Войводи‎ > ‎

Ангел войвода (Ангел Кариотов)

АНГЕЛ ВОЙВОДА – ЗАКРИЛНИК И ВДЪХНОВИТЕЛ НА БЪЛГАРЩИНАТА
Никола Сталев
източник: literaturensviat.com, връзка към цялата статия - линк

Ангел Войвода
Хайдутството е най-ранната проява на борбата на българския народ за национално самоосъзнаване и освобождение от турските поробители и има дълбоки корени в Първомайско. Драгойна и Буковският балкан са едно от най-изявените хайдушки свърталища в цяла България. В пазвите им са шетали народни закрилници като Вълчан войвода (действал не по-късно от началото на XVIII век); Канлъ Караджа от село Ситово, Асеновградско (подвизавал се преди 1760 г); Никола войвода; Хайдут Сивко; Ангел войвода (Ангел Зотов – стария Ангел войвода); Анджо; Точка; Дели Петър (от село Козлук, шетал из Драгойна и рида Мечковец към средата на миналия век) и най-вече легендарния Ангел (Кариотов) войвода. Тук са шетали и жени хайдутки като Гуга войвода от село Избегли, Тота Видевката, Янка войвода, Рада войвода и други.
В отделни моменти нашият край е бил свърталище или район на действие и на някои прочути хайдути и народни закрилници от други краища. Така през 1802 – 1804, а също и през 1805 г. тук обикалял със своята дружина Индже войвода, който стигнал до Искра и Новаково. През 1861 г. Панайот Хитов се спуснал с четата си от Стара планина и движейки се покрай Марица, стигнал Сакар планина, при което минал и през Първомайско. В южните части на нашия край се подвизавал и прочутия капитан Петко войвода. Петко и Ангел са безспорно най-известните български хайдути от XIX век. Но докато за Петко Киряков бе направен телевизионен сериал и бяха издигнати десетки паметници, Ангел войвода все още очаква прояви, чрез които да получи полагащото му се признание. А той го заслужава и изграденият в началото на 2007 г. в Първомай бюст-паметник на този легендарен борец за българщината е най-малкото, което ние, неговите потомци-земляци му дължим.
В продължение на 35 години, от 1830 до 1865 г., из Драгойна шетала стегната, добре обучена, въоръжена и организирана хайдушка дружина. Начело й бил Ангел войвода.
Цялото име на този наш легендарен хайдутин е Ангел Стоянов Кариотов. Баща му, Стоян Кариотов, избягал от родното си село Чадърлукьой, Гюмюрджинско и след кратък престой в село Дрипчево, Свиленградско, се заселил в Козлук, днешното Драгойново. Две години хайдутувал в дружината на Точка войвода, след разпадането на която се установил в Козлук, наел Ходжовата воденица и в продължение на двадесет години бил воденичар. Тук се и задомил.
На 8 (21 по нов стил) септември 1812 година в семейството му се родил бъдещият Ангел войвода.
Ангел израснал в бедно, многолюдно семейство. Дълги години бил наемно овчарче. Скитайки с овцете и козите, той завързал здрави връзки със своите бъдещи помагачи, ятаци, сподвижници и съгледвачи. Тук в него покълнали и първите чувства на омраза към османлиите.
През 1830 год. турците погубили баща му и отвлекли годеницата му. И Ангел поел хайдушките пътеки. С материалната и духовна помощ на местни патриоти, овчари и най-вече на Паун Везирев (от Козлук – друго име, което очаква признание), Ангел организирал своята дружина. В нея влезли Стойко Чакъргьозлията и Стоян Узунбойлията от Панагюрище, Кольо Нацков, Добри Копривщенецът, Кара Петко, Димитър Одриналията и други. Драгойна станала постоянно скривалище на дружината. Добрева поляна, Мандра чешма, Саръкова поляна, Синия кайнак, Терзийския кайнак, Ходжовия гроб – това са били любими места и сигурни убежища за Ангел и хайдутите му. Главният район на неговата дейност били Тракия и Родопите, но в отделни набези Ангеловите хайдути достигат и Беломорието, Македония, част от Северна България, дори Цариград и Смирна (Измир), Мала Азия.
В своята дейност Ангел войвода доста се различава от старите хайдути. Възприел от тях старите хайдушки добродетели, методи и прийоми, той въвел стегната организация, дисциплина, строг морал и трезвеност. В това отношение той е много по-близо до Раковски, отколкото до старите хайдушки войводи. Той не само наказвал и сплашвал, а и вдъхвал вяра за по-добро бъдеще, подпомагал всячески и всичко, което допринасяло за запазването и извисяването на българщината.
Животът и подвизите на Ангел и дружината му са описани в десетки книги и книжки, сред които най-подробна, пълна и точна е “Ангел войвода” на Руси Димитров, преиздавана многократно и редовно изчерпваща се. Тук ще преразкажем само един епизод от дейността му.
Оплакали се на Ангел войвода селяни от Одринско: Мушон бей, евреин – лихварин от Цариград, бил откупил от султана събирането на десятъка. Но не го събирал както трябва – арнаутската му шайка надвзимала, по негово нареждане, двойно и тройно. За да го накаже, Ангел предприел поход в самото сърце на Османската империя – в Цариград.
Благополучно стигнали Ангел, Стойко Чакъргьозлията и Стоян Узунбойлията до малкото пристанище Чанаккале, преоблечени като калайджии. Тук ги познал някакъв хасковски кундуржия и тримата забързали към пристанището. В бързината сбъркали и се качили вместо на гемията за Цариград на тази за Бурса. Това не се оказало пречка за нашите юнаци. Те влезнали в капитанската кабина, извадили пищовите и… гемията поела курс към Цариград. В Османската столица от нея слезли трима… джелепи – търговци на добитък.
Няколко дни хайдутите обикаляли из града, разучавали обстановката. За тях не било трудно да намерят дюкяна на Мушон бей – Паун Везирев предварително проучил всичко.
Един ден в дюкяна на сарафина влезли двама търговци – предрешените Ангел и Стойко. От дума на дума Мушон усетил, че го очаква голям келепир – търговците поискали да сменят два-три чувала сребърни пари за златни. Уговорили се сделката да стане вечерта у дома на лихваря – Мушон нямал толкова злато в дюкяна си. Вечерта евреинът наредил на хората си да не го безпокоят и да не се мяркат наоколо. Скоро Ангел и другарите му пристигнали с два чувала, пълни с… кремъци. Мушон бей горял от нетърпение да види среброто, но получил удар в главата, който се оказал смъртоносен. Хайдутите изсипали кремъците, изпразнили касата на евреина в чувалите и благополучно се измъкнали.
Но акцията още не е завършила успешно. Мушон бей бил личен приятел на великия везир и когато прислугата открила убития лихвар, след нашите хора изпратили повече от хиляда души конници. Начело им застанал Джелал Ахмед, наричан още Карагюзел бинбаши.
Ангел се свързал с четата си, но бил обграден от потерята на Куруджийския Хисар (Хасковско). Обаче не се стигнало до битка. Срещу аскера се задал върлинест млад хайдутин с бяла кърпа в ръка – Слави. Отведен при бинбашията, той му предал малка бележка и се отместил. От храстите се чул гърмеж и хрътката в краката на Карагюзеловия кон изквичала – куршум опърлил козината й от челото до опашката. Адютантът на Джелал понечил да даде команда за откриване на огън, но началникът му го спрял. Втори гърмеж откъм храстите свалил позлатения полумесец на знамето. Карагюзел трескаво мислел – на бележката той прочел: “С първия куршум ще умеря хрътката, с втория – полумесеца на знамето, а с третия, ако не върнеш аскера – твоята глава.” Огледал се Джелал и ясно и високо дал команда за връщане.
Аскерът се изтеглил. На въпрос на свой офицер какво пише на бележката, Джелал Ахмед отвърнал: “Всичко се оправя, само пробита глава не може. Довечера мастиката е от мене – живея втори живот!”
Аскерът се оттеглил, а останалите башибозуци така и не успели да преодолеят убийствено точната хайдушка стрелба. Под закрилата на настъпилата нощ, хайдутите се измъкнали и скоро достигнали сигурните убежища на Драгойна. Златото на Мушон се озовало в ръцете на хиляди бедняци.
Стотици са подвизите, подобни на разказания, които извършва Ангел войвода с дружината си. Те го извисяват като един от най-известните, почитаните и обичаните български герои от мрачната епоха на турското иго. През 1865 г. прочутият войвода загинал в неравен бой на един връх в Рила, носещ днес неговото име. С делата си той допринесъл твърде много за националното самоосъзнаване на българите, за свободата, която вече била близо.
Ангел войвода живее в сърцата на своите потомци не само с десетките си героични прояви, а и с многобройните си дарителски жестове в подкрепа на родолюбиви начинания за издигане на българското самоосъзнаване – той е оказал значителна финансова подкрепа при строежа на редица църкви и училища в Първомайския край – в храма в Драгойново доскоро имаше разкошен полилей, дарен от Ангел. В Араповския манастир още се издига внушителната Ангелова кула, издигната с дарени от войводата средства. А колко са подпомогнатите от него изпаднали в беда българи – само Бог знае!
******************************

Ангел Войвода, худ. Димитър Гюдженов

Страшилището за турците в Хасково

в-к Десант, Брой 244
Автор : Доц. Йордан Василев, д-р по история
източник: desant.net, връзка към цялата статия - линк

Ангел Найденов е роден през 1812 г. в с. Новаково, Пловдивско. На 6-годишна възраст става овчарче. На няколко пъти турците крадат стоката му и в негово присъствие си правят чевермета. Малкият Ангелчо не може да им се противопостави, но у него се трупа обида и жажда за мъст.

Когато е на 18 г., турците насилват сестра му и това прелива чашата на търпението. Той предава стадото на двамата си по-малки братя, снабдява се с пушка, 2 пистолета и сабя, и хваща гората. Прави си землянка в непристъпна местност и чака удобен момент да отмъсти за поруганата чест на сестра си.

Знаейки кои са насилниците, непрестанно ги следи. За една година успява да ги убие, излагайки мъртвите им тела на селския мегдан. Понеже е неграмотен, поръчва на попа да му напише бележки: „Такава участ очаква всеки, който посегне на честта на българска жена“. С кръвта на убитите начертва върху гърдите и челата им кръст.
След като е спазил обета си да отмъсти за поруганата чест на своята сестра, Ангел Найденов мисли да прехвърли Родопите и отново да захване овчарлъка в Егейска Тракия. По пътя си замръква в с. Силанкьой и там го приютяват в една българска къща. Домакинът споделя мъката си, че турците са насилили жена му, тя се поболяла и умряла.

В този момент Ангел разбира, че неговият случай не е единичен. Отказа се от намерението си отново да се върне към овчарлъка. Със спестените пари купува пушки, пистолети и саби, с които въоръжава десетина буйни младежи, които има за какво да мъстят на турците. Четата наказва със смърт всеки насилник, който си е позволил да посегне на българска жена или е ограбил имуществото на някой селянин.

Сред турците в района настъпва уплах и те се въздържат от произволи. Българското население се е сдобило със защитник, който да го брани. При всеки опит за насилие или грабеж от страна на турците, българските селяни казват, че ще се оплачат на Ангел войвода и те се отказват от намеренията си, защото страхът от него е голям.
Дружината му вече наброява около 60 добре въоръжени мъже, които са неоткриваеми за турските потери. Но когато решават да нападнат, ударът им е неудържим. За да се справи с положението, хасковският каймаканин организира отряд от 160 низами и 200 башибозуци, които навлизат в района, смятан за убежище на дружината на Ангел войвода.

Узнавайки за това, той поставя на пътя им вълчи ями и капани, в които голяма част от низамите и башибозуците намират гибелта си. Другите са причаквани в засади и унищожавани поединично или групово. Турците понасят големи загуби и безславно се връщат в Хасково.
Населението от този край създава предания и песни за прослава на подвизите на Ангел войвода и той се превръща в народен герой. В една от песните се пее „докато Ангел войвода със своята дружина царува в Родопите, турците са рая, а българите – господари“. Сравняват го с Момчил юнак, който е бил владетел на Родопите.

За съжаление човешкият живот е кратък, а понякога и недостатъчно изживян. През 1862 г. Ангел войвода заболява от коварна болест. Той разпуска своята дружина, която брои вече над 100 души. Оттегля се в Света гора в Хилендарския манастир. Понеже е останал неграмотен, диктува спомените си на един монах, които са съхранени в манастирската библиотека. В тях той отправя завет към българите да продължават борбата с турците, да създават чети и дружини и да се готвят за всеобщо въстание.
Ангел войвода умира през 1864 г. Неговите идеи се възприемат и доразвиват от Раковски, а след това от Любен Каравелов, Христо Ботев и Васил Левски. За съжаление гробът на този забележителен българин днес е неизвестен.
******************************
За легендарният Ангел войвода

откъс от  Асеновград в миналото. Исторически очерк
автор Николай Хайтов

Легендарният Ангел войвода, който действува в Асеновградско от 1833 до към 1866 г., макар да не е родом от града, минава за негов закрилник от турците и гръкоманите-лихвари. Неговото родно място е балканското село Новаково. Заради някаква „пирота” (беля) Ангеловият баща се изселил в Татаркьой, Хасковско (сега Татарево) и станал бейски воденичар в местността „Хъл кая”. Ангел е едвам на 18 години, когато става хайдутин и излиза в гората. Поводът е най-обикновен: момчето е буйно, не отстъпва на турчетата, смразява се и с бащите им и като не може повече да изтърпи техните закани и псувни — взема прошка от баща си, намира и двама другари — Стоян Узунбойлията и Стойко Чакъргьозлията, и хваща „Доспат балкан” (Родопите).

Техни ятаци стават каракачаните, в замяна на което тримата хайдути ги бранят от золумлуците на тъмръшките помаци. На следната година малката дружина се увеличава с още няколко души и Ангел, макар и най-млад, им става войвода. Оттук нататък цели 33 години той хайдутува из Родопите, достига Одрин, Беломорието, преминава ча известно време във Влашко (през зимите), връща се пак в Родопите, разбива една след друга изпратените след него потери и придобил слава и известност, става страшилище за народните притеснители.

Ангел войвода бил среден на ръст, набит, „черноглав”, черномустакат, мълчалив и командувал рядко с думи — повечето с погледи и знаци. Бил много пъргав, сръчен и силен. Веднъж се хванал на бас с един халваджия, че може да му надрипне коня заедно със сандъците халва, и наистина го надрипнал, ала не взел коня, както бил уговорен басът, а го върнал на разплакания от благодарност халваджия. Дружината му не надминавала петнайсетина души и никога не закачала жени и мирни турци. Нападала само золумджиите и кръвниците, обирала само провинените. Но веднъж в негово отсъствие хората му ограбили някакъв невинен търговец. Разлютен, Ангел войвода за наказание разпуснал цялата дружина. Събрал я отново след известно време, но вече в друг състав.

С обраните пари той не правил „имане”, а често помагал на бедните свои съселяни и ятаци. За тия негови добрини между народа се носят много предания и легенди, пее се и песен за него. Лятото Ангел живеел в планината, а зимата прекарвал в своите убежища. Един от най-любимите негови ятаци бил Костадинче Ганьоолу в Станимака. Костадинче търгувал с брави (овце угоени), имал суват в планината и се нуждаел от Ангеловата закрила, а пък Ангел — от топлия му зимник по време на зимните фъртуни. Оттам той много добре познавал станимашките работи и неведнъж се притичал на помощ на озлочестените и угнетените.
 
Ето един случай, когато Ангел войвода се намесил, за да отърве бедните хора от лапите на Костадинче Сарафоолу.

Костадинче бил сарафин, вадел сергия по панаирите и продавал нанизи от „пендари” и различни „сребърни” и златни женски украшения. Селяните, хора невежи, не разбирали кога купуват злато и кога златни фалшификати, та в късо време върлият сарафин Костадинче натрупал несметно състояние от тоя свой мошенически сарафлък. Случило се, че някои от измамените връщали фалшифицираните „пендари”, но Костадинче отричал да е имал работа с тях и да им е „виждал очите”. Хората неведнъж се оплаквали на онбашията и работата стигала до съд. Но никой никога не спечелил нито една давия с тоя фокусник-сарафин, който подкупвал турските службаши и спокойно продължавал да си граби.

 
Освен с фалшификати Костадинче започнал да се занимава с лихварство. Тогава парите били много нужни, защото селяните изкупували земите от вакъфите, та не гледали каква лихва ще им вземат. А Костадинче взимал лихва „грош за грош”, т. е. сто на сто. Селяните подписвали бели полици и той нанасял сумите, взимал си лихвите за три месеца напред и давал остатъка. Който вземел веднъж пари от него, хаир не виждал никога! Той бил вечно задължен на Костадинче и се превръщал в негов пожизнен роб.

Между клиентите на Костадинче били и двама жители на село Драгойна — Желязко Кьосето и още един. Затънали до гуша в борчове към Сарафоолу, те няколко пъти опитвали да се измъкнат от неговите нокти, но винаги безуспешно. Най-сетне се оплакали на Ангел — „Ангелчето”, както още го наричали. Войводата им заръчал да следят Сарафоолу къде ще върви и когато научат какви са му „пътеките”, да му обадят.

Двамата длъжници заследили Костадинче и научили, че скоро ще отива на Узунджовския панаир. В уреченото време Ангел войвода завардил пътя, хванал Костадинче и го вързал. Завели го в гората и започнали разпит. Отначало сарафинът упорито отричал да е вършил „лоши” работи, но когато Ангеловият байрактар Кеседжи Колю „му праснал двайсет тояги на голо”, Костадинче изведнъж се разприказвал, та изказал и майчиното си мляко. Заставили го да напише писмо до синовете си в Станимака да му изпратят всички полици и заедно с тях и двеста лири, откуп. Щом полиците били донесени, те били унищожени, длъжниците му освободени от всякакви дългове, а самият Костадинче пуснат, след като целунал ръката на войводата и се заклел, че никога повече няма да граби сиромашията.

Пак около Станимака станала следната случка: Ангел пътувал с дружината си към Бачковския манастир. На минаване край Четиридесетте извора един от хайдутите забелязал жени да жънат и поискал да се отбие при тях, за да се напие с вода. Ангел му заповядал да не плаши жените, а да почака, докато стигнат до изворите, където можел да се напие до насита. Хайдутинът, мъж своеглав, въпреки войводската заповед отишъл. Щом забелязали „турчина” (четниците ходели облечени в турски дрехи), жените се разбягали с „цирикане” (писъци). Затова пък щом се върнал, Ангел обърнал пушката си към него и го „захлюпил на място”, т. е. застрелял го за проявеното непокорство.

Ангел войвода е дал, изглежда, парични помощи при изграждането на манастира „Света Неделя”, с които е била издигната наричаната и сега „кула на Ангел войвода”, където според преданието се е крил той, когато е идвал в манастира. За неговите посещения там, за юначеството му и сега между населението от съседните села се разказват най-различни предания.

Ангел минавал за покровител и на Бачковския манастир. Веднъж, като отишъл там, забелязал, че манджите си калугерите варят във вехти казани. Като сметнал, че е от беднота, дал пари да се достави един огромен казан, който да хваща 1000 оки манджа. Наивният войвода не знаел хитрините на фанариотските калугери, които „пей давали” да минават за бедни и да предизвикват състрадание у своите „благодетели”.
******************************


Ангел войвода

Ангел Войвода - Руси Димитров
Автор: Руси Димитров
Издателство: БЗНС
Година: 1986
Cтраници: 372


















Паметник на Ангел войвода в ПървомайПаметник на Ангел войвода Първомай


източник на изображението: bg.wikipedia.org