Войводи‎ > ‎

Чакър войвода

Автор : доц. Йордан Василев, д-р по история
в-к Десант, брой 302

Чакър войвода
Преди да стане хайдутин, Христо работи в тюфекчийница (оръжейница). Там се научава не само за поправя пушки и пистолети, но и много точно да стреля с тях. От 200 м улучва тънко дърво, от 100 м – клонка, а от 30 м – листо. Научава перфектно занаята, но това не го задоволява.
Султанът е обявил отмяна на ангарията, но бейовете продължават да принуждават хората да им работят безплатно. Христо отива при самоковския каймакамин и му казва, че трябва да се изпълни султанската заповед. А той му отговаря, че султанът царува в Цариград, а в Самоков той е султан.

Като разбира, че работата няма да се реши с думи, Христо събира 40 по-будни младежи, научава ги да стрелят и ги въоръжава с пушки от оръжейницата. После започва да ги обучава в боравене с ятагани по негова тактика, вместо със сеч – с мушкане. Първо се започва с дървени оръжия, после с истински, обвити в парцали, и накрая с голи ятагани.
Когато бойците му са обучени да боравят с огнестрелно и хладно оръжие, започва да прилага изпълнението на султанската заповед. Всеки бей или собственик на мадан (съоръжение за добиване на желязо), който принуждава хората да му работят ангария, е посетен от четата на Христо, отрязват му едното ухо и го карат да даде 1000 гроша, с които да се плати на хората за техния труд. Вече никой не смее да ги принуждава да работят безплатно.

През 1849 г. един табор се установява на лагер в покрайнините на Ихтиман. Самоковският каймакамин събира бейовете и собствениците на мадани, взима от тях по 1000 гроша и с парите отива в Ихтиман. Дава ги на командира на табора, за да унищожат четата на Христо и той веднага се съгласява, защото от много време не са получавали заплати. Таборът, в състав от 1200 души, пристига в Самоков и оттам се отправя към местността Карагьол, където е убежището на четата.

Но Христо узнава за това и устройва засада. Когато таборът започва да преминава един мост, среща дървена преграда. Връща се назад да търси обиколен път, но бива спрян от падащи дървета, които са предварително подсечени и сега само с един удар на брадвата падат. Върху двете прегради четниците хвърлят запалени насмолени факли, които ги подпалват. Настава паника, която се усилва от точните изстрели на Христовите бойци. В опит да се спасят, турците скачат в реката, но тя е плитка и се пребиват в коритото й. Оцелелите са малцина и те разнасят случилото се, като го обясняват, че са били нападнати от най-малко 5000 хайдути. Оттогава започват да наричат Христо – Самоковския барон. За четниците и другите българи той обаче се слави като Чакър (сивоок) войвода.

Той се споразумява с игумена на Рилския манастир да му даде платно за дрехи на четниците, цървули и навои, като срещу това ще охраняват обителта. Това обаче не стряска албанския разбойник Ибрям Лека, който си е наумил да ограби манастира. През пролетта на 1854 г. той го напада с 350 разбойници. В това време повечето от четниците са заети със строително-ремонтни работи, а Чакър войвода си пие ракията с игумена на манастира. Като чува гърмежите и виковете на нападателите, веднага се втурва да разбера какво става.

Добре, че портата е залостена и докато разбойниците се опитват да я отворят, четниците се въоръжават, покачват се на манастирската стена и започват да ги обстрелват. Само с 15 души по околна пътека Чакър войвода се явява в техния тил, изненадва ги и хората му ги повалят с „мушкане“. Почти никой от разбойниците не оцелява, самият Ибрям Лека също е убит. Вече всички признават, че Чакър войвода – Самоковският барон, е властелинът на областта.

Четниците си правят къщи в Самоков и околните села и никой не смее да ги обезпокоява. Не така обаче смята Хаджи Дамба, първородният син на Делоба бей и прочут пехливанин. Той се заклева пред Аллаха, че ще донесе главата на Чакър войвода в джамията и това го извезва на чалмата си. Събира 550 башибозуци и тръгва да изпълни обещанието си.
Чакър войвода го посреща с четата си, която вече брои 130 души. След пушечна престрелка се стига до ръкопашен бой с ятагани. Един срещу друг се възправят Чакър войвода и Хаджи Дамба. Двамата стрелят с пистолетите си. Хаджи Дамба е ранен в рамото, а куршумът на турчина засяда в пояса на българина, по-точно в дръжката на втория му пистолет, който е затъкнат в него.

Тогава вадят ятаганите. Чакър намушква османлията в гърдите и той се просва на земята смъртно ранен. Вместо да го довърши, войводата нарежда да го превържат и Хаджи Дамба оцелява. Вече нищо не може да засенчи славата на героя, към която се прибавя и мълвата, че него куршум не го лови и ятаган не го сече.

Но съдбата е решила друго. Жената на четника му Иван – Йона, е все недоволна, че нейният съпруг се скита по горите. Първата ханъма на каймакамина успява да се сприятели с нея и обещава да й даде 500 гроша, ако накара Иван да убие войводата. Тя споделя това с мъжа си, но той не е съгласен. Йона обаче приема предложението. Кани Чакър да им гостува, като преди това е напоила мъжа си с половин литър мастика. Когато войводата идва в дома им, тя  подава на мъжа си пушката и му нарежда да стреля. Полупияният Иван натиска спусъка и Чакър пада смъртно пронизан. Съпровождащите го четници обграждат тялото на войводата с ридания и вопли.

Когато Иван донякъде отрезвява и разбира какво е извършил, заколва жена си, а след това се прострелва. Узнавайки за смъртта на Чакър войвода, Хаджи Дамба счупва ятагана си на две части и ги полага на гроба му. А народът съхранява навеки спомена за легендарния герой. 

източник:desant.net, връзка към цялата статия - линк
------------------------------


Самоковският гигант Чакър войвода

Автор : Иван Ненов
в-к Десант, Брой 251 

паметник Чакър войвода
Предшественикът на Левски е потомък на болярина Продан войвода, на  чието име е наречено село Продановци


В книгата си  „Хайдути”, която днес трябва да бъде настолна книга на всеки българин, Николай Хайтов с встъплението си дълбоко подчертава, че „ние, българите, имаме една съвсем приблизителна, да не кажа – изопачена представа – за нашето хайдутство. Главната причина за това е, че историческата наука не е още намерила време да се позанимае с този много интересен период от историята, домашните извори не са проучени, нито издадени и като изключим две-три публикации на османски документи във връзка с хайдутите, останалото е – кажи-речи – в пълна  тъмнина за широката публика”.
Най-пълни данни за живота и дейността на Христо Проданов, останал в историята на хайдушкото движение в България с името Чакър войвода, днес, а и за в бъдеще, ще черпим от книгата  на генерал-лейтенант Тодор Кантарджиев „Самоковският освободителен деец Чакър войвода” (Непобедим герой за свободата на България, покровител на българите, обуздател на турците).
Роденият през 1861 г. в Самоков Тодор Димитров Кантарджиев е участвал  като командир на рота в Сръбско-българската война при Сливница и Пирот, за което е награден с орден за храброст. После завършва военната академия в Брюксел, Белгия. Взима участие във всички войни – Балканска, Междусъюзническа и Първата световна. Той е освободителят на Добрич, където, както сам отбелязва: „с вързана за врата гипсирана десница командвах победоносно „Источната настъпателна група” на ІІІ армия”.
През тридесетте години на миналия век, след като е отпразнувал своята златна сватба, заобиколен от синове, дъщери, внуци и правнуци, ген. Кантарджиев е обладан от още една родолюбива идея – да напише книга за „единствения самоковски освободителен храбър деец Чакър войвода”.
„Христо Чакъро е живял в нашата „Крайискърска” улица, недалеко от дома ни. Родителите ми знаеха и често пъти, по мое искане, ми разказваха по нещо от живота, дейността и убийството на „Чакъро” – отбелязва в „Как написах книгата” авторът.
Не само родителите му са разказвали спомени. Тодор Кантарджиев е разговарял и с живи четници: „Когато, впоследствие, бидох взет на работа в кафенето на зетя си Христо Карагьозов на улица „Крайискърска”, обръщах голямо внимание на разговорите на възрастните посетители, особено на негови съучастници Дикята, Месаро и други...
Често пъти, вечерно време, при връщането им от дневната работа, се отбиваха в кафенето-кръчма да си пийнат шишенцето ракийца. Използвах случая, че ги разпитвах за дейността им в Чакъровата дружина. Те ме обичаха. Аз, за благодарност, ги черпех по чашка ракийца”.
Решил да остави за потомците спомените за „Най-знаменитата личност в бойната история на родолюбивия  природно хубав Самоков”, ген. Кантарджиев започва книгата си със силно впечатляващата и жива през Възраждането легенда за цар Иван Шишман, водил последната си битка с турците в Рудежо – полето между Самоков и с. Доспей, където от капките кръв от неговите рани бликнали Цареви кладенци, а царят сам се възкачил на Доспейския баир и тръгнал за Рилския манастир.
Рано сутринта го съзряло едно овчарче и извикало: „Тате, я виж, човек без глава, ходи и си носи главата под мишница“. След тия думи царят паднал и умрял. Това място самоковци наричат „Гробът на цар Иван Шишман”.
Освен да разкаже преданието за цар Иван Шишман, което  в Самоков са знаели и децата , ген. Кантарджиев не пропуска да подчертае, че  за това предание „не е невъзможно, първият и най-голям народен будител – Отец Паисий, за пръв път в детинството си да е чул в родния си град Самоков (близкото село Доспей), споменатите легенди, че българинът некога е имал „свое царство и господарство със славни царе.”
Тези две исторически личности – цар Иван Шишман и Отец Паисий, несъмнено, според автора, са изиграли решаваща роля при формирането на патриотичния характер на Чакър войвода.
Ако Хайтов акцентира върху най-впечатляващите битки на „самоковския  барон”, като изтъква и рицарското му поведение към победените от него врагове, ген. Кантарджиев – от многото събрани  спомени – разказва и случки, които имат по-битов характер.
Христо Проданов е потомък на болярина Продан войвода, на  чието име е наречено близкото до Самоков село Продановци. Баща му също се е казвал Продан и се е заселил в Самоков, оженил се за Елинка от с. Вакарел и през 1815 г. им се ражда бъдещият великан Чакър войвода.
Бащата, който се държал гордо пред турците, бил убит. Един от неговите приятели отмъщава  „поучително” за това убийство. Заради необикновената физическа сила на Христо Проданов, проявена още в юношеските години, турците искали да го убият, защото те се „срамували”, че са по-слаби от него.
И турци, и българи са били възхитени, когато Чакъра спасява своя съсед Богдан от мечката стръвница, голяма колкото черна биволица. С удивление са го питали страшно ли е било, а Чакъра им отговарял с насмешка: „Преди всичко трябва да си обуете двои гащи.”
Христо Проданов – Чакър войвода. Той е един от покровителите на Рилския манастир. Може да се смята и за основател на туристическото движение в България. На празника Света троица през 1854 г. към Яръ бунар тръгнали да се веселят десетки самоковски семейства – от децата – до бабите и дядовците. Откъм Кара гьол дошла четата на Чакъра и празникът започнал. Четниците пеели „От как се е, мила моя майно ле, зора зазорила” и носели червено, „изпъстрено с родолюбиви бойни знаци” знаме.
При срещата на четниците с гражданите Чакър войвода държи  реч. Думите му са силни, думи на народен служител: „Мили ми съграждани, самоковци! От мнозина бех чувал силното ви желание да видите бойно стъкмени и наредени храбрите ми юнаци, които ви дадоха свобода и ви пазят от турците! (Посочи дружината и каза): „Ето днес изпълних силното ви желание! Това е почти цялата ми дружина!”
После войводата разказва за подвизите на своята чета, за това, че във всяка битка е побеждавал. А след благословията на „стария подгърбен поп Никола” Чакър войвода се обръща към присъстващите с думите: „Моля, бащи, майки, братя и сестри. Бъдете добри да изслушате с най-голямо внимание нарочно приготвените за празненството следните родолюбиви, възвишаващи духа ни писания”.  Тогава юношата Михал, син на поп Никола Гушльов, прочел от ръкописния брой на „Славянобългарската история” на Отец Паисий: „О, неразумни и юроде...”
Чакър войвода се е борел  за високата нравственост на своите съграждани. Той е забранил на турци и българи блудството. От неговото наказание са се плашили и драстично са намалели картоиграчите, пияниците и скандалджиите, защото не е имало кръчма, в която пияни младежи, всеки от които е носел в пояса си молла бичак (прав нож), да не викне: „Я тебе ке ти шмръкнем кръвта!”
Дори когато многобройната челяд в едно семейство е вдигала голям шум, майките и бабите са ги плашели: „Тио, оти Чакъро ке дойде!”
След предателството и смъртта на Чакър войвода султан Меджид пожелал да види  и да поговори малко с Чакъровите помощници Дикята и Месаро. Самоковският каймаканин им казал това и те се съгласили. До София ги изпратил с файтон и им дал пари за харашлък. Но Софийският валия ги арестувал и до Цариград са изпратени като затворници. А когато султанът ги виждял, се провикнал: „Ха, сега разбрах защо тази шепа хора на Чакър бюлюкбаши държеше на щрек цял Софийски вилает!”
Като узнал, че Месаро е дърводелец резбар, а Дикята – строител зидар, той ги изпратил да работят в „терсханата”. Дал им и заплата. Те изкарали там 15 години.
И двамата доживели до дълбока старост, а съдбата отредила да ги срещне със 17-годишния юноша от тяхната „Крайискърска” махала Тодор Кантарджиев – бъдещия генерал-лейтенант. А той да запише за  идущите поколения разказаните от тях спомени за Самоковския барон Христо Проданов – Чакър войвода.

източник на изображението -  bg.wikipedia.org

източник:, връзка към цялата статия - линк
------------------------------


Книги за Чакър войвода:

Самоковският освободителен деец Чакър войвода
(Непобедим герой за свободата на България, покровител на българите, обуздател на турците).

Автор:Тодор Кантарджиев



Чакър войвода
(част от книгата Хайдути)

Автор: Николай Хайтов

Разказът може да бъда прочетен от страниците на chitanka.info
Връзка към страницата - линк


Самоков 

Автор: Асен Г. Христофоров
Година на издаване: 1962
книгата може да бъде намерена в електронен вариант на страницата chitanka.info
Връзка към страницата - линк
------------------------------


Чакърови празници

След прекъсване от около едно десетилетие Чакъровите празници бяха възстановени.
Първите подобни тържества на историческата местност край Искъра пък са организирани през лятото на далечната вече 1975 г.
Догодина се навършват 200 години от рождението /1815 г./ на Христо Проданов – Чакър войвода и 160 лета от неговата гибел.
Чакърови празници

За повече информация проверете в секция Инициативи - линк

------------------------------


Извадка от книгата Самоков на Асен Г. Христофоров описваща живота и историята на Чакър войвода

Хайдутите са отмъщавали на турците за лична обида и са се ръководили от лична омраза към угнетителите. Ала обективно погледната, тяхната дейност е била въстаническа, пък и по резултатите си е напълно политическа. Това личи най-вече от усилията на Чакър войвода да премахне ангарията в самоковския край. Неговата дейност е борба за свобода и правда. Затова неговите четници са до един българи от Самоков и близките селца. И уредбата на Чакъровата чета е чисто хайдушка, а влиянието й върху народностното съзнание на българите в града стига дотам, че войводата е могъл при нужда да призовава десетки и десетки младежи при себе си, за да проведе някоя по-тежка задача. Това личи и от следните два стиха в една народна песен за Чакъра:

Изин ми дай море, Чакър войводо,
дома да си ида, жена си да видя…

Един самоковец, Т. Кантарджиев, ни е оставил доста мъгляво описание на Христо Чакъра, изградено по спомени на негови съвременници, а друг местен художник — една миниатюра в Самоковския музеи, гдето хайдутинът е изобразен като як, плещест мъж с дълги руси мустаци и възруса коса, седнал на пън в гората с пушка-бойлия между малко кривите му крака. За неговата физическа сила се разказват истински легенди. Легендарни изглеждат и подвизите му. Народното въображение тъй е разкрасило делата на тоя човек, че вече е трудно да се отсее истината от сетнешната прибавка.
Чакъра излиза с десетина хайдути в гората през пролетта на 1848 г. след някакво улично сбиване с турци в Самоков, станало наскоро подир завръщането от Цариград на двамата поборници срещу ангарията — Станоя Балабанов и Петко Михов. С донесения от тях ферман султанът повторно забранявал ангарията в тоя край, съгласно Танзимата от 1844 година. Но местните турски управници, поддържани от бейовете-маданджии, не възнамерявали да опазват фермата. Станоя Балабанов бил пратен в нишкия зандан, а Петко Михов се укрил в близките села, преди да се прибере в родното си селце Чамджас, сега прекръстено на Борика. Оттам той е поддържал връзка с Чакър войвода. Ето защо и главната дейност на Чакъра е била насочена срещу работата на самоковските мадани, спъвайки дейността им чрез саботажи и налагайки на бейовете да заплащат труда на селяците.
Никак не е било трудно за хайдутите да разрушават подпорите на дървените улеи в гората, по които маданджиите са докарвали вода от планинските рекички, за да вкарват в движение тежките мадански чукове. Тези вади са били дълги по няколко километра, а с прекъсването на водата е спирало и действието на маданския чук. В това време, разбира се, е изстивало и нагорещеното до червено желязо, стопено във видните. Хората на маданджиите бързо са поправяли повредените дървени коруби ала колкото и бързо да са действували те, нужно е било видните отново да се зареждат с кюмюр и изстиналото желязо отново да се нагорещява и претопява, преди да се кове в дълги обли пръти от маданския чук. Тъй една на пръв поглед малка пакост от страна на хайдутите предизвиквала големи загуби на маданджиите. С учестяването на тези пакости е намалявал и железодобивът в самоковско.
За да се спасят от разорение, маданджиите са изпращали потеря след потеря по дирите на хайдутите, но те, шепа хора, лесно могли да се укриват било в селцата по Искровете, било в горите над тях и най-вече в непристъпните чукари на Рила между Мечита и Купените. Чакъра и неговите хора сразили една въоръжена шайка от местни турци, подбрани от бейовете измежду табашкия еснаф под водачеството на Мутиш ага. Тази победа, спечелена през пролетта на 1848 г., затвърдила вярата на българите в хайдутите. На следната година Чакъровите хора водили сражение с друга шайка на турци табаци, водена от прочутия хаджи Дамба. Схватката станала при Клисурското ханче и в нея хаджи Дамба бил тежко ранен. Преди да падне, той гръмнал отблизо по Чакъра. Куршумът се разбил в силяхлъка на войводата и той останал невредим, а това дало повод на турците да разправят подир боя, че само сребърен куршум могъл да повали проклетия гяурин. Също тъй печално за турците завършил и третият им опит да сразят хайдутите чрез шайката на ихтиманеца Кара-Бекир.

Отчаяни от тези несполуки, бейовете най-после склонили да плащат откуп на Чакъра, за да не поврежда маданите им, а също и да заплащат кюмюра и рудата на ангарийните селяци. С това фактически се слага край и на тежката ангария в самоковско. Българите тържествували, ала бейовете не бездействували. Те продължавали да изпращат потери подир хайдутите и в същото време търсили начин да премахнат войводата чрез измяна. Намесил се и митрополит Дели Матея, който умело наклеветил градските първенци в укривателство на Чакъра. И почти по същото време, когато войводата и неговите юнаци унищожават в нощен бой една рота азиатски аскер при Долни Пасарел, нарочно изпратена към Самоков от софийския мютесариф, за да се справи с хайдутите, гайтанджията Д. Смрикаров отива чак в Цариград, за да оневинява своите приятели от „клеветата“ на гръцкия владика. Близко до ума е, че крушката е имала и опашка, защото в противен случай Д. Смрикаров не би положил толкова труд.
Връзката на градските първенци с хайдутите на Чакъра може косвено да бъде установена чрез някои бележки на самия Смрикаров в дневника му. Ето какво пише той за приятелите си братя Хаджигюрови, Хаджитоневи, Д. Кьоркостов и Хр. Сребърников: „Язе като бех в Цариград за них, радих гологлав от терсханата (б. м. затвора), да не влезнат за Чакъро, що ги бяха писали от Самоков четири мазбати, че са ги чували (хайдутите), хранили, пък и пушки им давали и прочее. Избавих ги от тая беда и от много разноски.“ На друго място той пише, че Матея се „удостоил“ с тая служба, или че доносът е бил направен от митрополита. Ако обвинението не е било обосновано, няколко години по-късно същите самоковски първенци едва ли са щели отново да бъдат изправени пред заплахата да бъдат съдени заедно с хайдутите. „Отбраних ги да ги не докарат да се съдят тука с хайдутите, но извадихме ираде, та отидоха в Ниш и избавиха се от тая беда, слава богу.“ Тъй пише Д. Смрикаров, а после самодоволно добавя: „Възпомогнах да не отидат на заточение.“

И до днес в паметта на почтарите самоковци са пресни спомените за подвизите на Чакъра и за нравствения лик на тоя хайдутин — за неговата строгост и за великодушието му, за смайващата храброст на юначагата и за добродетелите му.
— Не е човешко да убиваш обезоръжен противник, който иска милост! — бил казал той веднъж на свой четник, който се тъкмял да заколи заловения самоковски каймакамин.
И нито хората на Чакъра не пакостели на жените на турските шайкаджии, които ги преследвали, нито каймакаминът не позволявал да се тормозят жените на хайдутите Ала когато Чакъра узнал, че известни жени в близките край Самоков селца, останали отрано вдовици, често посрещали турски гости, забавлявали се с тях и между другото издавали и пътищата на хайдутите, той наредил да ги изловят една подир друга и да ги отпратят в далечни места, а някои измежду тях дори заклал за назидание. Пак за назидание хайдутинът заповядал на „конския доктор“, който минавал за лекар на четата, да скопи двамина турци от ихтиманските селца, които се били погаврили с невинна българска девойка. Често изпращал предупредителен „хабер“ и на други турци, които обичали да задирят жени-християнки. Не се побоял да стори същото и с някои от самоковските чорбаджии, които подражавали на турските бейове в разгулния им живот. И понеже се явявал най-неочаквано в града, всички се страхували от гнева му.

Веднъж, посреднощ, когато и тъмните сокаци на Самоков едва се провиждало от слабата светлинна на газените ламби, сам бюллюкбашията се сблъскал с хайдутина при един ъгъл и от уплаха вдигнал ръце, сякаш да се защити от неочакван удар, а Чакъра само измъкнал пищова на турчина, наплюл евзата и му го върнал с тия думи:
— Върви да спиш, бюллюкбаши, пък като си свърша работата, за която съм слязъл от планината, и аз ще се махна от града…
Друг път, след успешното бягство от конака ни двамина от четниците, заловени по една случайност и успели да отмъкнат и железните си пранги, Чакъра спрял една турска каруца накрай града, закачил прангите върху яремите на животните и наредил на каруцаря тъй да влезе в двора на конака.
— И кажи на каймакамина да не слага пранги на моите хора — заръчал той на изплашения турчин, — ако не иска и той да полежи в пранги при нас, в балкана…
Дребни случки, врязали се в паметта на самоковци, съвременници на Чакъра, и предавани от едно поколение на друго като светъл спомен за делата на тоя хайдутин.
Цели седем години Чакър войвода държи маданджиите в свои ръце. През април 1855 година до ушите му стигнала вест, че бейовете са изпратили убийци да премахнат Петко Михов, поборника срещу ангарията, с когото войводата поддържал тясна връзка. Чакъра подбрал неколцина четници и пристигнал в с. Чамджас, за да опази живота на стареца. Минали няколко дни в безплодно чакане и хайдутите се завърнали в убежището си.
Същата вечер убийците пристигнали и отнели живота на тоя българин. Това окуражило маданджиите. И не след дълго те успели чрез подлост да премахнат и самия войвода, който бил убит от своя байрактар в една самоковска къща. Тогава и четата се разтурила. Едни от хайдутите забягнали, други били заловени, осъдени и изпратени на каторжна работа в Цариград. Ала ангарията в самоковско вече била безвъзвратно премахната.
Убийството на Чакъра било извършено само година преди завършъка на Кримската война, победоносна за Туция и нейните западни съюзници.