака срещу хайдутите и да обградят и хванат жив войводата.

Загърмели пушки от всички страни. Сражението почнало и потераджиите пак не издържали, разпръснали се. Като легенда звучи простичкия разказ на невъоръжения потераджия ениджиец, взел участие в сражението:

    "В селяхлъка на войводата попаднал турски куршум, без да го нарани. Филчо намерил куршума и го захвърлил с ръка срещу турския офицер с думите: "Вземи си куршума назад, юзбаши ефенди! Твоят куршум не може да ме засегне!"


Тези думи казани гръмогласно на турски език в разгара на сражението направили потресаващо впечатление на турските войници, които били наблизо. Те се изплашили и се разбягали, изоставяйки своя командир, който паднал в плен.

Филчо пощадил живота на турския офицер. Взел му оръжието и коня, а него пуснал да си ходи. Войводата обаче не забравил да го предупреди, че ако началството отново му повери задачата да гони Филчо, той да избягва среща с четата на войводата и да насочва хората си в противоположна посока. Не постъпил ли така и попадне ли в ръцете му, жив няма да го остави.

Офицерът наистина спасил живота си и се завърнал в частта си, но без оръжието и без коня си. А според съществуващата традиция в турската армия по онова време това означавало, че офицерската му чест и достойнство били поругани. Той не можел да понася подигравките на своите другари и бил принуден да отиде в Ениджия и падне на молба пред първенците на селото да се застъпят за него пред Филчо, който да му освободи поне коня, а оръжието да задържи. Филчо уважил молбата, върнал му коня, но напомнил на възрадвалия се офицер да не забравя съвета и предупреждението на войводата в момента на пленяването.

IV.
Али Пехливан получил сведение, че Филчо бил забелязан да се движи с четата си някъде към "Голямата река", Лозенградско. Кърсалмаджията веднага дал нареждане да се сформира потеря, в която да се включат и редовни войници. Филчо бил намерен и нападнат от потерята. В тази равна гориста местност Филчовата чета се придвижвала на коне. На коне били и офицерите, командващи потераджиите. По време на сражението и двете страни трябвало да слязат от конете, но при едно обходно движение на четата офицерските коне се оказали изложени на нейния обстрел. Турците вдигнали бяло знаме и на уредената среща с Филчо техните представители помолили да се прекрати сражението, за да си приберат конете. Те добавили след това, че се отказват да преследват четата.

"Ние си имаме коне, вашите не ни трябват. Приберете си ги!" - казал им Филчо. А после с ироничен тон той допълнил, че ако те желаят, могат да продължат сражението.

Използвайки удобния случай да ги разобличи и унижи, войводата взел позата на победител и продължил: "Но защо вие тормозите мирното население, като го взимате на сила от нивите, от харманите му и в такова работно време го мъкнете със себе си да гони вятъра. Вашата е лесна! На вас султанът Ви плаща да ме преследвате и ви обещава злато за главата ми. Но аз ви предупреждавам да бъдете по-благоразумни, да не се престаравате, защото това може да ви коства скъпо. Аз нападам бейовете, чорбаджиите и такива като вас, които злоупотребяват с дадената им власт и от което страдат и нашите и вашите селяни, а вие ги пазите, както кучето варди господаря си."

След това Филчо пожелал да се пошегува и се обърнал към един от турските офицери, охранен и пълен човек, който едвам понасял слънчевия пек, облян в пот: "Но какво ти става, г-н офицер, та си се толкова много изпотил. Да не би да имаш слабо сърце? Ай, завалията!" Филчо извадил от пояса си нова чиста кърпа, избърсал потта от лицето му, а кърпата му подарил: "На, вземи! Тази кърпа е за тебе!" И я метнал на рамото му, като невестински дар. След това, обръщайки се към останалите, той казал: "Хайде, сега елате да си приберете конете, а един от вас да дойде да ми посочи пътя!"

Филчо и другарите му възседнали пъргаво конете и заедно с един от офицерите, когото взели като заложник, се изгубили на юг към Бабаески.

Между турските офицери в тази среща с Филчо е бил и един офицер, известен като върл душманин на селяните от Ениджия, който често отивал в селото да търси ятаци на Филчо. Въобще дотогава за него всички селяни били ятаци на войводата, постоянно ги тормозел и заплашвал, че ще опожари селото им, ако не му предадат жив опасния хайдутин. След тази среща с Филчо той се преобразил, станал много любезен към тях и разговорлив. Разформировайки потерята, турският офицер се обърнал към потераджиите от Ениджия със следните думи: "Хайде, идете си и бъдете спокойни, че селото ви ще бъде запазено." [1]

V.
Четата на Филчо често посещавала една воденица, от която чрез воденичаря се снабдявала с хляб. Хората на Али Пехливан научили за това и се опитали с обещания за награда и със заплахи да спечелят воденичаря на своя страна и с негова помощ да хванат Филчо. Те го посъветвали да продължава да снабдява четата с хляб, но когато се хранят във воденицата да им дават солена риба. Зажаднели четниците трябвало да отиват до близкото кладенче да пият студена вода и в тоя момент потераджиите, скрити в храстите, шели да се нахвърлят неочаквано и да ги хванат живи.

И този път сметките на Али Пехливан излезли криви. Предизвестени от воденичаря за намерението на враговете, четниците и солена риба яли, и студена вода пили от кладенчето, без да бъдат изложени на опасност. (Това е по разказ на Стойко Трандафилов.)

VI.
Изглежда, че една от последните по-сериозни акции на Филчо е била нападението за обир на богатата турска сватба на известната Керим ханъм.

Четата устроила засада. Избила сеймените, охраняващи знатната годеница и задигнали златото, накитите и другите скъпоценности, които намерили. Нападението на тази турска сватба виждаме отразено и в народната песен, посветена на Филчо войвода. Ние ще преведем тук най-интересните стихове от тази песен, които и днес звучат с ненадмината поетическа сила и хубост.
 

1. Гореказаното е по лични спомени на Стойко Трандафилов от Ениджия, събрани от Пенчо Томов от гр. Поморие.


 
 

    "... Че си пътища вързали
    Керим анъмка минава.
    Филчо ми кара войвода,
    той се на просек престори,
    отдолу с руо юнашко,
    отгоре с руо просешко.
    Като се конйе задали,
    Филчо на пътя излезе.
    Анъмка дума просече:
    просече църно, та грозно,
    я ми се майни от пътя,
    да не ми конйе подплашиш,
    че ако съсна по тебе,
    дор седемдесет сеймена
    на кайма ке те накълцат.
    Филчо се яди наяди,
    че фърли руо просешко,
    остана в руо юнашко,
    извади сабя френгия,
    как се наляво завъртя,
    дор се надясно обърна
    сички сеймени кайдиса.
    Само анъмка остави
    със десет златни кочии..."


    За връзките на Филчо със семейството му. Ятаците на войводата. Къде е укривал ограбваните богатства - по спомени на негови сродници

Тук трябва да се изясни въпросът за връзките на Филчо с жена му, по който съществуват известни различия, а във връзка с това и въпросът къде е криел събираното при обирите злато и вършел ли е някакви благодеяния.

Казват, че съгласно неписания, но стриктно спазван закон, хайдутите давали помежду си тържествена клетва да скъсват всякаква връзка с жената и семейството си. Под страх от смъртно наказание всеки трябвало да помни дадената клетва и строго да я спазва.

И все пак за Филчо се знае, че не е спазвал стриктно този закон. За една среща на войводата с неговата жена се разказва, че само веднъж Филчо се видял с жена си и то, за да види момчето си Димитър. Това станало нощем на месечина в м. "Кавакдере", в землището на с. Ениджия. Един от неговите хора със сърмени турски дрехи, пискюлия фес и дълга пушка бойлия една нощ стига у дома му, дига жена му Златка и казва да вземе детето си и да го занесе при баща му. Вървели в тъмнината, без дума да си продумат. В м. "Кавакдере" той й казал да спре, изсвирил със свирка и се изгубил. Явил се веднага Филчо, дошъл на пет-шест крачки от нея, казал й да гледа добре детето, че инак ще й хвръкне главата, да слуша майка му и да казва, че тя няма мъж. Нищо не й дал, до нея не пристъпил, нито до детето се допрял. Изсвирил със свирка и се изгубил. След това се явил първият водач, който я отвел в Ениджия у дома й, без да проговори с нея. Филчовата жена след това казвала, че водачът й бил Толето, когото познала като брат на Филчо, ако и да бил в турски дрехи. [1]

Свещеник Димитър поп Николов, по-голям брат на писателя К. Петканов и автор на "Тракийски кумир", пише следното по този въпрос: "Помня, че баба Злата Филчовица ми даде на времето подробни данни за неговите движения тук и там, сочеше ми имена. От всичко това заключавам, че той ще се е отбивал при нея и да й е разправял своите набези и подвизи. Това е в реда на нешата, понятно е." [2]

Първата среща на Филчо с жена му, станала в м. "Кавакдере", която описахме по-горе, е била вероятно в началото на хайдутлука му и има характер на прощална среща. По-късно обаче той не се е придържал към строгата хайдушка клетва за окончателно скъсване със семейството си. Това се потвърждава напълно и от личните спомени на Стоянка Тодорова, родом от Лозенград и преселена в гр. Варна през 1879 г. Тя е била първа братовчедка на Филчо. За нейните спомени ни разказва племенникът й Христо Н. Колебинов, бивш нотариус, починал неотдавна в София: "... Тета Стоянка, която е първа братовчедка на Филчо войвода, като момиче ходела всяка година и живяла по пет-шест месеца при баба Филчовица в Ениджия. Тя й помагала в полската работа и хем да е при нея."

"Много пъти - казваше ми тя - след полунощ идва човек, близък наш от същото село, в къщата на Филчовица. Шепнешком ни поканваше да отидем у тях. Там заварвахме Филчо войвода и десетина негови хора, всички с коне, въоръжени с пушки и ятагани. След като приказваха известно време, сваляха дисаги пълни с пари, обрани от султанската хазна. Слагаха големи софри на земята и почвахме всички да нареждаме на купчини парите. Бели меджидии отделно, златни пари отделно и султан-махмудии (монети от по 10 гроша) отделно.
 

1. Константинов, Никола. Филчо войвода. Очерк. - "Тракия", N 205, 1926.

2. След смъртта на Филчо, жена му Злата се омъжи повторно в с. Каваклия.
 
 
След като се наредяха парите по купчини, Филчо войвода ги разпределяше на някои пострадали от турците българи, както и на бедни хора, да бъдат занесени и предадени. Такива пари той е раздавал не само в село Ениджия, но и в целия Одрински вилает - в Лозенградско и другите заселени с българи места. На такива разпределения на пари тета Стоянка е присъствала няколко пъти."

"Към овчари, орачи и копачи - пише Никола Константинов - Филчо се отнасял като техен закрилник. В с. Лефеджия имало един бахчеванин на име Стоян Гачев от Лозенград, който пренасял зеленчука си с магарешка кола. Войводата веднъж го видял как бие Ммагаретата да извлекат затъналата кола в р. "Буюкдере", той му дал пари с поръка да си купи волове и да не впряга повече магарета."

Същият автор споменава, че Филчо имал скрити пари в овчарски ъгли, у свои познати в Ениджия, в с. Каваклия (у Лечевци), в с. Раклица, както и при жена си, които заровил в земята. [1]

Наистина, Филчо не е направил някое по-значително дарение за обществени цели, както това са правили други народни хайдути. Например Вълчан войвода, наред със своите подвизи в борбата против поробителите, е станал известен и с "Вълчановия мост", изграден в Странджанския край по негова поръка и с негови средства. Този мост е паметник, който войводата си е издигнал приживе, за да се помни от народа за вечни времена.

На Филчо войвода обаче не е оставало време да мисли за такива големи дела. Както посочихме, той е действал предимно в равното тракийско поле около градовете с големи гарнизони с турска войска и дори пред самата турска столииа.

Своите смели набези и нападения войводата е вършел, както се казва, пред очите на органите на централната турска власт. И много естествено е, че това обстоятелство ги е дразнело и провокирало. За тях Филчо е бил враг N 1. Затова именно са били принудени да вземат решение Филчо да бъде ликвидиран на всяка цена. И изпълнението на това решение са поверили в ръцете на най-големия българомразец в този край - Али Пехливан, бивш разбойник, свиреп и жесток човек, натоварен с най-широки пълномощия от султана. И както ще видим по-долу Карахадърският кърсалмаджия изпълнил поръчението на своите господари с варварска жестокост.
 

1. Константинов, Никола. Филчо войвода. Очерк. - "Тракия", N 205, 1926.

 
    Последно сражение на Филчо войвода и неговата гибел

Като разбрали, че в продължение на цели седем години в многобройни сражения с потери и редовен турски аскер Филчо винаги е успявал да се отскубне и остане невредим, нападайки ги от своя страна и нанасяйки им енергични и опасни удари, враговете решили да прибягнат и използват своето старо и изпитано средство, т.е. да убият опасния хайдутин с подлост и измама. Те подкупили овчаря, който снабдявал четата с хляб и ракия, като го получили да сложи отрова в ракията, която ще им занесе. Според едни това е станало в "Карабунарската кория" край с. Ейледжик, в горното течение на р. Текедере [1], а според други - в околностите на с. Ковчас, Лозенградско. [2]

Овчарят предател изпълнил възложената му задача успешно - занесъл на четата хляба и ракията, както всеки ден правел това, само че този път в ракията сложил отрова. Някои от четниците се усъмнили, че ракията не е чиста и накарали овчаря пръв да пие. Той наистина пил от нея като сръбнал един-два пъти по малко, което заблудило войводата и няколко души от другарите му. Те изпили всичката ракия и започнали да се хранят. Овчарят изпратили да си отива. Четниците, след като изпили ракията (без няколко души от тях, които се бяха усъмнили в нейната чистота), се нахранили добре и легнали да почиват. Не се минало много време, когато Филчо и другарите му, които изпили ракията, се почувствали зле, ракията ги "хванала" и изпаднали в състояние близко до безсъзнанието. Предполага се, че отровата е била в малка доза, или пък в ракията е било сложено някакво упойващо средство, което не действало смъртоносно, а само приспиващо. Това е правдоподобно и допустимо, като се има предвид обстоятелството, че турците са желаели на всяка цена да хванат Филчо жив.

Овчарят се явил при своя покровител и му докладвал, че е изпълнил благополучно мисията си.

По заповед на Али Пехливан, който лично командвал операцията, аскерът и башибозукът, които вече били обградили скривалището на Филчо, открили от всички страни огън и се придвижили предпазливо напред, стягайки обръча. Отговорили им със стрелба и четниците. Те се биели храбро и отблъсквали нападенията на бясно налитащия враг, нанасяйки му тежки загуби.
 

1. Попаянов, Георги. Малко Търново и неговата покрайнина.

2. Попов, Иван Николов. Лични спомени от живота и дейността на Яни А. Рододарович от Лозенград.


Използвайки умело своята изпитана хайдушка тактика, здравите четници ударили със смел и енергичен устрем най-слабото място на противника, разкъсали обръча и се измъкнали от него. Филчо с останалите си другари не били в състояние да ги последват, а останали затворени в обръча, тъй като врагът, действайки с голяма бързина, успял да запълни пробива. Настъпващите вериги бързо стеснявали обръча. С последни усилия нашите борци продължавали съпротивата като стреляли. Упойващото действие на отровата постепенно отслабвало, силите им се възстановявали. Но било вече късно. С честа залпова стрелба врагът постепенно се приближавал към скривалището, откъдето продължавали да се обаждат шепата ениджийски юнаци и когато ги доближили видели само мъртвите им тела.

Така героично завършил своя бурен живот големият родолюбец, безстрашният борец против вековните поробители, закрилникът на бедните и онеправданите - непобедимият и безсмъртен Филчо войвода. Али Пехливан заповядал да отрежат главите на мъртвите борци, да ги забодат на колове и ги разнасят из българските села да плашат мирното население.

Във връзка с това ето какво пише един от съвременниците на тези събития: "Ениджия имаше да се похвали пред другите села и с друга по-голяма личност. Това беше Филчо войвода, убит в 1866 година от кърсалмаджията Али Пехливан в м. "Ючклисе", Дерекьойско землище, Лозенградска околия, сега Къзълагашка (Елховска), заедно със седемте души негови верни другари, всички родом от Ениджия."

"Каква голяма важност турското правителство е отдавало на това събитие може да се съди от факта, че след като малката чета е била избита от турските потери, по заповед от високо място Али Пехливан отрязал главите на седемте души ениджийски юнаци и ги занесъл в селото им, а на Филчо главата, натъкната на висок прът, той занесъл в конака в Лозенград и почтително я представил пред нозете на мюдюрина." [1]

По същия повод в своята книга "Малко Търново и неговата покрайнина" Георги Попаянов пише: "В Странджа се е подвизавал няколко години и Филчо войвода от с. Ениджия, Лозенградско, който не малко безпокойства е създал на турците. Той е бил измамнически заловен, като бил упоен с отровна ракия, после заклан от Али Пехливан през 1866 година в Карабунарската кория.
 

1. Попов, Иван Николов. Лични спомени от живота и дейността на Яни Д. Рододарович от Лозенград


"След убийството им - пише в своите спомени Христо Н. Колебинов, племенник на Филчо - отсекли главите на войводата и неговите четници, набождат ги на колове - дълги върлини, като главата на Филчо била първа."

Развеждали главите на показ из целия Одрински вилает, първо отишли в Лозенград, като пред тях вървял телянин (викач), който с висок глас ревял: "Това е главата на гяурина Филчо войвода - султански душманин и миллет - диндушманин." След това обиколили Карахадър, Ениджия и почти всички български села в Одрински вилает. Едновременно с тия варварски изстъпления на Филчовите убийци турците изпратили в Ениджия специална наказателна команда начело с главореза Али Пехливан. Населението било подложено на жесток терор, извършени били масови арести. С отрязаните глави на Филчо и неговите другари, натъкнати на дълги пръти, озверелите убийци обикаляли из селото, обискирали всички къщи да търсят ятаци.

Жените на избитите борци и техните близки били подложени на страшни изтезания. Жената на Филчо Златка изтезавали най-много. От нея търсели златото и накитите, обрани от бейската сватба на Керим ханъм. Филчовица отначало криела, но Али Пехливан се изхитрил и заповядал да зашият в сукмана й голяма котка. Биели и дразнели котката, която драшела и късала месата й, докато я накарали да им предаде всичко, което й бил оставил Филчо.

По сведение на баба Мария Арабова от Ениджия, живуща в Ивайловград, Али Пехливан заставил насилствено селяните да правят хоро и да се веселят, като на хороводеца давали да носи пръта с главата на Филчо.Тя разказва, че най-радостни и най-много играли някои от гръкоманите, отмъщавайки си по този начин на мъртвия войвода, който е бил главният виновник за разгрома на гръкоманското движение в Ениджия.

Около 40 души селяни били задържани като укриватели на Филчо. Те били зверски бити и измъчвани, а след това навързани били откарани в Одринския затвор. От тях в Ениджия се завърнали само няколко души от арестуваните, между които поп Андиря и налбант Петко. Предположението е, че всички останали са били избити в затвора или избесени.

С цел да избегне по-нататъшни преследвания и тормоз, баба Злата Филчовица след смъртта на Филчо се изселила в съседното село Каваклия и се омъжила там повторно за Темелко Бахманов. При себе си тя прибрала единствения си син от Филчо Димитър. Филчовица живяла до дълбока старост и починала няколко години след Преображенското въстание.

Своите спомени за войводата тя разказвала на близки и познати в Ениджия, Каваклия и Лозенград. Не е известно колко души от четниците на Филчо са успели да разкъсат обръча на потерята и да спасят живота си. Знае е се само това, че един от тях е бил Киряк Шаламанов, родом от Ениджия. Цели дванадесет години от паметното сражение в Мандренската кория той не се връщал в родното си село и всички мислели, че е умрял. След Освободителната руско-турска война той се прибрал в Ениджия и разказвал за своята одисея. До войната се укривал като аргатин из селата в Люлебургаско, но когато пристигнали освободителните руски войски, помолил да бъде включен в една войскова част като доброволец и да вземе участие в преследването на отстъпващите турски войски. Молбата му била удовлетворена.

"Много читаци паднаха под моя нож - споделил той пред свои близки - и се наситих да коля. Така отмъстих за убийството на Филчо." И на душата му олекнало. Разправяха, че Киряк Шаламанов прекарал последните години от живота си като самотник и в голяма беднота.