Как шипченският лъв уплаши нашите съседки

Момент от градежа на каменния монумент
03.03.2013
Автор : Георги Ваташки

Заради протести на румънци, гърци и сърби фигурата на националния ни символ върху паметника край Орлово гнездо дълго не може да си намери мястото

Безспорният символ, с който свързваме датата Трети март, е Паметникът на свободата на връх Шипка. Там по време на Руско-турската война (1877-1878) се разиграва една от най-решителните битки по пътя към Освобождението ни. Но много драматични са и събитията, които се разиграват около самото изграждане на монумента. Mалко известен е фактът, че строежът му преминава през множество перипетии, като сегашният му вид е плод на ожесточени спорове със съседните балкански държави.

Идеята за построяването на мемориала възниква по време на Учредителното събрание на 13 април 1879 година. Тя е предложена от Петко Каравелов, Петър Берон и Петко Р. Славейков, като Славейков настоява в строителството му да участва целия български народ, тъй като „този паметник ще послужи в бъдеще като пътеводна звезда за нашето възсъединение, той ще привлича хората и ще събира в едно погледите на българите от всички краища на България". Патриотичната идея обаче се отлага във времето. Причина за това стават нестихващите политически борби между русофили и русофоби.

Едва през 1921 г. на конгрес на Опълченското поборническо дружество „Шипка” се взема решение по повод 45-ата годишнина от величавите сражения да се положат основите на монумент в памет на загиналите руски воини и български опълченци. По предварителния план паметникът е трябвало да бъде издигнат на Орлово гнездо, където е мястото на най-тежките и най-жестоките боеве. За да се запазят тамошните скали като историческа светиня, впоследствие за строителството му е избрана съседната височина – връх Шипка, тогава носещ името на свети Никола.

С осъществяването на проекта се заема специален комитет, в чийто състав влизат ветерани-опълченци и представители на различни обществени организации. Той организира всенародно движение за събиране на средства.

На 24 август 1922 г. по време на тържествата по случай 45-годишнината от Шипченската епопея е положен основният камък на бъдещия каменен колос. Но изготвянето на идеен  проект се забавя цели три години и едва на 30 ноември 1925 г. се провежда конкурс. Най-висока оценка получава предложението на архитект Атанас Донков и скулптора Александър Андреев и на 3 февруари 1926 г. е сключен договорът за започване на градежа. Предвидено е  бъдещият паметник да е изработен от масивни каменни блокове от доломит и да бъде оформен във вид на пресечена пирамида. В неговата декорация са вложени елементи от крепостните съоръжения от времето на средновековната българска държава.

Самият строеж започва през пролетта на 1926 г. и се извършва под ръководството на инженерите Богдан Горанов, Минчо Заеков и Иван Данчов. За главен майстор е назначен прочутият майстор каменоделец Пеньо Атанасов – Бомбето. Грубите камъни се извозват от кариерата до върха с два чифта биволи чрез специално изработени метални коли. Пясъкът е доставян от близките села Мъглиж и Енина, като се пренасял с каруци до село Шипка, а оттам в сандъци, натоварени на 40 каракачански магарета, се качвал на върха. С труда на десетки доброволци пък е изграден нов път до заветното място в планината. По него веднага тръгват камионите и талигите, натоварени с цимента и дървения материал за основите и скелето на обекта.

През лятото на 1929 г. той вече е завършен в груб строеж, но най-неочаквано бива спрян през септември с. г. по... политически причини. Според първоначалния проект на върха на пресечената пирамида е трябвало да се постави един лъв, който да гледа на север. Фигурата на бронзовия гигант с дължина 8 метра е отлята на 28 части с общо тегло 28 тона. Те са пренесени до върха и чак там скулптурата е сглобена на място. Тъкмо когато работниците умуват как да качат лъва на върха на мемориала, румънското правителство започва остро да протестира. „Не може българският национален символ да гледа на север! Това намирисва на териториални претенции!“, отсичат власите, които вече са заграбили Южна Добруджа.

В този момент тогавашното ни правителство на Андрей Ляпчев се намира във външнополитическа изолация и предпочита да не дразни съседите. Затова е решено лъвът да се обърне на юг.
Но веднага последва реакция пък от страна на Гърция. Атина се опасява, че с този акт българите търсят реванш за Ньойския договор, който откъсва Беломорска Тракия от територията на страната ни. Под натиска на този съседски „обстрел“, нашите управници „свалят“ лъва от върха на паметника и го поставят на козирката над главния вход откъм северната фасада, но обърнат на... запад.

Оказва се обаче, че на Балканите отново има недоволни – този път това е Сърбия. В Белград ги е страх, че  скулптурата може да се възприеме като символ за реванш на България за заграбените Вардарска Македония и Западни покрайнини. Сръбският посланик дори връчва официална нота на нашето Външно министерство, в която се изтъква: „Погледът на българския лъв на запад пречи на двустранните отношения между двете страни“. Новият кабинет, оглавен от Александър Малинов, също вдига ръце пред капризите на комшиите и решава лъвът да обърне взор на изток, откъдето са дошли освободителите. Най-после всички остават доволни и градежът продължава напред.

Но в българския съвременен градски фолклор набира популярност шегата, че лъвът гледа към Черно море, защото рибите в него са неми и не могат да протестират. Властниците ни пък често биват иронизирани, че основното занимание на двете поредни правителства е „въртенето на лъва в различните посоки на света“.

След утихването на разразилите се балкански политически страсти се стига до откриването на паметника, което става на 26 август 1934 г. 101 салюта дават начало на тържествата. Върхът буквално почернява от хора. Цар Борис III извършва преглед на воинските части, а на випускниците на военните училища са присвоени офицерски звания. В този ден за първи път след унизителния Ньойски договор нацията и армията демонстрират възраждащата си мощ.

източник: в-к Десант, връзка към цялата статия - линк