Отец Матей Преображенски (Миткалото)

Миткалото - вечен календар
Eдин тих, скромен монах обикаля поробената ни от турците родина. Развява дългото си дрипаво калугерско расо, опръскано от лепкава кал, и потропва с износените си калеври по нейните неравни пътища и пътеки. Черната капа на главата му е охлузена и извехтяла. Външността му е неугледна. Плещест и възслаб, със среден ръст и с грапаво лице, с малки мустаци, кестенява и рядка брада, над които светят сиви очи. Много хора не знаят, че Миткалото, както са го нарекли заради непрестанното му бродене из българските и по чуждите земи, носи в себе си голямата искра на народното негодувание и служи с рядко себеотрицание на делото за освобождението на България. Безграничната му скромност и случайната му смърт от „ухобол“, която го отнася в гроба една година преди да пукне първата пушка на Априлското въстание, стават причина дълго време да остане незабелязан дори и от историята.

Отец Матей Преображенски, наричан така, загдето известно време престоял в манастира „Св. Преображение“ край Търново, е роден в село Новосел (сега Ново село), Търновско, около 1825 г. Някога през това село, което се простирало малко по на запад от сегашното, минавал оживен търговски и военен път от Свищов през Габрово и Шипка за Одрин и Цариград. Много беди донесъл той на селяните, защото по него пътували царски чиновници и турски войски, които грабели и безчинствували, вилнеели разбойници.
През страшното кърджалийско време (около 1800 г.) селото се отдръпнало около 2 км по-нагоре в планината, в непристъпния някогашен гъсталак, и останало и досега там. През чумавата 1829 година къщите му запустели. Тогава отец Матей, светското име на когото е Моно Петров Сеизмонов, изгубил родителите си.
Отрано невръстникът сам трябва да се грижи за прехраната си. Той е принуден да се пазари ратай по околните села. Но живее ли се само за един хляб! Неспокойният дух, жаждата му за знания и свободен живот го подтикват да се хване на занаят, а след това да постъпи за кратко време послушник в Дряновския манастир. После се прехвърля в Преображенския, където се научава да чете и пише. Стремежът му за знания го отвежда в дебрите на Рила. От монасите той е научил, че в тамошния Рилски манастир има голяма библиотека. Но и там не остава дълго. Връща се отново в Преображенския мана-стир, само че вече „человек книжовен“. Преди 1850 г. за известно време той става учител в село Балаван.
Около 1850 г. любознателният монах е на път за Атон. Дванадесет години прекарва в един от манастирите на Атонския полуостров, в богатите манастирски библиотеки, в зловонните манастирски килии, където „всяка мирска мисъл или весело възпоминание се счита за тежък грях... “Църковните догми не са пречка за надарения монах да прояви своя подчертан интерес към механиката, медицината и природните науки. Преданието разказва, че искал да направи воденица, която да използува силата на морските вълни. Но след като похарчил всичко припечелено, бил принуден да се откаже от опитите си.
И отец Матей пак тръгва по широкия свят. Обикаля Палестина, вижда Ерусалим, отива в Русия, минава през Влашко и стига до Сърбия. В Белград постъпва в Първата легия на Раковски. Изучава оръжието, помага на другарите си да го усвоят, показва им как да правят барут. Бие се безстрашно срещу турците за освобождаването на Белград, но е ранен в крака. Познанията му по медицина му помагат. Сам си приготвя целебни балсами и се излекува. Цери и другите момчета. Левски, с когото вече са познати, се възхищава от неговата опитност и смелост.
След разтурянето на легията отец Матей заедно с няколко свои другари става хайдутин. От 1862 до 1864 година броди из Стара планина. Двегодишните скитания по хайдутските пътеки и из бесарабските манастири, които го подслоняват зиме, го изморяват и през 1864 година се връща в родния си край. Този път в Батошевския манастир. Хваща теслата и започва да строи „самовъртяща се мелница“, карана с пясък. Подтикът му е благороден — да стори добро на хората. Но и сега не успява. Отива на халос огромната сума за онези времена — 11 хиляди гроша. Новият неуспех отвежда Миткалото отново в любимото му убежище — Преображенския манастир. Може би скиталецът най-после ще отседне при тамошните монаси и с ума си ще бъде от полза за манастира? Но чуждо е на бунтовния монах смирението на „вдървените калугери“. И той — според Захари Стоянов — „лепи остри сатири на манастирските порти против своите събратя“. „Ако се освободи България, аз не искам нищо друго, освен да ме турят управител на калугерите, да направя преобразование в живота им“ — мечтае прокуденият от манастира отец.
Раковски зове за просвещение на народа, приканва всеки да жертвува каквото може за неговото добро и благоденствие. Думите на народния войвода тласкат Матей Преображенски към нови решения. Пристегнал одърпаното си расо, нарамил дисагите, той тръгва да обикаля села и градове, разнася книги, между които и ръкописната история на отец Паисий. Намира време и да учи селяните как да орат и копаят, как да отглеждат буби и точат коприна, как да се грижат за овошките. Лекува болните, предписва им лек против всякакви болести, вдъхва им вяра в народната медицина. Гони суеверието от бедните къщи, учи хората как да живеят по-добре.
По-късно, когато работата се увеличава, преображенският монах си купува конче и взима със себе си помощник. И отново от село в село, от град в град, за да буди хората, да остави светлинна в душите им и надежда в сърцата. Където и да стигне — в черковен двор, в потайна къща, — отец Матей нарежда книгите на Блъсков и Славейков, жития и псалтири, нравоучителни и забавни книжки, календарчета, учебници. В дисагите си, зашити в самара на кончето, той носи „Горски пътник“, „Няколко речи о Асеню Първому“, „Дунавски лебед“, революционните вестници и Устава на Българския централен революционен комитет.
Неведнъж е хокан, изпъждан, отчаян, гладен, принуден да спи на открито. Неведнъж е настиган и повалян от снежни бури и виелици, сломяван от човешката грубост и невежество. И въпреки всичко монахът просветител продължава да обикаля из Търновско и Варненско, из Русенско и Шуменско — навред из цяла Северна България, а покъсно и в Тракия.
Не оставя без помощ и училищата и читалищата.Търси добри учители, чрез читалищата се стреми да отвори очите на възрастните за знания. През периода от 1869 до 1873 година отец Матей основава читалища в Сухиндол, Мусина, Михалци, Горско сливово, Ново село и другаде. Печели нови хора за делото на революцията. Веселият нрав, сладкодумната му реч, остроумието му откриват за народната му дейност и най-затворените пътища. А песните, които пее, превземат ума и сърцето на всеки, при когото спира. Най-обича песента „Къде си вярна ти, любов народна“.
Миткалото е и театрален деец. „Дето имаше театро, и той беше там“ — отбелязва Петко Франгов, участник в Бачо Кировата театрална трупа. Ту помага на Бачо Киро да изберат добра пиеса, ту доставя оръжие и жълтици за артистите, ту помага в гримьорната, ту дарява най-добрите изпълнители с по някоя книга.
Разностранните интереси на отец Матей го подтикват да се заеме и с непозната по онова време дейност — организира земеделческо дружество в село Мусина. През 1872 година създава първата трудова ко-операция в село Михалци. Събира младите селяни и им организира „бахча“. Научава ги как да я обработват заедно.
Заема се и с писане на книги с религиозен и светски характер. В предговора на първата си книга, която отпечатва през 1867 година, отбелязва, че я написал, „за да не ходят християните по врачки и гледачки за лекуване на болестите“, и приканва писателите да пишат за доброто на своя народ.
Такъв е отец Матей Миткалото през онези робски времена — своеобразен книжар, четец на книги с родолюбиво съдържание, неспокоен, дръзновен народен будител.
Той е все още под влиянието на възрожденските ни просветители. Вярва, че просвещението е пътят, по който трябва да се стигне до свободата, но будният монах чувствува, че това е недостатъчно. И започва да буди националното съзнание на своите сънародници, разпалва омразата им към поробителя. По-късно, когато Левски идва в България, просветителската дейност на Матей Преображенски придобива и ре-волюционен елемент. По указания на Левски той учи народа как да прикрива с читалищната работа революционната си дейност.
През 1869 година, когато Апостола на свободата обикаля страната и се отбива в Търново при Христо Иванов Книговезеца, той подирва отец Матей в Преображенския манастир. Там двамата разговарят дълго. От този момент монахът става един от най-близките помощници на Апостола. С износеното си расо и мазната калимавка отец Матей и Апостола не един път преминават край шпионите на турската власт, без да събудят подозрение. Под прикритието на неугледната му външност и вродената му от дългите скитания способност да се ориентира във всяка обстановка заедно с Левски той основава революционни комитети през април 1870 година в много селища: Горна и Долна Оряховица, Лясковец, Трявна, Поликраище, Елена, Габрово, Шипка, казан лък, Стара Загора, Чирпан и др.
Навред из тези селища Миткалото се среща с първенците, продава им житията, натъпкани с бунтовни вестници, и така ги ангажира, докато през това време Левски спокойно устройва комитетите. В Чирпан, където живеят много чорбаджии, след като продава житията си, той започва да разправя, че „нов Крали Марко“ е излязъл от Света гора, ходи по селата и градовете и буди народа. Хаджи Теньо Сарачина усеща накъде бият приказките му и подвиква:
„Калугер ли си, дявол ли си, не те знам. Но си вземи житието и „Царя Асеня“, па бягай от очите ми. Зер ако се обадя на каймакамина, ще видиш „нов Крали Марко“!“
Към отец Матей и Левски в Чирпан се присъединява и Георги Данчев — Зографика. Левски тръгва с него за Пловдив, а изпраща Миткалото като таен куриер в Карлово, Войнягово и Сопот, за да съобщи на местните патриоти, че ще ги навести. След като обикаля из Тракия, Левски преминава, вече заедно с Миткалото, през Клисура и Копривщица за Панагюрище, Поибрене, Стрелча и Мечка.
През есента двамата посещават София, след което през Орхание!, Видраре, Тетевен, Гложене се отправят за Ловеч, където пристигат около Нова година. Апостола остава в скривалището у Величка Хашнова, а отец Матей отива да презимува в Преображенския манастир.
Дружбата между Левски и отец Матей продължава и по-късно. Апостола непрекъснато изпраща Миткалото като куриер с различни поръчения, използува го за пренасяне на оръжие. След провала на Димитър Общи в Арабаконак на двамата куриери Христо Халачето и отец Матей Преображенски се поставя задачата да намерят Левски. Халачето е йзпратен към Сливен, а отец Матей — към Стара Загора.
При изпълнението на това важно комитетско поръчение Миткалото, чиято издръжливост е пословична, а разузнаваческият му усет е необикновен, предизвиква възхищението на своите другари. Той се спуска от Търново през Балкана и стига Стара Загора. Намира Кольо Ганчев и с него попадат по следите на Апостола, който по това време е в града. Миткалото му предава тайното писмо на Каравелов, с което той нарежда на Левски да вдигне въстание. С това отец Матей Преображенски изпълнява поставената му задача.
След това Апостола посещава Пловдив, Перущица и Сопот. Оттук Левски изпраща писмо по отец Матей до своите близки хора в Карлово и му заръчва да го чака два-три дена в града, откъдето след това трябвало да продължат заедно до Търново. Отец Матей чака в Карлово четири дни и понеже започват да го подозират, оставя бележка за Левски и си заминава. От Сопот Левски предприема съдбоносното си пъ-туване до Ловеч.
Отец Матей не е само личен другар на Левски и познат на Ангел Кънчев и Димитър Общи, с които е имал срещи, но и председател на военна комисия, в която влизат още Бачо Киро Петров, поп Гаврил и други двама-трима души от селата Мусина, Вишовград и Голямо Яларе. Тази комисия нарежда на игумена на Дряновския манастир да направи три хамбара, които били напълнени с 3800 крини жито, 1600 крини царевица и ечемик и 2000 оки фасул, нужни за делото.
През есента на 1873 г. Матей Преображенски основава революционни комитети в селата Мусина, Вишовград, Голямо Яларе и Ново село. Миткалото е сеяч на революцията и в балканския градец Троян, и в Троянско. Той все повече опрадвава името си Миткало, защото продължава да обикаля, да провежда тайни срещи и да произнася тайни проповеди. Заподозрян от турците, той е принуден временно да се прибере, за да захване последната си книга, която остава ненапечатана.
През 1874 година Стефан Стамболов, който като пълномощник на"Централния комитет идва в България, за да укрепи комитетската мрежа, потърсва най-напред Миткалото. Отец Матей го препоръчва на своите хора по градове и села, посвещава го в тактиката на Левски и го учи на твърдост при изпълнение на задачите на народното дело. С парите, събрани от продадените книжки и от просия, Матей Преображенски възнамерявал да построи манастир „Свети Георги Победоносец“. В него той замислял да се укриват комитетските хора. Оставало да се спазарят майсторите. Обаче отец Матей е повикан в Букурещ с предложение да подпомогне парично Централния комитет на революционната организация. Той предава на комитета събраните 12 хиляди гроша.
Новия си план за постройка на комитетски манастир неуморният монах не успява да осъществи, защото внезапно на 1 март 1875 година ухоболът отнема живота му.
Благодарният народ се събира в Ново село, за да изпрати своя бунтовник учител до вечния му дом. Михалският учител Тодор Лефтеров се провиква, когато буците затропват по ковчега на бунтовния калугер: „Отче Матея!... Отче Матея, къде отиваш, кому ни оставяш? До този ли зинал гроб бяха великите ти планове? Вдигни за последен път десницата си и ни благослови! Кажи на твоите Раковски и Левски, че народът черпи от делото им сила и подкрепа за бъдещите ни борби!“
Плач задавя оратора и хилядното множество — народен плач, сетната почит към скромния, но голям труженик за освобождението ни от петвековното турско иго.

Борис Балевски

------------------------------------------------


Из „Приказки или нравоучителни примери за прочитание на всекиго, който желае своето поправление“ от Матей Преображенски

Тези разкази не са току-тъй празни басни или просто приказки, но повече назидателни примери и някои са дори истински събития — станали работи и слушани от стари хора, очевидни свидетели на случката.
Затова колкото можах, с малкото си знания по граматическо, събрах и наредих тук около 40 отбор приказки, които издавам на свят у една книга под заглавие приказки или нравоучителни примери. Но не ще би излишно сякаш да кажа и аз две думи върху нашата книжовност въобще.
От няколко години насам, като имах случай да обихождам някои села у нашенско, съгледвал съм повече накъде клони простолюдието. Малко-много, народът, окопитен, желае учението, навсякъде, почти дори и у най-малки селца, имат си вече що-годе черквици и училище. Малко-много, вредом се намират и читатели, на които се ревне да си купят нещо от книжки за прочитане. Но съгледах и това, че народът ни не е стигнал йоще дотам, щото да разбира всичко, а иска онова, което е било до неговия ум, което мяза на неговия живот. С една дума народът желае книги като за себе си, иска да прочита или да слуша, което разбира, и не големи хитрости: благословии и философии и чужди преводи, написани пословешки.
Това ме е подстроило да събирам таквиз приказки и да ги издам на просто, с надежда, че ако не друго, тодце послужат барем за прочит на онези, които едвам са научили колкото да си попрочитат.
И наистина, ако желаем да напредне нашата книж-нина, нека всички залегнем, щото да се разпростира книжовното прочитане навсякъде у нашенско и по всичките класове на народа; а то ще бъде, ако пишем еднакво по народен език — чисто български — и между разните други книги му даваме и някои забавителни, но в едно време и поучителни неща.
И тъй, братя книжари и книгописатели, ако желаете доброто на своя си народ, пишете като за него, ако ли е пък само учените да разбират, то защо да подмятаме народното име? По-добре, като рекъл онзи сами да свирим, сами да играем. От мене толкоз и прощавайте.

Монах Матей Петров.

Търново, 1 септември 1872.

източник: Бележити българи том II - 1396-1878

------------------------------------------------

Из „Записки по българските въстания от Захари Стоянов:

Един ден дойде в читалището непознат калугер, толкова окъсан, че от появяването му още на вратата няколко контета, които бяха дошли не да четат, а да се видят едни други, започнаха да се кикотят настрана и да казват: „Що търси лисица на пазар?“ Скромният обаче отец не обърна никакво внимание на това. Той поздрави присъствуващите и седна до масата при вестниците. Два-три дена след това същият калугер дойде един път заедно с приятеля ми в читалището, дето бях само аз. Те влязоха в библиотеката, като заключиха подире си вратата. Аз не се стърпях и погледнах през една дупчица в библиотеката. Но що да видиш? Скромният дрипав калугер беше съблякъл расото и запасваше на кръста си цяла една дузина револвери, които моят приятел му подаваше един по един. Моето око се изпълни още повече от това, що видях. Тоя калугер, на когото отпосле научих името, беше отче Матея Преображенски, автор на книгата „Приказки“ и един от деятелните членове на революционния комитет. Той беше последовател на Левски и под вид на земледелчески дружества беше успял да устрои много частни комитети в Търновско и Севлиевско, а в Ново село построи едно здание, което и до днес съществува, уж за гостоприемница, а всъщност то щеше да служи за свърталище на апостолите.
Всичките му събратя калугери го ненавиждаха за неговата светска деятелност и бяха го изключили дори от Преображенския манастир, гдето той се е подстригал най-напред за монах. Той умря в Ново село в 1874 година, гдето присъствуваха на смъртта му и мнозина търновски патриоти.
Оригинален човечец беше тоя отец Матей. Той не знаеше по-далеч от стените на Преображенския манастир, не беше чел ни Русо, ни Маркс, но биха му позавидели и френските комунари, и руските нихилисти. За него нямаше нищо свято на този свят освен благоденствието на народа му, макар и да носеше на гърба си тежкото калугерско звание. И той като Левски се почернил от нямане друго по-свободно поприще за работа. Отпосле обаче махнал с ръка на светивасилевите молитви и на Акатиста. Нарочно ходеше окъсан, с пожълтяла от времето капа, която очевидно била някога черна, с окърпени габровски калеври, а на расото му трябваше да има кал и в най-сухото време. Ако не беше го преварила смъртта, съставил си бе план да гради манастир в Търновско, който да служи за свърталище на апостоли и бунтовници. Планът му се състоеше в следното: ще закопае една стара икона в земята до някой извор, а после ще обяви на селяните, че му се явила насън Света Богородица и му казала: „Копай, преподобни Матея, на еди-кое място!. . .“ Тогава той ще подбере селяните и ще отиде при кладенчето. „Ако се освободи България,говореше той,аз не искам друго нищо, освен да ме турят управител на калугерите, да направя преобразование в живота им.“

източник: Бележити българи том II - 1396-1878
------------------------------------------------

Едно забравено народно светило Отче Матей Миткалото

Мнозина от нашите читатели знаят, че ние сме имали едно светило, което се казваше Отец Матей Преображенски.
Още от 1868 година до 1 март 1875 година, този народен деец ходеше от село на село и от град в град уж да разпродава
своите книжки, негови произведения и издания. Отец Матей беше горещ патриот и неуморим борец против разните християнски
секти, протестанти, католици и др. Той с живото си слово и перо бе неуморим проповедник за народното събуждане и виден деец в
революционното ни движение. Всичко това се криеше под монашеското му кърпено, окъсано и окаляно расо.
    Този предшественик – предтеча на революционера дякона Левски, гдето и в което село влизаше, без друго ще
наелектризира младежта със своята умела агитация към самопожертвувание за Отечеството.
Това живо светило за народната просвета бе една рядкост. Той си носеше списък на селата и градовете, които обхождаше,
и гдето неговото посеяно семе паднеше, то бе все на влага паднало.
Отче Матей с дякона Левски понякога заедно, като светогорски таксиоти (просяци) са ходели да просят уж помощ за светогорските
монастири, а всъщност да съставят бунтовнически организации – комитети.
Четем в сп. “Родна мисъл” на стр. 293 от Г. Цанев, между другото и следните редове:
“В събота, на 12 юни 1871 год., когато слънцето се бе доста наклонило на запад, даскалите Бачо Киро Петров и Васил Неделчев от с.
Горни Турчета, сега Бяла Черква, пристигнаха в старопрестолния град Велико Търново. Те дойдоха да направят някои покупки
и да се спещнат и разговарят с Христо Иванов Големия – книговезеца, по някои народни работи.
Покупките направиха в книжарницата на Стоян Маринов и се опътиха към къщата на бай Христа, близо до която те бяха приятно, много
приятно изненадани от неочакваната среща на Отец Матей Петров Преображенски, предвестника на Левски и по-сетне негов неразделен
другар, чуден скиталец, безпокоен дух, монах, мечтател, книжар, писател, поет, хомеопат и лекар, механик, проповедник и революционер,
при която среща и тримата събеседници изпуснаха радостни възклицания и след обикновените приветствия Отец Матей ги запита,
кога сапристигнали и за къде са се запътили.
- Пристигнахме преди малко и сега отиваме да се видим с бай Христа – Големия.
- Но той не е тука – преди 2-3 часа замина за Дряново, каза Отец Матей, за да придружи двама добри приятели, натъртено произнесе
последните две думи. Върнете се и ако нямате работа в града, елате с мене в монастиря “Св. Троица”, за гдето съм се запътил.
Нямайки друга работа в Търново, двамата даскали охотно приеха поканата и тримата се опътиха за монастиря “Св. Троица”,
който е разположен на 5-6 километра от Търново на десния бряг на р. Янтра, в дефилето, наречено “Дервентя”, ведна диво очарователна местност,
под високите скали, основан през 1356 година от Преподобния Теодосий Търновски във времето на българския цар Иван Александър,
срещу кокетно кацналия на отсрещния бряг под също високи скали, монасир “Св. Преображение Господне”.
Когато се отдалечиха от града и навлязоха в гористото дефиле, Отец Матей продължи прекъснатия в града разговор.
- Христо отиде да придружи до Дряново, а може би и до Трявна и Габрово, Левски и Ангел Кънчев.
Бачо Киро и даскал Васил много се ядосаха, загдето не са могли да се срещнат с Левски и Кънчев.
- А каква е “наредата”, която Левски и Кънчев са предложили, - запита Бачо Киро и какви нареждания и опътвания дадоха?
- Наредата в препис имам и в монастиря. Ще имате възможност да я прочетете, а опътванията на кратко са: разширяване комитетската
организация с подбрани, решителни, верни и предани на освободителното дело членове; широка дейност за популяризиране идеята за
освобождението на отечеството ни чрез революция и събиране на средства и оръжие, потребни за тази революция и пр.
Неусетно нашите събеседници пристигнаха в светата обител, дето най-радушно били приети, нагостени и подслонени.”...
    Отец Матей е кръстил Сухиндолското читалище “Трезвеност”, Михалското “Съединение” и Госко-Сливовското “Горско начало”.
Той бе извънредно разговорлив, сладкодумен, любознателен и убедителен, много подвижен и общителен. Отче Матей почти винаги обикаляше,
скиташе навред между народа, та другарите му калугери го наричаха “миткало”.
    В по-интимен кръг отваряше и думи по бунтовното дело и приготвяше любознателните към святата идея за въстание.
Семето, което той пося, даде стократен плод, само че не доживя тая бурна натура да види бунтовната 1876 и радостната освободителна 1777
години.
Вярвам, че признателният български народ ще почете паметта на този народен труженик, като му въздигне подобаващ паметник за назидание
на младото ни поколение, зщото Отец Матей бе втори Поисий за народа ни.
Поклон пред паметта на подобни народни дейци!

Свещ. П. Франгов. Юбилейна сбирка по случай 50-годишнинината от
въстанието при Дряновския монастир през 1876 год. (1876 – 1926 год), Търново, Печатница Ст. Фъртунов & Син, 1926, с.6-10.

източник: www.matey.pr-office.org

------------------------------------------------

Проект "Матей Преображенски - съвременникът ..."

Дигитален музей на отец Матей Преображенски

------------------------------------------------

Матей Миткалото - от морската мелница до черешовата артилерия

Левски и Матей Преображенски - картина Той е ходил в Йерусалим, но нито веднъж не се е нарекъл „хаджия”, нито другите са го наричали така. Вместо това му викали Миткалото. Но едва ли някой е знаел какво се крие зад неговото миткане (скитане). А това е било един буен, неспокоен, свободолюбив и любознателен дух.

Автор: Маргарита Атанасова – Арачийска

В своите автобиографични бележки отец Матей пише: „Моето рождение било в лето 1828-мо, в месец септемврий. Почнал съм книга да уча в 1846-та. Моето пострижение било в лето 1848-мо, в месец априлий, в деветия ден, на Разпети петък”. Баща ми… Пенчо и майка ми Слава, и сестра ми Йована представиха ся (споминаха се, б. а.) от чумата в лето 1845-то. Братми Сергий – монах, пострига се и се представи в 1851-во”.

Негов роднина разказва: „Те с дяда Моню били братовчеди. Останали сирачета. Нямало кой да ги гледа. Всичките им роднини измрели през чумавото време. У колата със счупените ритли ги карали на гробищата. Ни поп търсили, ни нищо. Останали сами те – двете момчета. Отгледала ги леля им Ветренци. Като става дядо Моню на 16 години и се завръща в Ново село. Дядо Моню се оженва, отец Матей не се оженва”.

В автобиографията си Миткалото отбелязва и някои политически събития от времето си: „Султан Махмуд през Търново мина на 1836-то. Син му Абдул Меджина – в 1846-то… Унгарците минаха през Търново на 1849-то, а 1853-то със Русия бран почна”.

По-нататък той съобщава: „На Света гора Атонска за пръв път ходих в лето 1856-то”.

Тогава манастирите на Атон са били едни от дейните културни средища в Югоизточна Европа. Матей прекарва времето си в библиотеките им, където намира книги, които пълнят жадната му за знания душа.

Като се любувал на морските талази край манастира, той намислил да направи „морска мелница”, използвайки силата им. Започнал работа по проекта, но спрял заради непрекъснатите подигравки от страна на невежите монаси.

Напуснал обителта и с лодка заминал за остров Тасос, а после – чак в Йерусалим. За това си ходене там той пише: „Видях видение чудное и сон, и гледах мнозина человеци вървят из един тесен път, ама все пеша, и аз с тях се събрах и тръгнахме заедно. И… достигнахме един много чуден град.

Погледнах го и видях врати му – много тесни. И мислех в себе си: „Чудна работа! Такъв голям и славен град и такива ли врати му приличат” Дойде един човек и ми каза: „Да не могат да влизат внутре, които са с големи тумбаци и са тлъсти, и дебели, и са с много дрехи облечени”. И аз гледах, че е така наистина” – това са първите впечатления на отец Матей за божествения град Йерусалим.

На връщане минава през Истанбул, но османската столица не го привлича с нищо и той заминава за Русия. В същото време в Белград Раковски събира млади българи за легията си. Матей веднага заминава за Влашко, където с последните си пари купува оръжие. Наред с Левски, Христо Иванов – Големия, Караджата и Хаджи Димитър, той става един от видните легионери…

През 1863 г. става войвода на чета в Балкана. За този момент монахът Димитрий от Разбоишкия манастир в близост до Годеч е записал: „Да са знай кога нападнаха турците манастира. И тогава беше кабитан (капитан, б. а.) Матейчето. Той отепа четири османци. Никой не можа да го хване”.

Матей разбира, че с чети България не ще се освободи, че трябва друга тактика. Намерил старо калугерско расо и се върнал в Търновско, като отишъл в Преображенския манастир. Игуменът го запитал: „Монах ли си, не си ли, или си хайдутин? За какъв да те считам?”

Тук отново се захванал с книгите и почнал сам да пише да селяците жития на светии – но не само молитви и поучения към тях, а и зов за бунт.

Отец Матей създал странно изобретение, което сам нарекъл „периптомобул”. Идеята за него се ражда още докато бил в Света гора. Той направил помпи за извличане на вода – някакъв вид елеватор, който бил приложен в една търновска мелница.

А пък в училището на близкото до Бяла черква село Михалци направил т. нар. вечен календар. Той бил в двора на школото и имал действащ механизъм, изработен бил по чертеж, донесен от Света гора. Години преди Априлското въстание Миткалото прави чертеж на топ, като отбелязва: „За туй гърло е нужен барут, братко”.

Освен че е бил истински  изобретател, отец Матей Преображенски развива и широка обществена дейност. Той е създал множество земеделски самобитни кооперативни сдружения, женски дружества и читалища.

В новосъздадения от Бачо Киро през 1870 г. първи български селски театър в Бяла черква Миткалото създава рецепти за трима на артистите – учи ги как да си правят „белило”, как да се обличат за ролите в забранената от властта пиеса на Добри Войников „Стоян войвода”, приготвя пиротехническата част за битките на сцената…

Навсякъде, където отивал отчето, той се проявявал и като лечител, и като просветител. Редом с билките в дисагите, разнасял и книжки из селата. В джобното му тефтерче имало записани рецепти – навярно негови – за лечение на зъбобол, жълтеница, изгорено и др.

Когато Васил Левски идва в България по комитетски дела, отива най-напред при бойния си другар от Легията в Преображенския манастир. Двамата заедно обмислят нов стратегически план за подготвяне на народа за борба и започват да основават из страната революционни комитети. Тази идея поглъща цялата енергия на Миткалото.

Според замисъла на Апостола Дряновският манастир трябвало да стане склад за боеприпаси, оръжие и храна, необходими за бъдещата борба. Интендант станал отец Матей. Не е известно колко точно комитети е създал лично той из Търновския край.

Но че Левски му е имал огромно доверие става ясно от някои малко известни документи. Така например през 1872 г. Левски пише до Христо Иванов – Големия: „Писмото и 150 лири турски донесе отче Матей, чрез когото изпращам разписка и уверение, и исканите комитетски книжа”. От своя страна Големия пише до Николчо Сираков в Ловеч: „Моля ви да приемете този калугер на име отче Матей и ще вземете от него писмото и ще го скриете, та като дойде брат ми да му кажете, че съм взел само един закон”.

Авантюристичното деяние на Димитър Общи обаче поставя под заплаха делото на Апостола и самия него. Дейците от търновския революционен комитет поръчват на Миткалото да склони Апостола да се прехвърли час по-скоро оттатък Дунава и в никакъв случай да не отива в Ловеч, но това така и не става.

Левски е заловен и обесен, но комитетската организация оцелява, въпреки голямата загуба. Довереният куриер на Дякона продължава мисията си.

През март 1873 г. отец Матей заминава като пратеник на комитета в Белград. Там се среща с Любен Каравелов и Панайот Хитов, който му урежда среща със сръбския регент Йован Ристич, за да уговори помощ за България в борбата й за освобождение по време на очакваната война на Сърбия срещу Турция. Но това се оказва мираж.

Куриерът за специални задачи бива застигнат от нелепа смърт. На 1 март 1874 г. в комитетския хан в Ново село „ухобол” покосява живота му.

На погребението му търновецът Тодор Лефтеров, учител в с. Михалци, разплаква всички с вълнуваща реч.

С голяма мъка в сърцето той извикал: „Отче Матей! Къде отиваш, кому ни оставяш? До този ли зинал гроб бяха великите ти планове? Вдигни за последен път десницата си и ни благослови! Кажи на твоите Раковски и Левски, че народът черпи от делото им сила и подкрепа за бъдещите ни борби”!

А видният белочерковски учител Васил Неделчев (загинал по-късно в битката при Дряновския манастир) – верен другар и съратник на Миткалото, записал: „Знайно да бъде кога почина отец Матей”.

източник: в-к Десант
връзка към цялата статия - линк

------------------------------------------------

МИТКАЛОТО

Пелин Пелинов

Разказ от цикъла “Щрихи към портретите” 2

Отец Матей Преображенски, наречен Миткалото е най-своеобразната и нестандартна личност на Българското Възраждане и на борбата за национално освобождение. Той се различава от всички други дейци както със своя характер, така и с причудливото си поведение.

Бил е един от най-преданите и заслужили борци за освобождението от турско иго, макар че много от постъпките му са смешни, дори шантави. Затова е несравним с никой друг от българските борци и не може да се сбърка с никого от тях.

Бил е изключително динамична личност, която не се е свъртала на едно място. Непрекъснато и неуморно е скитал от манастир на манастир, от град на град и от село на село. Затова неговите познати и другари саго нарекли - Миткалото.

Гражданското име на отец Матей Преображенски е Моно Петров. Той е роден през ноември 1828 г. в с. Ново село, Севлиевско. Баща му, майка му и сестра му Ивана умират от чума през голямото чумаво време ( 30-те години на 19 в.), а през 1845 г. умира и брат му Георги от шарка.

Невръстният Моно остава кръгъл сирак, затова отива при леля си в съседното село Балван и става пастир и гледач на добитък. Но този чирашки живот трае само една година. През следващата 1846г. Моно става послушник в Дряновския манастир. Тук той се ограмотява и се научава да чете и пише. И понеже е бил много любознателен и паметлив, бързо напредва в манастирското образование.

През 1848 г. се премества в Преображенския манастир и се подстригва за монах. Кръщелното му име изчезва и той става Матей Преображенски. От този момент започва и неповторимият му скитнически живот, който няма аналог сред другите български бунтовници.

Видният историк Димитър Страшимиров (по-голям брат на писателия Антон Страшимиров) в своята “История на Априлското въстание” е написал между другото и следното:
“Колко дивен бе този скиталец! Безпокоен дух, хомеопат и лекар, проповедник, калугер, мечтател и поет, той е “навсякъде и никъде”! Жалко, че нямаме събрани всичките му съчинения вкупом и че нямаме точно описание на романтично-оригиналния му скитнически живот…”.

А Белочерковският бунтовник от четата на поп Харитон и Бачо Киро - Петко Франгов казва за неговия външен вид следното:
“…висок, плещест, възслаб и грапавичък по лицето, човек с малки мустаци и рядка кестенява брада, очи сини, физическа сила достатъчна; да, неговите “братя во Христе” му завиждаха и преследваха”.

А летописецът на Априлското въстание в с. Батошево, Троянско - Йоаким Бакалов го допълва:
“Отец Матей беше вънкашно доста неприличен, когато говореше, показваха се предните му зъби навън. Те бяха бели и едри. Лицето му беше грапаво от сипаница. Имаше среден ръст. Калимявката му, джубето и антерията бяха много изтъркани и оплескани. Капата му плетена от вълнена прежда и боядисана от ластуните на зелени орехи, има тъмно жълт цвят. Същата боя имаха расото и антерията, на места съдрани и кърпени. Един кожен пояс върху подрасника с един жълт чапраз се виждаше на кръста му. Мустаците и косата му прошарени с бели косми. Но очите му светеха като брилянти. Те изразяваха широк ум и твърда воля.”

През 1851-1852 г. отец Матей отива в Света гора, където се запознава с енциклопедичните книги на манастирската библиотека. Появява се силен интерес към гръцката народна медицина. А по-късно и към българската народна медицина.

Той е автор на “Народен домашен лекар” в която описва лекарствата за всяка основна болест, която спохожда най-често хората, като например - мазоли, безсъние, косопад, трипер, ужилване на пчела, изгорено с огън или вряла вода, настинка (ревматизъм), кокоши тръни по ръцете, червен вятър, мигрена, стомашни киселини, зъбобол и венцебол, сърцебиене, измръзване на ръцете, краката, ушите и носа, хремавица, пърхут, бълха в ухото, сляп кон, конска краста, подсечено, диария, магарешка кашлица, екзема, дамла и много други. Някои от препоръчаните лекарства и билки се използват и днес при тези заболявания.

Той е съставил и един дълъг списък от лековити растения, които болните използват при своето лечение. В този смисъл той е бил много полезен на хората, с които се е срещал по-късно при своето революционно скиталчество, защото е помагал на болните да се излекуват.

И понеже церовете, с които е лекувал са били извлечени от дългия опит на народа и са имали ефект в борбата с болестите, затова болните, както и здравите около тях, са му вярвали и са го търсили, както ние днес търсим лекарите в болниците. Освен препоръки на някои от болните, той е давал и изсушени билки, които е носел в торбата си, заедно с книжките, които им продавал. За дадените билки не вземал пари.

През 1853 г. отец Матей Преображенски посещава Варна и Тулча. Разстоянието от Света гора до Варна и Тулча е било доста голямо. И понеже тогава не е имало днешните превозни средства, това голямо разстояние той изминава пеш.

По-късно, когато започва да разнася книжки по села и градове, той е имал конче с дисаги, на което вероятно се е качвал, когато се умори, но в началото на своето скиталчество той е разчитал само на собствените си крака.

И понеже е бил млад (на 25 г.) и много здрав, големите разстояния не са имали голямо значение за него. По-страшни са били турците и черкезите, които е срещал по пътищата - по това време някои от тях са се превърнали в професионални разбойници, които обирали, а понякога и убивали раята, която срещали по пътищата. Особено около Дунава.

Тъй че отец Матей много пъти е бил нападан и обиран до шушка. Но това не унищожило неговия скиталчески дух. Той не е могъл да се затвори на безопасно място в някой манастир и да изкара живота си там. Въпреки опасностите по пътищата, той е обичал да “митка” тук и там, да се среща с много хора, да помага и поучава нуждаещите се. Затова хората са го нарекли Миткалото.

При това пътуване до Варна и Тулча отец Матей написва и първата си книга - “Чудное повествование”. За разлика от днешните писатели, той не е имал кабинет, нито писалищна маса. Той е обмислял темата на своето писание в движение, а е записвал измисленото, когато се спре някъде да си почине или да хапне. Или пък вечер, преди да заспи. Затова неговите съчинения са къси и целенасочени.

Той не е обичал да се разпростира надълго и нашироко върху темата. Обичал е да каже истината направо и без много заобикалки. Затова неговите писания, а и цялата му дейност след това, са имали пропаганден характер. А всеки знае, че пропагандната литература е кратка и целеустремена.

Какво е свършил във Варна и Тулча е неизвестно, но през следващата 1854 г. Миткалото се завръща в родния си край и се настанява в една пещера край манастира “Света Троица”, до Търново. В нея той е пребивавал дълго време.

Условията за живот там са били крайно примитивни - тъмнина, влага и никакво готвено ядене. Явно е, че Миткалото не е имал вкус към манастирския разкош, щом е предпочел пещерата пред манастира “Света Троица”, с неговите обзаведени соби, отоплени и най-паче с магерницата, в която ката ден се приготвят манастирски гозби.

Да предпочетеш пещерния глад или пък сухоежлината пред топлата храна три пъти на ден, показва, че отецът е бил нещо сбъркан или пък притежава скотски вкус. Затова пък в пещерата е могъл да размишлява необезпокояван от никого и дълго да се моли.

Пещерата край “Света Троица” е била нещо като “кантора” за Миткалото. В нея той е приемал най-близките си приятели, без да се срамува от примитивните условия. Най-дълго тук е пребивавал Васил Левски, макар че той е имал вкус към по-човешки условия на живот. Както в облеклото, така и в храненето.

Но изглежда разговорите му с Миткалото са били важни, за да остане дни наред в тъмната и влажна дупка. Но това е станало много по-късно, след 1867 г., когато у Левски узрява идеята за тайни революционни комитети в селата и градовете. И той тръгва да основава тези комитети. Преди това Миткалото не се е познавал с дякон Левски. Двамата се срещат и запознават през есента на 1862 г. , когато са в Първата легия на Раковски в Белград.

През 1856 г. Миткалото предприема второто си пътуване до Света гора, където остава няколко години. И тук той се залява с осъществяването на своите изобретателски и конструкторски идеи. Например, да построи “морска мелница”, която да се движи от вълните на Бяло море.

Построил я, но мелницата, за съжаление, не тръгнала. След това решил, че вместо морските вълни, ще използва за движеща сила морския пясък. Но машината пак не тръгнала. Накрая бил обладан от идеята да построи “перпетуум мобиле” (самодвижеща се машина), която да използва за своята мелница. Но и сега претърпял фиаско, защото “перпетуум мобиле” въобще не може да съществува.

Но той бил един чудак, един безумец, който смятал, че могат да се направят. И се опитвал да ги направи… Почти 100 години преди него (1765 г.) англичанинът Джеймс Уат конструирал парната машина, в която парата е основен двигател. Но Джеймс Уат е учен инженер, а отец Матей - обикновен калугер.

Освен това, Великобритания е велика империя с два големи университета - Оксфорд и Кембридж, както и колеж в Итън, а България е робска държава с няколко килийни училища, където се учели да пишат на Глаголица и да сричат Библията. Тъжна история!!! И още по-тъжна действителност!!!

Другите монаси от “Света гора” се надсмивали на чудаческите опити на Новоселския калугер, което го принудило да избяга с лодка на остров Тасос. А от там - в Цариград, където се запознава с много българи-възрожденци, които се борели за църковна и политическа свобода.

Заради неугледния му външен вид, те не са му обърнали никакво внимание. Но въпреки това той се е мотаел между тях и е слушал техните разговори. Постепенно започва да “вдява”, че има нещо по-важно от “морската мелница” и илюзорното “перпетуум молибе”. А то е - религиозно освобождение от гърците и политическо - от турците.

След Цариград Миткалото заминал с кораб за Русия. После през Бесаробша се озовава във Влашко, където се среща с българската емиграция. И понеже е с отзивчив дух, той лесно и бърже възприема идеите на тази емиграция за политическо освобождение на Отечството. Тук, във Влашко, той научава за Първата легия на Раковски и без много колебание се озовава в 1862 г. в Белград.

Освен с Раковски, в Белград той се запознава с дякон Васил Левски, с Караджата, с Васил Иванов Големия от с. Къкрина и с още над стотина легионери, които по-късно стават бунтовния елит на България и на борбата за освобождение. И най-забележителното е, че тук - в Белград, той се сближава с Левски и Христо Иванов Големия, а дружбата им след години се превръща в революционна конспирация.

Левски им се доверява (двамата са от най-доверените му помощници) и назначава Миткалото за разузнавач, а Големия - за шеф на Тайната полиция. Без тях, двамата, дейността на Левски като организатор на тайните революционни комитети щеше да е по-трудна и неефективна. И двата се оказват блестящи изпълнители на неговите поръчения. Те са му вярвали, както са вярвали в Бога. И, за тяхна чест, се оказали верни и предани на делото за освобождение на България.

По дипломатически причини и съображения Първата легия на Раковски е разпусната от сръбското правителство и легионерите се пръснали на разни страни. Повечето от тях заминали за Влашко. А оттам някои се прехвърлили в България, по родните си места.

Но престоят в Легията дава отражение върху мисленето и поведението на тези българи. Без изключение, те стават революционери.

Съществено се е променил и отец Матей Преображенски. За няколко месеца той се превръща от калугер в бунтовник Затова през лятото на следващата 1863 г. той сформира малка чета, с която нагазил в Западна Стара планина. Бозавото расо и калимявката изчезнали и се заменили с хайдушко облекло - калпак и кожен силях с два пищова и кама, а през рамо - пушка бойлия. До голяма степен той е искал да подражава на войводите Панайот Хитов и Филип Тотю, които са били най-популярните мъже на Легията. (И дякон Левски е бил обладан от тяхната слава!)

Докато бил войвода на чета, отец Матей Преображенски скъсал с калугерския си начин на живот. Но въпреки това не престанал да държи връзка с Раковишки, Чипровския и Клисурския манастир, в района на които върлувал. Освен източници на храна, манастирите му служили и като скривалище, когато потерите са влизали в дирите му.

Главната дейност на Отецматеевата чета била да наказва турските изедници, които са измъчвали раята с ангария, данъци и грабежи, терор и убийства. Войводата е избягвал въоръжени слъсъци с турските потери, но въпреки това е имал няколко такива сблъсъка.

В един от тях бил убит неговия другар и приятел Йовчо. Това отчаяло отец Матей и той разбрал, че хайдушката работа не е за него. Затова през следващата 1864 г. сменил хайдушкото си облекло с калугерско, взето от Клисурския манастир и се превърнал в пътуващ книжар и проповедник в родния Търновски край. През това време написал и издал в Русчук две нови книги - “Молебни канони” и “Подобни на осъмтях гласове”. А на следващата година още една - “Притчи Варлаамови”.

Има едно правило, че от бивш хайдутин калугер не става. Или, ако стане, то е временно и не е истинско. Такъв е случаят и с отец Матей Преображенски. Щом чул, че Втората Легия на Раковски ще бъде открита в Белград през есента на 1867 г., Миткалото зарязал проповедническата си дейност и отново се озовал в Белград.

И макар че Раковски (поради болест) не присъствал на откриването на тази Втора легия, тук били всички стари познати и другари. Имало и няколко нови участници в легията. Връзката между отец Матей, Левски и Христо Иванов Големия се задълбочава. Левски, който през лятото на същата година е участвал в четата на Панайот Хитов като знаменосец, разказал на двамата си приятели (пък и на другите легионери), че четническата тактика на Раковски е неефективна и тя не може да доведе до всеобщо въстание в Българско.

Необходимо е, сопред него, предварителна подготовка и организация на народа в тайни комитети по селата и градовете, за да могат в решителния момент да въстанат в цяла България.
Отец Матей и Христо Иванов Големия не само повярвали в тази нова революционна теория и тактика, а когато Левски тръгнал из България да основава тези тайни революционни комитети, двамата станали негови най-предани помощници. Връзката на двамата с великия Левски и тяхната дейност в негова помощ, ги е обезсмъртила…

Отец Матей Преображенски, наречен още Миткалото, починал в един хан, в родното си село Ново село, от ухобол, на 1 март 1875 г.

Дейността му като помощник на Апостола е толкова голяма и значима, че заслужава да бъде описанат в друг, самостоятелен разказ. Амин…

източник: literaturensviat.com
връзка към цялата статия - линк