Войводи‎ > ‎

Апостол Войвода

Източници:    bg.wikipedia.org
                    линк към цялата статия - тук
                    clubs.dir.bg/
                   
линк към цялата статия - тук
Апостол Петков Терзиев, известен като Апостол Боймички или Постол войвода, е български хайдутин и революционер. Започнал своята борба с Османската империя в края на 19 век като хайдутин, в 1897 година Апостол войвода е привлечен от лидера на Вътрешната македоно-одринска революционна организация Дамян Груев и постепенно се превръща в основна фигура на организацията в Солунския революционен окръг. Участва в Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година и след него организира българската съпротива в района на Ениджевардарското езеро срещу новопоявилите се гръцки андартски чети.

Апостол Терзиев първоначално работи като кантонер по железопътната линия Солун - Скопие, но през 1892 г. излиза хайдутин и с брат си Тано и трима други четници хайдутува в Гевгелийско и Ениджевардарско по Паяк планина и в Ениджевардарското езеро. По същото време в Боймията се появява и друга хайдушка чета на Иванчо Карасулията.

През 1897 година Дамян Груев, един от ръководителите на ВМОРО, обикаля Боймията и се среща с Апостол войвода и Иванчо Карасулията и в същия ден свещеник Стамат Танчев покръщава двамата хайдути и те влизат в редовете на ВМОРО. Апостол войвода бързо изплита здрава революционна мрежа в Ениджевардарско и Гевгелийско и става организационен войвода на ВМОРО. Цели 14 години този неграмотен българин е истински защитник на българщината в региона, заради което печели и народното признание с прозвището си Ениджевардарското слънце.

Населението така се привърза към своя войвода-баща, че му посвети не една песен и го укичи с най-изразителното име - Ениджевардарско слънце - слънце, което прорезва с лъчите си мрака на неговата робска неволя и стопля сърдцето му със сладка надежда, пише Христо Силянов.[1]

Апостол успява да привлече към организацията и повечето българи гъркомани от областта, които постепенно изоставят каузата на елинизма и дори приемат върховенството на Екзархията. Към 1903 година гъркомани остават единствено в Гумендже и селата Крива и Петрово.

Апостол войвода създава в Ениджевардарското езеро мрежа от наколни колиби, които служат като убежище на четата му. До Илинденското въстание Апостол войвода води многобройни кръвопролитни сражения (включително и някои "морски" в Ениджевардаското езеро) с турски чети и потери - при селата Грубевци, Бераковица, Либаново, Тушилово, Горгопик, Боймица и Крива. На Разпети петък 1902 година в село Крива четата на Апостол Петков е предадена от гъркоманите в селото и в сражението с турските войски загиват брата на войводата Тано, секретарят на четата Атанас Тодев и четниците Димитър Чавдаров, Ичо Пройчаков и Мицо Метракулията.

Апостол войвода участва в Илинденското въстание през 1903 г., като разделя четниците си на няколко чети, които дават няколко сражения на турската войска. На 9 септември 1903 Апостол войвода с 63-ма четници разбива турска войскова част при село Рамна, като дава само един убит. През октомври съединените чети на Апостол и Карасулията 130 души се сражават с 1 200 души аскер.

След въстанието Апостол заминава за свободна България, но още през февруари 1904 година се връща в Македония и подема наново революционната борба, като сега вече освен срещу бейовете и експлоататорите и предателите и шпионите воюва и на нов фронт срещу гръцката въоръжена пропаганда в района на Ениджевардарското езеро. Апостол се опитва да повдигне падналия след въстанието дух на българското население и да усмири надигналите глава гъркомани и гърци. По пътищата в Ениджевардарско започват да се пявяват бесилки, на които войводата наказва предателите.

На 1 март 1905 година четите на Апостол Петков и Сава Михайлов са обкръжени при гевгелийското село Смол от турска войска и башибозук. След 5 часово кръвопролитно сражение загиват 40 четници, като войводата Сава Михайлов се самоубива. Спасява се само раненият в петата Апостол войвода с един негов четник. Турското правителство награждава всички участници в сражението с медали, повишения и пари. Но Апостол войвода бързо възстановява четата си и още през същата пролет дава голямо "морско" сражение на турската войска и на гръцките андарти в Ениджевардарското езеро. През лятото на 1906 година Апостол войвода се сражава с четата на андартския капитан Костас Акритас (поручика, а по-късно генерал от гръцката армия Константинос Мазаракис) и опожарява гръцкото село Ниси. Същата година организационните чети под ръководството на Апостол войвода дават многобройни сражения на андартите под командата на капитаните Акритас, Аграс (поручик Телос Агапинос), Никифорос (бъдещият адмирал Йоанис Деместихас) и други. В едно от тези сражения капитан Аграс е заловен и обесен край село Владово (днес Аграс). След неуспехите си в ликвидирането на Апостол войвода с подкупи турската власт се опитва да накара войводата да се откаже от революционното дело, а гръцкият консул в Солун Ламброс Коромилас се опитва да го привлече на гръцка страна.

Голямата роля на Апостол войвода в съпротивата срещу андартския натиск се признава дори и от неговите гръцки противници. През 20-те години гръцката писателка Пинелопи Делта пише двутомния роман "В тайните на блатото", който описва "героизма" на гръцките андарти в борбата срещу общия им с турците враг - българина, и който според Христо Силянов е "нещо като евангелие на българоненавистничеството".
През 1906 г. американският журналист Алберт Сониксен заедно с воденския войвода Лука Иванов посещава Апостол войвода в Ениджевардарското езеро и оставя колоритен разказ за живота на харамията в книгата си "Изповедта на един македонски четник".

"Първият, който скочи на брега, беше лек, мургав човек на средна възраст, с бели, албански тесни, опнати потури, с широки ръкави риза, въоръжен не само с манлихерка и нагант, но и с кама със сребърна дръжка, увиснала на неговия патрондаш. И да не го познавах, щях да налучкам кой е, защото неговите портрети висяха във всички кръчми на България, тъкмо в тези комитски дрехи.... Апостол беше македонският Робин Худ. Тринадесет години той бе носил оръжие. Още преди Дамян Груев да организира прочутия Централен комитет, Апостол бе кръстосвал планините. Той бе от ония фантастични герои, които се явяват сред потъпканите народи през всичките полуварварски периоди на историята и чиито подвизи са възпявани от народите. Те са се въодушевявали едничко от идеята за смърт и разрушения, първия инстинкт на първичните, непросветени хора. "

Славата на Апостол войвода стига и до Цариград, където се носят най-различни невероятни слухова за страшния рушител на Османската държава. В очите на султан Абдул Хамид II Апостол войвода започва да олицетворява цялата революционна организация и той изпраща лично свой роднина да преговаря с войводата, който му предлага 20 000 лири, за да се откаже от борбата.

През март 1907 година Апостол Петков събира всички десетници, ръководители и куриери от Ениджевардарско на среща в Геркарци, на която дава важни указания и разпореждания за борбата с гръцката пропаганда.През ноември 1907 година четата на Апостол войвода води сражение с андартската чета на Лазар Доямов в село Крива.
(На снимката войводите Тане Николов (ляво) и Апостол Петков. източник:bg.wikipedia.org )

Славата на Апостол войвода стига и до Цариград, където се носят най-различни невероятни слухова за страшния рушител на Османската държава. В очите на султан Абдул Хамид II Апостол войвода започва да олицетворява цялата революционна организация и той изпраща лично своя роднина Ахмед Кемал бей да преговаря с войводата, който му предлага 20 000 лири, за да се откаже от борбата.

През пролетта на 1907 година натискът на турската войска в Ениждевардарското езеро се засилва. Край езерото е струпана няколко-хилядна войска, кавалерия, артилерия и обковани с желязо лодки. След масов артилерийски обстрел Апостол Петков и четниците му се изтеглят към Паяк планина. Четата временно се разпръсква, а до Младотурската революция от 1908 година Апостол войвода се намира в околността на Горгопик.В свой доклад до атинския комитет от 22 ноември 1909 година Гоно Йотов потвърждава, че в акцията са участвали и гръцки андарти:

„ В началото на май [1907] се разбрах с капитан Никифорос Георгиос Пападопулос за една обща операция срещу многобройна чета на комитаджиите. От страна на Гоно Йота връзка с капитан Никофорос беше Дино Вудрислис, член на групата и негов братовчед. От страна на Никофорос дойде критянина Григорис. Българските позиции бяха атакувани едновременно и от турски войски. В тази атака бяха убити 14 комити и пленени трима."

Хуриетът

След Младотурската революция от юли 1908 година Апостол войвода пристига на файтон в Енидже Вардар и е официално посрещнат в града. Легализира се и се установява в Енидже Вардар, където става лидер на Съюза на българските конституционни клубове. Между 21-25 юли 1908 година се среща с Енвер бей в Солун и обвинява ениджевардарския каймакамин във фаворизиране на андартските чети, заради което дълго време отказва да разоръжи четата си.Председателят на местната българска община Тома
Николов пише:
„ Беше се настанил в една къща всред българската махала, заедно със своите четници, и се държеше като бег с всичките му салтанати. Той пак, както преди Хуриета, налагаше данък на населението, и около себе си държеше районните войводи, наречени десетари, пращаше ги по селата да изпълняват неговите нареждания. Самият Апостол носеше револвер с копринен шнур и сребърни кьостеци на часовника. В града беше основан конституционен клуб под председателството на учителя Димитър Лешников, родом от същия град, много буден човек и със силно развито патриотично чувство. Формално той беше председател, но фактически всичко дирижираше Апостол войвода. Къщата на последния приличаше на правителствено учреждение. Всички селяни, пък и някои граждани, за каквато и да било работа първо се съветваха с него, а после се отнасяха до властта... Той се държеше почти като каймакамин и се смяташе равен нему. Когато излизаше от града на път за някое село, пътуваше с комфортно оседлан кон, придружен от няколко конни четници. Из улиците на града също се движеше с охрана от няколко четници. Той даже почна да се меси и налага в работите на църковно-училищната община...
 ... зимно време и през празниците навсякъде се слушат революционни песни, главно песента на Апостол войвода. Песните се пееха във всички махали, придружени с тъпани и гайди, като ги слушах, изпитвах голямо удоволствие и бях във възторг"

На 2 август 1911 година Апостол войвода заедно с войводите Георги Мучитанов Касапчето и Васил Пуфката загива край село Крушари, Ениджевардарско. Съществуват две верси за смъртта му - според едната войводите са предадени от българин и загиват в сражение с турската жандармерия, а според другата предателят ги отравя.
Апостол войвода е главен герой в трисерийния български филм Мера според мера - последната роля на големия български актьор Григор Вачков.

------------------------------------------------------------------------

Информация за филмът Мера според мера можете да намерите в секция Филми.

------------------------------------------------------------------------

Информация за филмът "Ениджевардарското слънце" по можете да намерите на този линк.

Филмът може да бъде изгледан от някои от следните линкове:

Линк 1

Линк 2

------------------------------------------------------------------------

Снимка Четата на Апостол войвода, около 1910 г. в lostbulgaria.com можете да отворите от този линк.

------------------------------------------------------------------------

Източник на следните снимки е сайта macedonian-library.com

http://macedonian-library.com/documents.php?sec=2&cid=31&album=123&pid=3227






------------------------------------------------------------------------

ЕНИДЖЕВАРДАРСКОТО СЛЪНЦЕ - АПОСТОЛ ПЕТКОВ
Мария Атанасова

Последната книга от четиритомната епопея на
Димитър Талев „Гласовете ви чувам” започва със следния откъс от народната песен за войводата Апостол Петков:


Седи, не му шетай, а бре, бай Постоле,
воо нокъно време, по месечина.
На път те чакат, а бре, бай Постоле,
 на път те чакат дор три посии:
първа посия, а бре, бай Постоле,
 първа посия – гърци андарти,
втора посия – турци джандари,
трета посия – клети шпиони.

Припомнихме тази песен на стария четник Продан Попадиев. Някаква сила тласна изнемощялото тяло, той се привдигна от леглото, а устните бързо зашепнаха: „От предателство завърши животът на Апостол, от низко и презряно дело. Апостол беше горд и смел човек, истинско слънце за народа. Същият беше и подвойводата Ичко Гюпчето, и още колко други. Това са хора, достойни да ги изпишеш на икона. И да им се кланя народът, да им се мо ли като на господ.” 

Апостол Петков Терзиев е роден в село Боймица, Ениджевардарско, през 1870 г. Произхожда от непокорния род Терзиеви, дал сърцати и умни борци в освободителното движение. От село Боймица иде и името на района Боймия, един дивен кът на Македония, разположен между два склона на Паяк, най-южната от планините край десния бряг на Вардар, с Мъгленската котловина и Ениджевардарското езеро. Когато потери от башибозук завардвали планинските пътеки и проходи, комитите слизали при свои сигурни хора в полските села или като тайнствени духове изчезвали в непристъпни за враговете скривалища в Ениджевардарското езеро.
Като всяко селско дете растеше Апостол сред ниви и градини, тичаше подир овце и крави, а буйният му нрав често го хвърляше в единоборство с турчетата от Боймица, защото не понасяше презрителните, им закачки, жестоките им разправи с по-слабите и плахи българчета. Често се връщаше в къщи с разкъсана ризка, в синини, кърви, ама стискаше зъби и кроеше сетнешното сбиване. Понякога в тъмното у тях си идваше най-големият брат Митре, който хайдутуваше из Паяк планина. Апостол и Тано пипаха дрехите и пушката на бачо си и все го подканяха да им разказва как срещнали аскера, как го завардили, колко османлии натръшкали, как ги надхитрили... Разказваше Митре на братчетата си, така както си е било, без да съзнава, че постепенно израства в очите им до размерите на Марко Кралевити, който все още препускал на коня Шарколия из Македония, прескачал планини, езера, поля, побеждавал змейове, еничари, кърсердари...
Поотрасна Апостол и баща му го даде на работа като кантонер по железопътната линия Солун – Скопие. Не издържа дълго на кротката служба буйният момък. През 1892 г. продаде стотина овце от бащиното стадо, към получените пари прибави скътаното от кантонерството и купи оръжие за себе си, брат си Тано и трима свои другари. С хитрост, а когато се налагаше и със сила, малката подвижна дружина преследваше и отмъщаваше на забравилите се деребеи и без много шум вършеше работата, която си бе наумила. По същото време из Боймията се появи още една нелегална хайдушка дружина с водител Иванчо Карасулията. Българите добиваха кураж, поизправяха снаги, по-спокоен и сигурен стана животът им. А имената на Апостол Петков, Иванчо Карасулията и на другарите им се произнасяха шепнешком, с почитание и обич.
Ръководителите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, която бе създадена през 1893 година, знаеха за подвизите им и естествено искаха да ги привлекат, като подчинят действията им на високите идеи на организацията. През 1897 г. Даме Груев обиколи нелегално няколко села от Боймията, срещна се с Апостол Петков и Иванчо Карасулията, разказа им за устройството на организацията, за устава, за предстоящото голямо народно дело. Същия ден свещеникът Стамат Танчев покръсти двамата досегашни хайдути и те станаха членове на организацията.
Апостол смени хайдушката си работа с апостолска. Той ходеше от село на село, от къща на къща и приказката му – обикновена, разбираема, желана, лекуваше като балсам изранените души на раите. Юначеството и справедливостта, проявени през хайдушкия живот, помагаха в новото му поприще и организацията печелеше бързо привърженици. Във всяко село той имаше предани, верни нему хора и това му позволяваше да се движи свободно и в полето, и в планината. Скоро в Ениджевардарската околия беше изплетена здрава мрежа от революционни ядра, които се разрастваха и превръщаха в силна организация.
Апостол владееше дарбата и от врага да прави приятел. В неговото родно село Боймица живееше
Петър Канин, хитър и лукав човек, гъркоманин, който клеветеше, изнудваше и грабеше съселяните си, все от пуста лакомия.
— Е, какво, бай Постоле — попита го веднъж братовчед му Андон Терзиев, — още ли ке му ги траеме золумите на тоя?
— Кротко, Андоне, нели и он е човек, християнин, първо с добро да опитаме.
Беше една от ония августовски привечери на 1902 г., когато из въздуха се носи отморяващият звън на хлопатари, подвиквания на закъснели косачи, далечна песен на моми и невести, а откъм Паяк слиза хладина, с упойващия привкус на мащерка, буковина и най-различни треви... Апостол влезе в Боймица с четата си и отиде в къщата на своя верен другар Пецо Кехая.
— Я, Пецо, прати молам ти се, големото момче да го извика тоя Канин, гъркоманот — каза му Апостол още с влизането си.
След малко на вратата се почука и влезе, изплашен и посърнал Петър Канин. Апостол се здрависа с него, другарите му също, поканиха го да седне.
— Нека се разберем с теба, Петре — кротко започна Апостол. — Знам какво вършиш тук в селото, а в града с тоя-оня си имаш шушу-мушу. Не ти прилича. Българин си, а си се сдружил с турци и гърци против организацията. Според нашите закони отдавна трябваше да си убит. Досега си траехме, не защото се боим от турците, ти виждаш, че четата е в селото. Не искаме, грехота е да се пролива братска кръв...
Уж държелив беше Петър Канин, а от очите му рукнаха сълзи, спусна се да целува десница на войводата.
— Сполай ти, Постоле... Поживи ме, пет дребни деца имам... — на пресекулки благодареше Петър — и ти се молам, сторете ми чест, елайте и в мойта къща!
Погледна другарите си Апостол, ония кимнаха с глави и той отвърна:
— Иди си ти сега сам, па събери всички гъркомани от селото, че и с тех си имам приказка.
...Газената лампа осветяваше лицата на десетина гологлави селяни, които чинно слушаха простата проповед на Апостол. После той извади револвера и сабята си, скръсти ги, каза им „повтаряйте след мен” и занарежда думи съдбовни, страшни и селяните ги повтаряха. В страх, смущение и надежди се мятаха мислите им, паметта им изправяше жестоки гледки на опожарени къщи, на обесени, разстреляни четници, куриери, укриватели. Накрая Апостол ги накара да целунат един по единчетническото разпятие и да изрекат последното слово: „Заклех се!”
Умислени и загрижени, селяните седнаха около софрата, разприказваха се, а когато след втората чашка с ракия душите им се поотпуснаха, Апостол каза и останалото, което трябваше да знаят.
— И още, искам да ми дадете дума, че нема да се клеветите, нема да се крадете един друг, а науча ли, че се мъкнете по турски съдилища, прошка не искайте. Каквито спорове има, организацията ке ги решава. И по-скоро с оръжие да се сдобиете, нели къде е силата, там е и правдата.
Тази тактика не само че омекоти взаимоотношенията между екзархисти и патриаршисти, но и ги сближи, та в навечерието на Илинденското въстание малки групи гъркомани бяха останали само в Гумендже, с. Крива и с. Петрово.
По време на апостолската си работа войводата избягваше въоръжени схватки с османлиите, но когато се налагаше, приемаше предизвикателствата. Веднъж, близо до с. Грубевци, срещна многоброен аскер, който идваше от Солун за Гумендже. С изобретателност и хитрост той създаде заблуждението, че четата е голяма сила, и изненаданите турци го удариха на бяг. Четата не даде нито една жертва, а бяха изброени около двадесетина вражески трупа. Мълвата разнесе бързо вестта за победата сред населението, повдигна духа му, окуражи го. До избухване на Илинденското въстание Апостол войвода се сражава при Бераковица, Либяхово, Тушилово, Горгоник, Боймица и Крива и все се измъкваше невредим.
На великденски заговезни Апостол беше в с. Крива, за да изглади спор от семеен характер. В петъка на православната седмица той пристигна в родното си село, искаше да се пречести. В събота, на Тодоровден, остана да се види с жена си, да се порадва на децата си. Зажадняла беше младата му силна плът за женска ласка, душата му – за детска усмивка.
Мирна и щастлива беше тази събота за Апостол...
В неделя сутринта на портата припряно се почука. Беше Мала Емин ага, турчин, негов приятел и куриер:
— Постоле, предаден си, от гъркоманите в Крива — бързо издума той – аскер и башибозук... много. От Енидже Вардар, Гевгели и Дойран идат към Боймица.
— Жив да си, Емин ага — тихо рече Апостол, събра 14-те момчета (само толкова бяха!!!), прегърна треперящата си жена, целуна децата. – Залости здраво вратата! — Поръча той. — И никой не пускай!
Четата се отдалечи от селото и зае удобна позиция сред сивите скали на височинката. В деня на православната неделя, по донесение на православните гъркомани от Крива, Апостол и момчетата му приеха кърваво причастие. Цял ден трая то. Щом мръкна, живите се простиха с мъртвите четници – Тано Петков, брат на Апостол, Атанас Тодев, секретар на четата, Димитър Чавдаров, Ичо Пройчаков и Мицо Матракулията, а приятелските пътеки ги скриха в пролетната шума на Паяк планина.
1902 бе година на усилено въоръжаване на българите в Македония, повдигане на духа, предчувствие за големи, съдбоносни събития. Апостол кръстосваше района си надлъж и нашир, пренасяше оръжие, привличаше нови хора към делото, а когато се налагаше, водеше и сражения. Беше убеден, че е време по-добре да устрои околийската организация. Съветва се с помощниците си и накрая решиха да разпределят Ениджевардарско на 4 пункта. За началници назначиха Захари Гьорев, Стоян Янъков, Трайо Петков и Ичко Гошков.
Освен убежища в Паяк планина Апостол реши да създаде и укрепи своя военна база в Ениджевардарското езеро или Блатото, както му казваха местните жители. Построи няколко колиби, прилични на наколните жилища на старите славяни, и в тях складираше оръжие и храна, а когато бе необходимо, изпращаше на лечение и почивка ранени четници.
Наближаваше очакваният от всички ден на 1903 година. Апостол не беше спокоен. Той беше от ония трезви, близки до живота и реалността ръководители, на които беше абсолютно чужд безпочвеният революционен фанатизъм. Населението в Ениджевардарско, пък и в другите околии бе слабо въоръжено. През пролетта той изпрати повторно своя секретар заедно с двама членове на околийския комитет до Солун за оръжие, но както и предишната година те се върнаха само с няколко десетки пушки „гра” и револвери. А трябваше да се въоръжат хиляди хора. „Е-ех, въздишаше насаме той, с това ли ще събаряме империята?”
В навечерието на въстанието Апостол изпрати до ръководителите на пунктовете в Тумба, Грубевци и Гумендже специални мобилизационни писма, в които предписваше всекиму каква работа да върши: прекъсване на телеграфните жици, повреда на ж. п. линията и мостовете, за да се спъва движението на влаковете, нападения на местните гарнизони, та по тоя начин да пречат на турската войска да се съсредоточи в Югозападна Македония, където е решено да бъде центърът на въстанието.
Срещу 2 август четата на Апостол зае височините при местността „Белата пръст” над Енидже Вардар. Той извика Иван Гюркин, Гоно Кривенчев и Ичко Катранков:
— Вие, момчета, сте определени за атентатори. Вземете по две бомби, влезнете в града. Ти, Иване, ке ги метнеш бомбите в кавалерийската казарма, ти, Гоно – в мюдурлука, а ти, Ичко – в големия хан, там сега квартируват пехотинците.
— Разбрано, войводо! — извика в един глас младоците и се спуснаха по познатите кози пътеки към Енидже Вардар.
Залегнали върху топлата пръст, четниците очакваха взривовете, надяваха се да видят пламъци, да чуят цвилещи коне и крясъци на изплашени хора... След около час в кавалерийската казарма избухнаха два взрива. „Браво, Иванчо, юнак момче излезе!”
Шумно, по детински се радваха брадатите мъже, сякаш беше взривен самият Цариград. Повече гърмежи не се чуха. После Гоно и Ичко обясниха, че всичко направили както трябва, ама бомбите не избухнали. Ядосваха се момчетата, четниците подхвърляха шеги за жълто около устата, за подмокрели гащи... Ама и двете бомби хвърлиха, в уплаха и паника турската войска и тя за дълго време ке можа да се окопити.
Апостол помнеше главната поръка на Централния комитет – да пречи на движението на турската войска към Битолския санджак и още там, на височината край Енидже Вардар, раздели многобройната си чета на няколко части, водени от негови помощници, а сам той с 63-ма другари се спусна към полето. На 9 септември край с. Рамна се срещнаха с турско поделение от 110 войници. Започна сражение. Изплашени от умението на опитните Апостолови четници, които ке само познаваха всяко дърво и падина, баир и камък, но подобно на своя войвода измисляха разни харамийски хитрости, турците се разбягаха кой накъде види. Четата даде само една жертва.
След около месец Апостол и Иванчо Карасулията със 230 души се биха срещу 1200 души аскер... Този път се спасиха само неколцина бунтовници. „Тези български младежи... – пише в „Изповедта на един македонски четник” Алберт Сониксен, – които не вярват в утехата на духовното следсмъртие, умират не по-малко драматично от първите мъченици на християнството. Трябва да се отбележи като рекорд, че никоя чета не се е предала на неприятеля, макар че такова предложение винаги се прави, Много рядко някой четник попада жив в плен. Трудно ми е да приведа факти, без да се вълнувам, но аз мога да съобщя цял лист от отделни четници от една обсадена чета, които като видят, че друго средство не им остава, освен да се предадат, сами турят край на живота си с последния куршум.”
С покруса завърши Илинденското въстание... Поробителите се нахвърлиха на селата и градовете, избиваха жителите им, безчестяха жени и невести, плячкосваха къщите им, горяха ги. В своето донесение от 27 август 1903 година битолският австроунгарски консул Август Крал пише: „Те ще задушат тукашното въстание в кръв и огън, но не ще изгасят пожара.”
След въстанието Апостол Петков замина за
България, но това, което видя и усети в София, дълбоко го разочарова и още през февруари 1904 година се завърна в района си. Той схващаше сложността на положението и се отдаде да възстанови съсипаната след въстанието организация. Прие и риска, като влезе в схватка с турски аскер, за да покаже на населението, че не е мъртва идеята за освобождението, че четата е още жива, че Апостол войвода съществува. Той чистеше предателите и изменниците, като издигаше и бесилки край села и царски пътища и никога не забравяше да остави бележка с обяснение защо е извършено едно или друго убийство. Чифликчиите и мюдюрите в околията, каймакаминът в Енидже Вардар често получаваха писма от Апостол, в които войводата им говореше с тон на властелин и законен закрилник на бедните и угнетените.
Народът се привързва още повече към своя войвода-баща, нарече го Ениджевардарското слънце. Много случки от неговия живот са предадени в песни с всички подробности и фактите са удивително достоверни. Като всеки духовно събуден народ македонските българи записваха големите събития от своя живот в народни песни. Кой ги съчиняваше? Неизвестни селски учители подреждаха текста, стъкмяваха мелодията, разучаваха ги с децата, и после те звучаха по тлаки, хора и седейки, по комитски поляни и сборища.
В условията след въстанието Апостол, това волно дете на природата, проявяваше блестящо качествата си на опитен комита. Той заблуждаваше турците, като насочваше преследващите го потери в противоположна посока: нареждаше например до някой от своите десетари да изпълни смъртната присъда на осъден от организацията враг и да остави писмо с печата на околийския войвода. Човек на действията, той беше стремителен в нападенията, които предприемаше сам, и предпазлив при неизбежни сблъсквания с войската и успяваше да излезе невредим и от най-безнадеждните положения. Когато Паяк планина ставаше несигурна, а полето почернееше от аскер, Апостол изчезваше като приказен цар в своето Блато.
Там намираха убежище и почивка изтощени от преследване войводи и четници и от съседните околии. Там се изпращаха на продължително лечение ранени и болни комити. Там се довеждаха заловени престъпници и се съдеха. От Блатото се предприемаха и разни нападателни акции. Броят на колибите се увеличаваше постоянно и през 1906 година те станаха дванадесет. Най-просторна и солидна бе „Корчуфка”, турците п казваха „Джамлъ колибаси”, защото имаше стъклени прозорци. Тя беше главната квартира на Апостол.
Апостол бе често навестявай от близки и далечни гости. Тук по различно време са идвали Даме Груев, Христо Чернопеев, Гьорче Петров, Борис Сарафов... През последните дни на февруари 1906 година в Блатото пристигна воденският войвода Лука Иванов, заедно с американския журналист и писател Алберт Сониксен. „Първият който скочи на брега, беше леко мургав човек на средна възраст, с бели албански тесни опнати потури, с черна с широки ръкави риза, въоръжен не само с манлихерка и нагант, но и с кама със сребърна дръжка, увиснала на неговия патронташ. И да не го познавах щях да налучкам кой е, защото неговите портрети висят във всички кръчми на България, тъкмо в тези комитски дрехи” – така описва първата си среща с Апостол Алберт Сониксен.
По това време около Блатото се разиграха драматични събития, дошли до нас чрез описанията на американския кореспондент и четника Стоян Хаджиев, десетар в четата на Апостол.
Селяни донесоха на Апостол писма, подписани от „Ваш брат по вяра Костас Акритас”. Той ги предупреждаваше да не отправят протести и оплаквания до европейците против „Христовите войници”, защото непослушните ще биват убивани. „Няма да бъдат пощадени и техните жени и деца, телата им ще разкъсваме на парчета, ще убиваме всеки, който е против нас.” Писмата носеха дата 7 февруари 1906 година.
Апостол се усамоти, замислен седна върху една повалена върба, загледа се във водата, която менеше цвета, настроението, звуците си. Та тоя Костас с ума си ли е? Какво са решели да правят андартите, дето ги прехвърлят през граница. Защо да се сее омерзение сред българи и гърци? Та не страдаха ли досега заедно от турския ятаган, та лоши комшии ли бяха, та нали и роднини ставаха и сватби заедно дигаха, при болести и неволи си помагаха. Имаше и той познати гърци, Филомена, Тодорос, Ангелика, Павлос, нищо лошо не беше видял досега от тях, пък и те от него... В съзнанието му дойде споменът за клането в Загоричене, то бе само преди година. Посред бял ден жени и бебета бяха набодени на щиковете от наемните войници – А ето ги и тука... Напоследък опожаряват села, избиват мирни люде. Във Воденско пострадаха петнадесет села, само защото поддържат българските чети.
Значи, те са решили да изпълнят сатанинската заповед на гръцката патриаршия: „Булгарос на ми мини!” – „Да не остане българин!” Той беше чувал това зловещо изречение, но сега за първи път го завладя тревожното предчувствие, че може да се случи нещо страшно, непоправимо. Казват, че и сърбите започнали да напират от север – прониквали в Струга, Битоля, Прилеп, по селата... За земя, за имане, за живи човешки души. С оръжие, злато, ласкателства. А нали в Устава на Вътрешната организация пише: „Без разлика на вяра и народност”. Но ето че тая разлика между верите и народностите в Македония съществува, дори се изостря. Как от ненавистта, която се сее, ще поникне разумна търпимост и любов, които проповядваше Гоце, за които говори веднъж с него надълго и нашироко и Даме Груев...
Славата на Апостол войвода беше стигнала по това време и до Високата порта. Невероятни бяха слуховете за тоя комита, когото властите обявяваха все за убит, а той възкръсваше, който, обсаждай в Блатото, се обаждаше от планините, неуязвим от топовете и бронираните лодки, разиграващ по найобиден начин турския аскер. Любопитството на падишаха беше възбудено до краен предел и Абдул Хамид пожела да се срещне лично с тоя рушител на държавата, а ако е възможно и да го обезвреди. Султанът считаше Апостол не като десетките околийски войводи на революционния комитет, а за нещо много по-високо, едва ли не за върховен вожд на бунтуващото се българско население в Македония.
През октомври на 1906 г. Апостол получи от ениджевардарския големец Хакъ бей съобщение, че от Цариград е пристигнал висок сановник, роднина на султана, с поръка да се срещне и да разговаря с него. Апостол събра десетарите си да се посъветва с тях как да постъпи. Те му препоръчаха да се съгласи, обаче това не го успокои. Малко притеснен, той отиде при Сониксен, който по това време беше пак в Блатото:
— Европейците ме наричат разбойник, но един член от императорското семейство иска да се срещне с мене. Той има доверие в мене и не се бои за живота си. Какво мислиш за това, а? Той не ме смята за разбойник.
— И какво му отговори? — попита го Сониксек.
— Не съм му отговорил — и какво ли да му отговоря? Той иска да ме подкупи... както се опитаха веднъж да ме подкупят чрез жена ми. Какво ще помислят другарите ми от другите райони?...
Американският кореспондент посъветва войводата:
— ...Нека дойде... Помисли – ако напиша, че един делегат на султана ви среща във вашата крепост, с това ще дам най-доброто доказателство на света кои сте вие и какви са четите в Македония...
На другата сутрин една лодка, карана от двама четници, приближи пристана на Корчуфка. В предната част седеше млад човек с остра червеникава брадичка, облечен в ловджийски костюм и с ловджийска пушка на коленете. Едно едро куче стоеше до него.
Всички останаха назад, а Апостол с изискано достойнство, неподозирано в този добродушен човек, излезе напред и тържествено се целуна с него... Покани го в колибата и четниците по турски обичай поздравиха госта. Насядаха на мека шарена ямболия, един четник предложи кафе на шейха, а той даде сладкиши на всички.
— Въоръжените революции са безсмислени, безполезни — убеждаваше той Апостол и четниците му. — Следвайте по стъпките на младотурците... Присъединете се към тях и направете от прогресивното движение една здрава сила... Болшинството турци са прогресивни хора... Вие разрушавате, унищожавате... Защо не създавате?
Апостол слушаше внимателно, но с недоверие разсъжденията на бея, държаше се вежливо, отговаряше уклончиво, не бързаше да изразява мнението си. Все още не знаеше какво ще искат от него...
Беят преспа в Корчуфка, преметнат с япанджака на Апостол. След закуската обясни целта на посещението си. Той покани Апостол да отиде в Цариград като гост на султана за един месец. Негово величество признава Апостола за човек с удивителна военна и административна способност и водител на народа. Той иска да научи подробно желанията на народа, но направо от неговия вожд. През време на посещението в Цариград аскерът ще бъде оттеглен от района на Апостол и войводата ще може да се свързва със своите подвойводи всеки ден чрез специални куриери.
— Апостол ще бъде приет и угощаван в двореца с царски почести.
След като изслуша мълчаливо предложението, Апостол без колебание го отхвърли.
    В спомените на четника Стоян Хаджиев, записани от Христо Шалдев, разговорът между бея и войводата се предава така:
„— Султанът ти дава 20 000 лири с условие да напуснеш революционния живот и да заживееш мирно някъде в Европа.
— Вместо лири, нека султанът даде свобода на народа и тогава не само аз, но и всички нелегални четници ще напуснем нелегалния революционен живот.
— Против кого се борите?
— Против лошото турско управление.
— Защо тогава убивате хора?
— Невинни хора не убиваме. Наказваме със смърт само провинилите се пред освободителното движение, независимо от коя народност и вяра са те.
— Но не мислите ли, че правителството ще изпрати много войска против вас. И тогава какво ще правите?
— Ще се бием до последна възможност.”

Когато се разделяха, Апостол погледна пратеника простодушно-хитровато и му рече:
— Сега аз ще ти кажа нещо, което ти премълча. Щом излезеш на сухо, може би още утре, ние ще бъдем нападнати от пехота и артилерия. Така ли е?
Турчинът не се смути никак от тоя въпрос. С усмивка, която не слизаше от устните му, той отговори:
— Това винаги трябва да очаквате, щом сте се посветили на такъв занаят...
Несполуката на царския пратеник засегна самолюбието на падишаха. Началникът на солунския корпус получи строги нареждания да се справи на всяка цена с владетелите на Блатото и техния главатар. Но на военното командуване бяха необходими цели шест месеца, за да подготви своя обсада и да сломи съпротивата на няколко десетки четници, съставляващи постоянните „гарнизони” на организацията в Ениджевардарското езеро. Подробно и трогателно е описал последните дни от „царуването” на Апостол в Ениджевардарското езеро четникът Стоян Хаджиев:
„Най-простото и практично решение бе да се напусне временно Блатото, когато премине тая буря. Но доблестните съратници на Апостол мислеха друго. Съвестта им подсказа, че Блатото не бива да се даде без борба, а разумът – че войводата не бива да се излага на смъртна опасност. Загине ли войводата, народът ще изгуби своя закрилник, своя баща и какъв празник би било тогава за враговете. – Иди в околията да видиш народа, да го браниш и закриляш – казаха десетарите на своя началник. Отбраната на Блатото остави на нас, а ти отвън направи, ако ти се удаде, нещо в тила на войската, за да облекчиш положението ни.
Апостол прие за разумни тези съображение и се съгласи с решението на другарите си.” ...Най-първо бе нападната колибата Алгънът. Неравната борба трая няколко часа. Четниците начело със своя началник Беляла се бориха юнашки, но всичките дванадесет момчета бяха избити: Беляла, Дино от Юнчиите, Григор от Пилорик, Кондо Хаджистоянов, Доло от село Крива и седмина други четници, имената на които не помня. После дойде редът на Корчуфка. Турската артилерия пусна 16 снаряда, 10 часа трая пушечната стрелба. Падна убит Гоце Самарджията от Еиидже Вардар. Четниците прецениха, че стоенето е безцелно, че жертвите, които ще дадат, са излишни, решиха да напуснат още същата нощ Корчуфка и да хванат Паяк планина. В с. Крива се срещнаха с Апостол.
Неспоменавани, почти забравени от съвременните поколения българи, имената Алгънът и Корчуфка са затрити от народната памет. Справледливо ли е това?
Турците тържествуваха, или по-скоро си даваха вид, че тържествуват, съзнавайки, че победата им не е пълна, защото намерението им да унищожат войводата не се осъществи.
В своя роман „В тайните на Блатото” гръцката писателка Пенелопи Делта описва борбите през 1905, 1906 и 1907 година. Тя естествено превъзнася „храбростта” и „доблестта” на гръцките андартски чети и техните капитани. Но е принудена да напише и следните редове, които без да са пропити от симпатия, дават известна представа за мнението и отношението й към ениджевардарския войвода: „Апостол Петков беше най-страшният архикомитаджия – вездесъщ, замесен във всички убийства. Но никой не можеше да го залови, дори да го срещне. Той бе невидимият демон, който се чувствуваше навсякъде, но не се виждаше никъде.
Централният комитет на ВМОРО посрещна е доверие я възторг младотурския преврат, т.нар. хуриет, през 1908 година и нареди на всички чети да слязат в селата и градовете, да предадат оръжието си и да заживеят като свободни и мирни граждани на нова Турция. Просто-душните македонски българи повярваха, че най-после и за тях ще има свобода, равенство, братство.. .
Апостол гледаше недоверчиво на цялата тая дандания. Преди да замине с четата си за Солун, за да участвува в тържествата, той събра момчетата и един по един ги предупреди: „Гоце, сум ти дал пушка, пази я, пред мене отговаряш. Вано, Мицо, и вие също. Оти на турчин приятелството ей тука е” – и си чукна с ръка коляното.
В Солун го посрещнаха с почести. Премина през дебели килими, поздрави се с водачите на младотурците. Не стоя дълго при тях. Измъкна се незабелязано и отиде в една кръчма, поръча на всички по едно „ракийче”, събра около себе си четници и от други околии, заговори им: „Не се заблуждавайте, братя българи, шашарма е това, прах в очите на хората... Ке дигат още малко гюрултия, ке думат тия шекерени думи, а после пак ке опнат дебелия край на тоягата. Затова от мене запомнете, пазете си кой що има пушка, пищов, кама, пак ке ни потребат.” Прав излезе старият комита. След 40 дена свобода, много организационни работници бяха заточени в Диарбекир и в други затвори на Анадола.
Апостол и четниците му се опазиха и хванаха по познатите пътеки на Паяк планина, отново построиха колибите в Блатото. И така... до 1911 година, когато неговият десетар, Тодор Чифтеот, подкупен от турците, го отравя. Сбъдва се предчувствието на войводата:
— Мен не ме е страх, бре моя дружино,
мен не ме е страх от андартите,
нито ме е страх от джандарите.
Най мен ме е страх, бре моя дружино,
най мен ме е страх от другарите –
с тия що пия и наедно спия.

Тъжно, укорно, но... вярно.

източник: Нина Андонова - Български войводи