Българската съпротива през турското робство – Хайдутството

Българската съпротива през турското робство – Хайдутството

Колкото и странно да изглежда, ние, българите, имаме една съвсем приблизителна, да не кажем – изопачена представа за нашето хайдутство. Главната причина за това е, че историческата наука не е още намерила време да се по занимае с този много интересен период от историята, домашните извори не са проучени и като изключим две-три публикации на османски документи във връзката им с хайдутите, останалото е – кажи-речи – пълна тайна за широката публика.
Учи се нещо за хайдутите в учебниците по история, но първо – то е много малко, и второ – то е и много неточно. Пише например там, че хайдутите ходели в дружини от по 10 до 15 души, а истината е, че хайдушките дружини, както ще видим по-нататък, са стигали до 500 души.

Романтично е описан в народните песни, а и в историята животът на хайдутите: „постилка им била тревата, покривка им била небето”. И дори не „тревата” е написано, а „зелената морава”. Още по-меко! А истината е сурово и дори ужасна. Не говорим за живота на хайдутите, които оставали понякога в планината и зимно време, а за лятото, „хайдушкото време” от Гергьовден до Димитровден. Дори в тоя най-благоприятен период планината не била всякога гостоприемна. Вечно преследвани, хайдутите не са могли да имат постоянни свърталища и осигурен покрив над главите си и през повечето време са нощували на открито, около запалените огньове, а понякога и без огньове (когато са се спасявали от издайници), обути, стегнати, готови всеки миг да рипнат да се бият или побягнат. Имали са ямурлук – за завивка и за постеля, шал или кепи, а често и това са нямали. Животът под откритото небе, на влажната и корава земя при тези „удобства” не е бил никак лесен и този живот са могли да издържат само силни и много закалени хора. Малко са известни и „духовните”, тъй да се каже, подвизи на българските хайдути. В песните се говори само за обиране на хазни, за казани със заровено имане, а от това излиза, че хайдутите едва ли не са бродили из горите само за обир. Че имало такива хайдути – имало, но големите хайдути в нашата история са оставили своето голямо име не с големите обири, а с големите си бойни подвизи и обществени дела. Петко войвода е имал редовно в своя „бюджет” суми за подпомагане на църкви и училища. Ангел войвода помогнал изграждането на Араповския манастир „Света Неделя”, който се превръща в голямо просветително средище в Южна България. Неизвестен войвода е възстановил разрушения манастир „Света Петка Мулдавска” над Асеновград. Не говорим за традиционното хайдушко раздаване на пари, за подпомагане на сиромаси хора, т.е. за връщане на ограбеното на ограбените. Всичко това дава на нашето хайдутство ореол и морална красота.
Може да се предположи, че като хора извън закона, като неограничени господари на гората, които решават с куршум и нож всичките си проблеми, малко значение ще имат за тях моралните задръжки и нравствените норми. Но човек остава изненадан, когато при изучаването на хайдушките истории установява, че хайдутството има свои нравствени и морално-етични принципи, ако не и по-строги от тези в мирното общество.

Хайдутите живеят, както е известно, от грабени, но и в тая област се очертава ясен водораздел – грабежите имат само наказателен характер и могат да се прилагат само към врагове.

Така например по едно време младата дружина на Румена войвода си позволява да ограби и неколцина търговци- християни. Но после заговаря съвестта, идва страхът, очакването на „божието наказание”. Хайдутите взимат решение, влизат в Пирот и пленяват оттам едно красиво малко момче, което водят със себе си, та покрай невинността му бог да пощади и тях от заслуженото наказание. Момчето остава дълго време при хайдутите, докато най-сетне успява да избяга. Бягството му така разстройва и изплашва цялата дружина, че само след няколко дни тя окончателно се разпада, след като двама от хайдутите правят опит да убият своята войвода.
Хайдутите на Чакър войвода – това е единствения случай в историята на хайдутството – не живеят от обири, а слизат от рилските гори в Самоков и там работят като зидари. Има споразумение между Чакъра и каймакамина, докато са въоръжени с чука и триона и работят, властите да не ги преследват и нападат. Особено строг е хайдушкия морал към женската чест и изобщо към жената. Не е известно жена да е развеждана от хайдути из гората, както са имали обичая турските армии.
При разправата с враговете съществуват също така известни правила и норми, задължителни за всеки истински хайдутин. Когато пленява своя най-яростен противник Калън Тома, богаташ и турски шпионин, Петко войвода не го убива, а цял месец го води из Балкана, разследва неговите мръсни дела и след като хайдушкия съд установява вината му, осъжда го на разстрелване. Калън Тома предлага фантастична сума за откуп на живота си, но Петко не се съгласява. Справедливо възмездие! А не на парите!

Рицарските прояви на хайдутите, добавени към  техните бойни подвизи и лична храброст, ги превръщат в легенда. И сякаш тъкмо измислицата, тъкмо легендата е най-хубавото, най-красивото, което остава като нещо вечно и живо. Години след като Румена войвода е мъртва, нейното име стряска бейовете в Югозападна България и всяко отмъщение, всяка дързост се приписват на тая великолепна жена.

Филип Тотю минава Дунава през 1867 година, прекосява равнината и навлиза в Балкана, гонен от потерите, оставяйки кървава диря след себе си. Военният резултат от това бойно хайдушко предприятие е равен на нула: десетина, нека са двадесет заптии и черкези са убити, няколко души са ранени, което значи мравка ухапала дебелокожия отомански слон. Психологически обаче боевете на Тотювата Комитска чета с турците действат като искра върху сух барут. Слуховете за тях се разнасят из цялата страна  и горещият вятър на тази вълна нажежава патриотизма на българите, подхранва самочувствието и надеждите за освобождение, закалява бунтовния порив на поробените, волята им за борба.

Ето въздействието на хайдуството върху духа на българина. То дава надежда и самочувствие, упование и гордост. Затова един Чакър войвода не стига и народът измисля в приказките, преданията и песните  още трима-четирима. Един Вълчан войвода не стига, затова народното въображение го „заселва” из цялата страна, по всички планини, във всички дерета и гори. Един Мартин, един хайдутин-поп не му е достатъчен и той охотно го размножава, за да направи десет! Превръща го в символ, и него, и Вълчан, и Чавдар – превръща ги в легенди и под тяхното крило той успява да прекара жив и здрав и през най-тъмните години на тежкото, зловещо робство.
Кога са се появили у нас хайдутите и защо?

Хайдутите са се появили твърде рано, би могло да се каже, преди да са окончателно завършени турските завоевания в Европа. В достоверни исторически данни се споменава за името на Павел Бакич от Тракия, който с 200 души българи се сражавал срещу турците под стените на Виена и нему е била поверена охраната на дунавските мостове. Султанските заповеди ни разкриват, че след жестокото потушаване на Пиротското въстание през 1565 г. в околностите на Пирот завърлували хайдушки дружини, които продължи ли борбата срещу потисниците и спахиите. От други документи, датирани от 1566 и 1575 г., узнаваме, че най-много хайдути по това време излизали от войниганските села, по притиснати след първите военни несполуки на турците с тежки, изнурителни тегоби. Турският пътешественик Евлия Челеби, който прекосил нашата страна през средата на 17 в., разказва надълго за своите срещи с български хайдути и за това как е трябвало да води преговори за свободен пропуск с 500 добре въоръжени юнаци, срещнали го на Шипченския проход по пътя за Габрово.
Напоследък бяха открити многобройни документи в Ориенталския архив на Народната библиотека в София от 16, 17 и 18 век, в по-голямата си част височайши заповеди за преследване на хайдути, от които се вижда, че хайдутството непрекъснато е създавало грижи на властта и въпреки жестоките мерки за преследване, дори до Освобождението на България, „бунтовниците” не се свършват.

Намерените в последно време съдебни протоколи (синджили), изостанали от архива на Битолския областен съд, изобилстват с убедителни данни за хайдушкото движение в този край, където хайдушките чети от по „двеста арамии-разбойници, с развети знамена и свирене на тръби” нападат около 1638 година селата и градовете и разрушават „твърдините” (крепостите). От стотиците присъди над заловените хайдути, където подробно се описват техните имена и арамийски подвизи, както и наказанията, на които са били подложени, се разбира, че не става дума за отделни, изолирани случки и събития, а за един постоянен бунтовен кипеж, една непрекъснато ожесточена съпротива срещу завоевателя.

По-определени сведения за мащабите и характера на хайдутството имаме от втората половина на 18 в., по времето на феодалните размирици. През 1760 г. в околностите на Сливен действа Христо войвода, а през 1804 г. около Шумен се подвизават хайдут Велко и Конда, а в Средните Родопи – един легендарен Караджа, възпят в песни и предания. По-късно хайдутите се намножават толкова много, че изброяването на всички е трудна, почти невъзможна задача.
В обстановката на всеобщия възрожденски подем през втората половина на 19 в. хайдутството узрява и преминава в по-висок исторически етап – четничеството. Основен двигател през този период е не вече личната мъст, а бунтовният порив, основната цел – народната свобода. Съотношението на силите е безнадеждно, но това не прави борбата смешна, а велика, една борба, която създаде моралните предпоставки за Априлското въстание.

Но да се върнем към хайдутите. От своите горски убежища те връхлитали върху бейските чифлици, обирали и убивали пътуващите турски големци, наказвали подкупните кадии и спахии-насилници, поради което са си спечелили и хулното в турския език прозвище „хайдути”, което за народа станало синоним на бунтовничество, закрилничество, юначество и мъжка доблест. Затова той възпява героите-хайдути, оплита им поетически венец и ги увенчава за слава и гордост на потомството.
Особено лошо става положението на раята след смъртта на султан Сюлейман Великолепни през 1655 година. Завоеванията на тоя султан отбелязват най-голямото величие на светкавично застроената Турска империя. Неговата смърт е повратна точка във военните успехи и положението на раята. Започва разложението на турската военна аристокрация, повсеместна корупция. Данъците биват непрекъснато увеличавани и умножавани. В един документ от 16 век се говори, че от 60 аспри данъкът „на глава” е станал на 400-500 аспри. Турската колонизация все повече се разширява, а заедно с това и заграбването на земя.

Раята е унизена до такава степен, че с народни фермани се определят отличителните и знаци и облеклото, забранява се язденето на кон, носенето на оръжие, употребата на гайтан, Ангарията се превръща в закон, произволът – в система. В нашите и чужди исторически извори изобилстват документи, които говорят за безброй издевателства, заграбване на земи, изнасилвания, завличане на българки в харемите, липса на правосъдие, убийства и грабежи. Редица документи ни представят едно вътрешно безначалие и хаос зад солидната международна фасада на отоманската империя. Това е периодът, доскоро наричан в нашата история „черно робство”. Сега този период не се нарича тъй. Оказа се, че макар теглото на раите да е било наистина „черно”, то в никакъв случай не би могло да се нарича „робство”, в смисъл на безропотно животинско подчинение. Масовите селски въстания през втората половина на 17 век и по-сетне хайдутството – съществувало през  цялото време на отоманското владичество у нас – достатъчно говорят, че българинът никога не е скършил врат, не е престанал да се бори и бунтува срещу завоевателите.

Това е истината за българското хайдутство, което продажните историци и учебникари се опитват да заклеймят като обикновено “разбойничество”, както е написано това в „История на България за гимназиалната степен на общообразователните училища”, на стр. 217 и 248. Подобни опити за фалшифицирането на историята ни са факт, както и старанието на някои политически среди да изтрият историческата ни памет с оглед на свои по-далечни геополитически замисли. Не е изключено при сегашните корумпирани механизми на писане, съставяне и одобряване на учебниците кампанията за дегероизиране на историята ни да има някакъв успех, но никоя истина не може да бъде заличена до край. Истината за родните хайдути ще остане, ако не другояче, поне в българската литература, където драматичното ни минало е пуснало дълбоки, здрави и дебели корени.

1998 г.
Николай Хайтов

Източник: bg.altermedia.info, връзка към статията - линк