Данаил Христов Попов

Данаил Христов Попов е български националреволюционер, деен участник в българското национално-революционно движение през 60-те и 70-те години на 19 век. Близъки съратник и доверено лице на Васил Левски.

Данаил Христов Попов
Роден:     1 януари 1840 г. Плевен,
Починал: 12 април 1909 г. (на 69 г.) Турну Мъгуреле, Румъния

Биография

Данаил Попов е роден на 1 януари 1840 г. в град Плевен. Бащата е свещеник – поп Христо, наричан от плевенчани поп Хино. Неговият род води началото си от село Червен бряг, откъдето през първите десетилетия на 19 век се преселва в Плевен.

Учи в Плевенското шестокласно училище (1850-1856). Заминава за Румъния, за да продължи образованието си (1857). По това време баща му умира и поради липса на средства става словослагател в печатницата „Романов-Расидеску“ в Букурещ. През време на работата си в печатницата усвоява немски, руски, френски и гръцки език.

Срещите в печатницата с Георги Раковски, оказват голямо влияние за овладяването на идеите за национална свобода. Под неговото влиянието напуска печатницата и е изпратен в Галац, където посреща пристигащите от Румъния изселници от Ломския и Видинския край (1859-1861). Урежда превозването им с параходи по Дунава до родните им места.

Установява се в Турну Мъгуреле, където се залавя с търговия и си създава добро материално положение (1863). Закупува и продава в магазина си оръжие и боеприпаси.

Революционна дейност

Член на ТБЦК от 1866 г. Проявява се в организацията на бунтовните чети. Подпомага организирането и изпращането в България на четите на Филип Тотю и Панайот Хитов (1867). Подпомага със свои средства и четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868).

От неговия дом в Румъния Васил Левски тръгва към България. С негова препоръка Апостолът създава Плевенския частен революционен комитет, който е първия в страната (1869). Поставя се началото на изграждането на Вътрешната революционна организация. През същата година заедно с Васил Левски, Христо Иванов (Големия), Иван Македончето и и др. основават Турнумъгурелския частен революционен комитет. За председател е избран Данаил Попов.

Най-голямата негова заслуга е при изграждане на Вътрешната революционна организация (1868-1872). Изработен е печат на БРЦК, който по-късно предава на Васил Левски. Почти цялата кореспонденция на Апостола, минава през Данаил Попов. Единствен има право да чете всички получавани от и за Левски писма и да взима копия от тях. За голямото доверие към него свидетелства фактът, че заедно с Ангел Кънчев имат задачата да излагат и защитават идеите и становищата на вътрешните дейци пред БРЦК в Букурещ.

Неговият брат Анастас Попхинов е един от сподвижниците на Левски в Плевен. По-късно влиза в остри несъгласия с него, което става причина Дякона да пише укорителни и дори разочаровани писма по негов адрес. Данаил Попов е инициатор и създател на първите псевдоними на ръководните дейци на ВРО, както и на шифри пароли за тайната поща.

Сам закупува 50 револвера и 15000 патрона, поръчани му от Ловешки частен революционен комитет. Доставя от Лиеж (Белгия) три пушки от най-усъвършенстваната система, от които две подарява на Васил Левски и Ангел Кънчев.

Между Данаил Попов и Васил Левски възниква искрена и сърдечна дружба, която продължава до обесването на Апостола на свободата. В писмо до него Апостола заявява:

„…Играем с живота на 7 милиона българи. Трябва зряло да се постъпва.“

След Освобождението

След Освобождението от османско иго не се завръща в България. Има добро материално положение. Жени за Елена Мирасчиева. От брака си имат три дъщери. Завръща се Плевен поради смъртта на брат си (1898). Почетен гражданин на Плевен. Подарява документи, вещи и снимки на комитетски дейци на Плевенския музей и Народната библиотека в София.

Подпомага образованието на млади българи, издаването на вестници. Дарява читалища, училища и библиотеки.

Умира в дома си в град Турну Мъгуреле на 12 април 1909 г.

Улица в град Плевен е наименувана „Данаил Попов“.
източник : bg.wikipedia.org; връзка към цялата статия - линк
------------------------------

Данаил Попов – „първата ръка“ на Апостола

източник : desant.net, Брой 165
Автор : Георги Ваташки   
връзка към цялата статия - линк
Данаил Христов Попов
Емигрантът в Турну Мъгуреле превръща дома си в щаб на революцията и сборен пункт на Ботевата чета.
 
Наричат го „първата ръка на Апостола” и „един от главните стълбове на революционното дело вън от България”. Данаил Попов е от тези съратници на Васил Левски, които остават в сянката на Христо Иванов – Големия и Георги Данчов – Зографина. Така името му потъва в забвение, с изключение на паметта, която свенливо кътат няколко улици, кръстени на него.

А тъкмо от неговия дом  в Турну Мъгуреле Апостолът тръгва към България да посява семената на свободата в българските земи. По идея на Попов през 1869 г. Левски създава в Плевен първия в страната местен революционен комитет, с което се поставя началото на изграждането на Вътрешната революционна организация (ВРО). Именно на него Дякона  поверява цялата си кореспонденция с Българския революционен централен комитет (БРЦК), Русия, Румъния и Сърбия. Той единствен има право да чете всички получавани от и до Левски  писма и да прави техни копия.

През годините на общата  борба, доверието между двамата нараства до там, че Апостолът на свободата се обръща в писмата си  към него с „братовчед”. Кой е човекът, който става толкова доверен другар на Левски и се превръща в негова дясна ръка във всичките му дела.
Данаил Попов се ражда в Плевен на 1 януари 1840 г. в семейството на свещеник Христо Дунчев, наричан свойски от своите съграждани поп Хино. Той  е известен книжовник и един от най-ревностните патриоти по време на Възраждането. Взема участие в борбите срещу Гръцката патриаршия в Плевен и е един от първите, които притежават книги със светски характер.

Майката на Попов – Елица, е запомнена като будна българка. Тя насърчава децата си да тръгнат по съдбовния път на революционното дело. В рода на Попхинови, освен Данаил, в борбата срещу поробителя се включват и братята му Атанас и Кирица. Помага им и сестра им Катерина. Често заедно с майка си двете жени пренасят оръжие от Румъния в България, като всяка препасва по 10-15 револвера около кръста си и преминавайки така нагиздени река Дунав, стигат до Плевен.

Данаил завършва класното училище в родния си град през 1856 г. Това е време на съдбоносни  промени в развитието на българското общество. Той става свидетел на много от неволите, които преживяват българите в разлагащата се Османска империя, свързани с борбата им за извоюване на самостоятелна българска църква и непосилното данъчно бреме, с което ги потиска османската власт. Всичко това го прокужда от родината и през 1859 г. той заминава за Румъния.

Тук, в Букурещ, започва работа като словослагател в българската печатница „Романов – Расидеску“. По време на пребиваването си в северната ни съседка Попов усвоява немски, руски, френски и гръцки език. А покрай печатането на вестник „Българска звезда” се среща за първи път с Георги Раковски.
По заръка на Васил Левски Данаил Попов напуска печатницата и е изпратен в Галац. Там посреща пристигащите от Русия  български изселници и урежда пътуването им до родните места, като им помага материално и морално. Така той ревностно изпълнява първата си патриотична задача и проявява качествата си на бъдещ революционер, който не се страхува от трудностите и преследванията.

След кратко завръщане в родния Плевен, отново избира емигрантския живот в Румъния. През 1863 г. се установява в Турну Мъгуреле, където се залавя с търговия и успява да натрупа прилично състояние. Занимава се с продажба на воденични камъни и дърводелски материали. Внася от белгийския град Лиеж оръжия и боеприспаси.

Но Попов не забравя основната си цел в живота – да помогне с каквото може за освобождението на своето отечество. Според оскъдните исторически извори през 1866 -1868 г. се проявява като енергичен член на Тайния български революционен комитет (ТБЦК), като подкрепя  финансово организирането и изпращането в България през 1867 г. на четите на Филип Тотю и Панайот Хитов. През 1868 г., със свои средства той подпомага и четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.

През 1869 г. в дома му в Турну Мъгуреле идват Дякона, Христо Иванов – Големия и Иван Македончето, които заедно с други будни българи в румънския град, основават бунтовен комитет. За негов председател е избран Данаил Попов. Това става повратен момент в неговата съдба.

По това време той вече е добре запознат с идеите и революционната дейност на Раковски, на ръководителите на ТБЦК, на редица видни емигрантски дейци, просветители и революционери. Натрупаният опит и качествата му помагат бързо да възприеме новия замисъл на Апостола за „самостоятелно действие”, със силите на народа, без да се разчита на външна помощ. От своя страна Васил Левски засвидетелства голяма вяра в него и за кратко време той става „посредник на ВРО с външния свят” и „най-довереното лице“ на Апостола във Влашко, като взима участие във всички дела на революционната организация.

На него Левски поверява  изработването на проектоустава и препращането на документи на известни дейци в чужбина. Той създава първите псевдоними на патриотичните  дейци и организира сложната схема за тайната поща на българската национална революция. В свое писмо до комитета в Орхание (Ботевград), датирано към края на 1872 г., Левски  споменава за употребата на шифър, наричайки го „лозинка“ или „скара“.
Турну Мъгуреле се превръща в централна „пощенска“ станция за връзка между революционната емиграция и вътрешността на страната, а самият Данаил Попов поема ролята на главен експедитор на тайната презгранична кореспонденция, за което свидетелства  един друг съвременник на Апостола – Кирияк Цанков.

Особено важен е безопасният канал за пътуване на кореспонденцията от Ловешкия комитет до Румъния. Благодарение на Данаил Попов през него се пренасят много писма и оръжия. Той организира и безопасното преминаване през Дунава в двете посоки на редица дейци на БРЦК като Ангел Кънчев и Сава Младенов.

Следващата задача, която Левски възлага на верния си помощник, е изработката на печата на ВРО, с което Попов се справя блестящо. Покрай търговските си дела в Румъния той продължава да снабдява с оръжие бъдещото въстание, като сам закупува 50 револвера и 15 000 патрона, поръчани му от БРЦК – Ловеч. От Лиеж, Белгия, пък доставя три пушки от най-усъвършенстваната система, две от които подарява на Васил Левски и на Ангел Кънчев.

През 1870 г. отношенията между лидера в ВРО и Попов се помрачават за кратко от действията на брат му Атанас Попхинов, който е член на Плевенския  таен комитет. Той заплашва ВРО с разцепление. Но приятелят на Левски не се колебае и порицава брат си.

В запазено писмо до Дякона той го нарича „най-добрия българин”, а брат си Атанас – „човек с куха глава”. Този неприятен епизод така и не хвърля сянка върху дружбата му с идеолога на българската революция. Плевенчанинът продължава да  споделя всички идеи на Левски и вярва, че пътят, избран от него, е най-верният за извоюване на националната свобода. За съжаление от тяхната кореспонденция са запазени около по-малко от половината писма, като само 2 от тях са написани собственоръчно от Попов.

Залавянето и обесването на Апостола е много тежък удар за него. Въпреки това продължава да помага с каквото може за възстановяването на комитетската мрежа.
Разногласията в българската емиграция след гибелта на Левски  обаче го кара да се отдръпне от активна дейност. На събранията на БРЦК през 1874-1875 г. той настоява да се следва замисъла на Левски за въоръжено въстание. И въпреки че в един момент се отказва от председателството на комитета в Турну Мъгуреле, продължава финансово да подпомага закупуването на оръжие. Неговият дом е един от сборните пунктове на четата на Христо Ботев. Редица писма от това време показват, че Данаил Попов взема активно участие в нейната подготовка и преминаването й на българска земя.

През Руско-турската война сърцатият плевенчанин е един от хилядите българи, които стават информатори на руското разузнаване. Той е много полезен заради богатия си опит и връзки с революционните дейци. Разпокъсването на българските земи след Берлинския конгрес не го оставя безразличен. Попов  разпространява специално издадено възвание, озаглавено „Към австрийските народи”. То е написано и отпечатано на български и немски език в Турну Мъгуреле на негови разноски. В него той изразява гневния протест на българския народ срещу несправедливите решения на този форум и отравя апел към съседните народи да помогнат за нашата кауза.

След Освобождението Данаил Попов не се завръща в България. Причина за това е доброто му материално положение в Румъния, където се жени за Елена Мирасчиева. Двамата имат три дъщери. Завръща се в родния Плевен едва през 1898 г. по повод кончината на брат си. Там той е тържествено посрещнат и обявен за почетен гражданин. Тогава Попов подарява редица документи, вещи и снимки на комитетски дейци на Народната библиотека и местния музей.

Убеден в необходимостта от образование, използва всичките си връзки и познанства, за да помогне на ученолюбиви българи да се образоват в чужбина. Подпомага и издаването на редица български вестници. Прави щедри дарения на читалища, училища и библиотеки, като с това дава своя принос за формирането на българската интелигенция.

На 12 април 1909г. умира в дома си, в град Турну Мъгуреле. Макар че остава да живее в чужбина, до последния си час Данаил Попов остава истински българин и живее с името на родината в сърцето си. Българската държава обаче почита този сърцат патриот и родолюбец чак през 2010 г., когато е поставена паметна плоча на една от къщите му в Търну Мъгуреле. „Не съм никогаш нито помислувал, чи като се старая за общия интерес на Отечеството си, то трябва да искам и награди”, е мотото на неговия бурен и изпълнен с превратности живот.  Живот, всецяло отдаден на свободата на България.
------------------------------

Реферат на тема:
Данаил Хр. Попов- повече от биография

източник: kaminata.net/, връзка към цялата статия - линк

Биографията на Данаил Христов Попов ще започнем така, както повечето биографии, но с малката разлика, че освен начина му на живот ще се опитаме да се докоснем и до личността му, да разберем чувствата и тревогите му, идеите му. Това ще ни помогне да вникнем в същността на всеотдайния революционер, добрият обществен деятел и заслужилия патриот. Защото както съвременната психология установи, истинските отговори на големите въпроси се крият в детството и юношеството на човека, в начина му на съзнателно мислене, в способността да помага и страда с другите, и с твърдостта на личността му. Симпатиите си към Данаил Попов са изказвали всички заслужили българи от края на XIX век, хора, които са част от най- светлата българска история. Днес обаче той е един от многото незнаини имена, които просто фигурират в дебелите исторически книги или именуват училища и улици. Кои е той и защо е толкова важен за това да сме свободни и с гордост да се наричаме българи? Защо става най- довереният човек на Апостола на свободата? Кой свързва Каравелов и Ботев – дългогодишни идейни опоненти? Защо след Освобождението не остава в България? Каква е причината да търси помощ от българското правителство, след като сам той е помагал морално и материално на по-голямата част от водачите на българската национална революция? Как умира, къде е сега гробът му и защо със смъртта в България се „погребва” и името му?
Виден представител на българското националноосвободително движение, през последното десетилетие на Възраждането той активно работи за духовното издигане на народа и за политическото му освобождение. Дейността му изцяло протича сред българската емиграция в Румъния. За кратко си извоюва достойно място сред заслужилите български възрожденски дейци. Най- значителна е дейността му с Васил Левски при изграждане на Вътрешната революционна организация(1869-1872г.). Всеотдаен в това начинание, родолюбив и находчив той участва в обществено- политическото изграждане на освободена България. Силно идейно влияние получава от Георги Раковски и Васил Левски. Това определя вижданията му за начините, по които България да се освободи. Той остава верен на идеята за революционна и въоръжена борба до 1878г.
Наред с нелегалната революционна дейност Данаил Попов развива и широка легална като издава вестници и списания, участва в различни обществени организации с благотворителна цел, влага средства за образование и наука. В своя жизнен път на патриот и революционер Данаил Попов остава верен на българската земя и българите. В тяхно име и за свободата им влага всичките си сили, жертва спокойствието и личните си средства. Забележителен е и с безкористните чувства, с които го прави. Самият той след Освобождението заявява: „Не съм никогаш нито помислувал, чи като се старая за общия интерес на Отечеството си, то трябва да искам и награди.”
Много автори се опитват да разкрият цялостния образ на Данаил Попов, но всъщност много малко успяват да приведат точната характеристика. Дейността му проследяват Иван Унджиев, Димитър Страшимиров и Захари Стоянов. Възпитаниците, посветени на възрожденската епоха и националноосвободителните борби Михаил Арнаудов, Христо Гандев, Александър Бурмов и др. правят различни тълкувания и дават различни оценки за живота и дейността на Д. Попов. По- подробен, но за съжаление незавършен очерк за личността на плевенчанина прави неговият съвременник Филип Симидов. Това е и първият опит за по- пълна и цялостна характеристика на видния революционер. Интерес той представлява и за съгражданите си. Юрдан Трифонов отделя някоко страници в своята „История на град Плевен”в негова чест. Кратки статии за него са отпечатани в местни сборници и вестници Христо Харалампиев Петков и Мария Атанасова. Регионалният исторически музей в града също отделя внимание на този виден български възрожденец и уредниците на отдел „Възраждане” задълбочено проучват живота му.
Данаил Христов Попов е роден в гр. Плевен на 1 януари 1840г. в семейство, което спазва народните традиции и е съставено изцяло от трудолюбиви българи. Фамилията Попови сочи, че в рода е имало свещеници. По време на османското владичество е известно значението на българските свещенослужители- те са пазителите на вярата, езика и писмеността на народа. Бащата на Д. Попов също е бил свещеник и се е казвал поп Христо поп Дунчов, наричан от плевенчани поп Хино. Поп Дунчовия род води началото си от Червен Бряг, откъдето синовете на поп Дунчо се преселват в Плевен през първите десетилетия на XIX век. Дядото на Д. Попов е един от просветените свещеници, които учат синовете и внуците си на любов към книжнината, на стремеж към просвета и активен обществен живот. Поп Христо се проявява като книжовник и един от най-ревностните патриоти по време на Възаждането в България. Спомоществовател е на много книги и учебници. Взема участие в борбите срещу представителите на Гръцката патриаршия в Плевен. Той е един от първите, които притежават книги със светски характер и дори си води бележки по тях. Той подпомага високоблагородното дело по изграждането на църквата „Св. Николай” и участва в още много благотворителни прояви. Една от основните му грижи е образованието и възпитанието на седемте му деца. И тримата му сина са грамотни, а двама от тях завършват местното училище. Майката на Д. Попов се слави като будна българка, грижовна в отглеждането на децата и достойна съпруга. По- късно, когато децата й тръгват по съдбовния път на революционното дело, тя не само не ги спира, но дори им помага. Именно в семейната среда децата се учат на добродетели, обществена ангажираност и високо народностно съзнание. Това е и добрата основа за възпитанието на Данаил и неговите братя и сестри. Сред тях с учатието си в обществено-политическия живот и националноосвободителното движение се откроява най- големия му брат Атанас Попхристов, известен с презимето Попхинов, както и другият му брат-Кирица. В революционната дейност, в помощ на Д. Попов се включват сестра му Катерина и майка му Елица. Те сами пренасят оръжие от Румъния в България, като всяка препасва по 10- 15 револвера около кръста си и по този начин преминава река Дунав и стига до Плевен. За голямата помощ на семейството му се намират данни в писмата на В. Левски, Л. Каравелов, А. Кънчев, Ив. Драсов и други. Те подчертават дейността им и усърдието, с което вършат народните дела.
Детството и юношеството на Д. Попов протичат през 50-те и 60-те години на XIX век., когато в икономическия живот на българското общество се наблюдава силен подем. Тези десетилетия обхващат края на втория и началото на третия период на Българското възраждане и времето на реформите в Османската империя. Характерно за това време е голямото увеличаване на българско население в градовете. Просветното движение се превръща в общонародно, а културно и духовно българинът се изравнява с напредналите народи. Това допринася за приобщаването на обществото към нови знания и наука, и за създаване на българска народна интелигенция. Значителни успехи се достигат и в новобълграската книжнина. В средата на 60-те години се поставя началото на българските читалища. След Кримската война започва и организираната въоръжена борба.
През епохата на Българското възраждане родният град на Д. Попов израства като стопанско и културно-просветно средище в централната част на Дунавската равнина. Плевен се издига стопаски като занаятчийско- търговски център, а формиралата се местна национална буржоазия играе съществена роля на новобългарското образование и просвета. Жителите на града както и повечето българи са недоволни и се съпротивляват на непосилното данъчно бреме, националният и социален гнет, на пречките за стопанско равитие, откритите насилия и многото грабежи. Българите се убеждават в неспособността на турската власт да осигури условия и права на подчинените й народности. Това ги насочва към единствения начин за избавление-въоръжената борба срещу вековния подтисник.
При такива условия в Плевен расте и се учи Данаил Христов Попов. За ученическите му години има много малко сведения, които са недостатъчни, за да разберем живота му. Откъслечни данни намираме в две от писмата му до Филип Симидов и в двете прошения до Народното събрание. Сведения за учителите и начина на обучението му липсват. Филип Симидов е единственият оставил описанието на физическия образ на Д. Попов, както и лични преживявания и впечатления. Според описанието му Данаил е „весело и хубаво дете, което се отличава със „своята кроткост и хитрост”. С тези качества той печели благоразположението на всичките си роднини ,а след това и на активните членове за освобождението на България. Бащата поп Христо правилно преценява, че в новите условия на обществено-стопанско развитие богослужебните книги са недостатъчни за подготовката на едно дете и го изпраща в плевенското училище. Прилежен и старателен ученик Данаил е едно от най- добре подготвените и будни деца. Училището като важен фактор в развитието на човека съдейства за формирането на личността му, дава познания, гради положителни качества и българско самосъзнание. Самият Д. Попов съобщава, че „ първоначалното си образование” получил в плевенското шестокласно училище в годините 1850-1856г. Това е време на висок подем в организацията на училищата и учебния процес в града, изучават се предимно българска и всеобща история, аритметика, география с атлас, алгебра, българска граматика и други дисциплини. Наред с тях Данаил има възможност да разшири познанията си с книги, на които е спомоществовател самият той, а също и тези на баща му. Още тогава в него се формира краен интерес към географията. По- късно той си купува специализирани книги, поддържа връзки с почти всички краища на света, разменя с чужденци специални картички. Познанията си по- късно използва и в търговската си дейност. Положително влияние върху Данаил има и книжката „Де- тинско прибавление или различни нравствени поучения и правоучителни истории”, издадено от Емануил Васкидович. В първоначалното училище учител на Данаил е опитният учител Димо Грънчаров. В класното училище логиката подсказва, че преподавател му е Емануил Васкидович, а по- късно и Христо Пулеков- едни от най- подготвените и утвърдени учители по онова време. Ученичеството на Данаил съвпада с подема на мъжкото и първото девическо училище. Той е от поколението, което се радва на просторна църква в града, иконописното и резбарско изкуство на Самоковската школа и някои други преимущества на Възраждането. Изобщо Данаил е свидетел на бурния подем на новобългарското образование и просвета. Към семейната традиция, която формира почит към българското слово и писменост, по това време се чувства и ролята на училището, църквата и общината. Освен положителните промени в развитието на българското общество. В същото време Данаил е свидетел и на много отрицателни страни в живота на разлагащата се Османска империя. Постоянни са неволите на българите за извоюване на самостоятелна българска църква, непосилно е и данъчното бреме на Патриаршията и османската власт. След Кримската война условията за работа и живот стават още по- тежки. В едно от писмата си Данаил казва, че на „ възраст от около 14- 15 години почнах да чуствувам, че искам да живея в друга държава”. Убеден в силата на просвещението, желанието на Данаил да продължи своето образование извън страната се засилва. Расте и стремежът му да допринесе за „народополезна дейност”. От Филип Симидов знаем, че Данаил се молил на баща си да му разреши да замине в друга страна да „дири късметя” си. Поп Хино вече на преклонна възраст не се решавал да пусне най- малкия си син в чужбина. Без опит, без да знае езика и какво го очаква Данаил убеждава баща си в „силното до болезненост желание” да замине. През 1859г. искането му се осъществява и той тръгва за Свищов. Там за пръв път вижда р. Дунав. След дни по нея той тръгва за Гюргево, откъдето преминава в Букурещ. Там Д. Попов иска да получи по-добро образование, да живее в по-благоприятни условия и да работи до постигане на целите си. Християнското управление на Румъния, свободата на българите в страната и възможностите за развитие са причините, които карат 16- годишният Данаил да тръгне сам, без пари и опит за Влашко.
Стъпил на румънска земя Д. Попов преценява, че единствено в столицата Букурещ ще намери условията и възможностите, които го удовлетворяват. Научил от някои свои сънародници- емигранти за единствената по онова време българска печатница Д. Попов веднага се среща с един от собствениците. Партньотър в „Романов и Расидеску” го назначава за словослагател. Оказва се, че българската печатница е най- подходящото място за мечтаното по- добро образование и народнополезна дейност. Това е начинът, по който младежът попада в средата на патриотично настроената българска емиграция. По време на Кримската война в Букурещ, Румъния се създават първите политически организации на българската емиграция. Те си поставят за задача да работят за подобряване положението на българския народ и за освобождението от османско иго. След войната българските политически дейци започват да издават вестници, списания и книги с такава цел. Като словослагател в българската печатница (там се печатат част от революционните книги и вестници) Д.Попов е един от първите, които имат възможност да вникнат в идеите, които се пропагандират. Той участва в печатането на в. „Българска звезда”, който пропагандира „свободолюбиви идеи за съдбата на отечеството ни” както казва самият той. Друг такъв вестник е „ Дунавски лебед” на Раковски, който представя идеите му за борбата срещу поробителя. Срещата му с патриарха на българската национална революция Георги Раковски има съдбоносно значение за по- нататъшната дейност на младежа. А в негово лице Раковски вижда един от бъдещите предани на революционните идеи патриот. В печатницата Попов работи с Атанас Гранитски при отпечатването на новобългарското евангелие. Работата с този образован и културен българин оказва влияние върху старателния младеж. Предполага се, че най- вече Гранитски му помага при овладяване на чуждите езици. По- късно Данаил пише, че „по време на работенето ми в речената печатница и по- после успех да усвоя говоримо и писмено неколко културни езици като френски, немски, гръцки, руски и румънски местен език”. За трите години, през които той работи там се научава на трудолюбие, постоянство и упоритост. За кратко време постига завидни успехи в образованието и общата си култура, но не разбира, че народът му продължава да е под турско робство и че много му връстници не могат да учат и работят като свободни хора. Данаил не забравя и втората си цел, която е в ума и сърцето му, когато става емигрант, а тя е да може да развива патриотичните си стремежи, за да освободи народа си. Под ръководството на Раковски Данаил помага при издаването на вестници, разпространението на книги и брошури за периода 1858- 1861г. Наред с патриотичната преса, голямо значение за възприемане на идеите на Раковски от Попов съдейства и подарената му поема „Горски пътник”. В нея авторът не само изтъква смисъла на борбата, но посочва и начина, по който да си извоюва свободата. Д. Попов участва активно в кампанията срещу изселването на българи от Ломския и Видинския край в Русия през 1859-1861г. Той е изпратен в Галац, където посреща пристигащите от Русия изселници и урежда пътуването им до родните места, помага им материално и морално. Така той ревностно изпълнява първата си патриотична задача, възложена му от самият Георги Раковски. Още тогава Попов проявява качествата на бъдещ революционер, като не се страхува от трудностите и преследванията, показва готовност да жертва личното си спокойствие в името на народния интерес. В Галац Попов стои почти две години. При идването си в този град той получава лично от Раковски „ Бъл-гарска старина”, който Данаил пази до края на живота си като скъп спомен и реликва. Самият той нарича Раковски „велик апостол” и е убеден, че това е човекът, който запалва пламъка му като революционер. С дейността си в Галац завършва първото емигрантство на Попов в Румъния. За пет години с много труд и постоянство той постига не малка част от поставените си цели. След изпълнението на възложената му задача Д. Попов се завръща в родния си град Плевен. В неговите писма и документи не се намира мотивировка за постъпката му. Но от негови думи можем да направим извода, че е имал намерение да остане в родния си град заради носталгия.
Едногодишен престой в Плевен обаче е достатъчен за Попов да го убеди, че причините, които го принуждават да замине за Румъния все още действат. Според него условията за живот не са се подобрили, а напротив- влошени са. Не престават безчинствата и насилията на османските власти- те го принуждават отново да напусне България, този път завинаги. На 3 март 1863г. Димитър Попов заминава отново за Румъния. Установява се за постоянно в град Турну Магуреле. Този град е избран не само, защото е подходящ за търговия ( пристанище на р. Дунав), но и затова ,че е близка връзката с родния бряг. По това време голяма част от жителите на Турну Магуреле са българи, преселници от Плевен, Тетевен, Ловеч, Троян и Севлиево, напуснали родните си места в размирни времена. Местоположението е подходящо и за развитие на патриотична дейност, както сред българските емигранти в Румъния, така и сред тези отвъд Дунав.
В първите години след установяването си в Турну Магуреле Данаил Попов отделя доста време на търговските си дела. Благодарение на своята „ опитност в търговията” той успява да си създаде добро материално състояние и да заеме „ завидно положение между гражданите” в града напълно честно. Малко на брой и откъслечни са данните за търговската дейност на Д. Попов. За характера на стоките получаваме сведения от едно писмо, в което се казва, че брат му Кирица купува и прекарва във Влашко „воденични камъни, желязо, дъски и др”. Други документи свидетелстват, че Данаил купува и продава оръжие и боеприпаси. Главно работи с белгийската фирма в град Лиеж. Потвърждение за това получаваме от Попов в писмото му до Кирияк Цанков от септември 1876г. Данни за обема и характера на търговията добиваме и от акт за продажба на недвижима собственост от 14 април 1893г., където се посочва, че „ ма-газинът е манифактурен”. Това говори за Д. Попов като среден търговец „с ограничени средства”, както сам той твърди. Доходността от търгоската му дейност се изменя съобразно периода и обстоятелствата. Макар че става добър търговец „ по дух и идеи” той вече е революционер. Без съмнение продължава да поддържа връзките си с Георги Раковски и от „годините 1864-1867г. и до1872г. бил съм ... в(ъв) вскичите малки и големи движения, един от първите и най- енергични деятели и съм спомагал не само морално и веществено, но още повече и материално”. Това дава основание да твървим, че Попов не прекъсва своята патриотична дейност и през посочените 1863-1865г.
През 60-те на XIX век започва именно раздвижването на българската емиграция във Влашко, Южна Русия и Цариград, резултат от промените на политиката на Великите сили. Това кара българите там наред с културното възраждане да обърнат внимание и на политическите борби за национално освобождение. Освен съществуващите до тогава групировки, се създават и нови. Така през втората половина на 60- те сред българската емиграция в Румъния се оформят три групировки: Български таен революционен комитет- основан през 1866г., поддържа линията на революционен либерализъм; революционната група на „младите”, начело с Раковски- с революционна демократична насоченост и Добродетелата дружина- комитета на „старите”, който се съобразява изцяло с политиката на царска Русия. И трите политически организации са зависими от поликата на Великите сили или от ръководствата на свободните балкански страни, затова резултатите от усилията за българско освобождение не са големи.
В периода до 1866г., под влиянието на идеите и дейността на Раковски, Д. Попов определя жизнената си позиция на патриот и революционер. В писмата си той представя Раковски като свой идеал за политически деец, отличен революционер и „велик апостол”. Като негов последовател възприема идеята българското освобождение да „премине през пресата и сабята”. Това определя и неговото активно участие в събитията.
За последните три-четири години след установяването си в Турну Мъгуреле, Д. Попов постига големи успехи в търговската си дейност, но наред с това се утвърждава сред българските емигранти и като патриотична натура, готова на народополезна дейност. Издига се като безспорен представител на това население през румънските власти. Поради ограничения документален материал за годините 1866-1868г. се знае, че Данаил Попов влиза в революционната организация и е член на ТБЦК. Особено енергично Попов съдейства за подготовката и преминаването на четите на Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа в България. До сега в историята се споменава, че той подпомага материално четите. От документи на неговия архив, а и от други, става ясно че тази му дейност е много по- активна и мащабна по размери. Той съдейства и на четите, които преминават от Сърбия. Има връзки и получава подробни сведения за събитията в страната. След неуспешните преминавания в Българско, преследвани от турските власти много от четниците търсят закрила именно в Турну Мъгуреле. Намерените в дома му писма и документи също го уличават като съучастник в делата на четите. По тази причина султанското правителство го държи под домашен арест в продължение на седмица. Доверието, което му указват народните дейци се изразява и в изпращането му в Българско, за да провери истинноста на слуховете за разбиването на Хаджи Димитровата чета и да се свърже със заточените четници. Редица документи свидетелстват, че Д. Попов лично е съдействал и укривал Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа и им е предлагал всякаква морална и материална помощ.
Безпорно най- значима е дейността на Д. Попов по време на изграждането на Вътрешната революционна организация от В. Левски. Изживял разочарование от четническата тактика, но дълбоко вярващ в успеха на революционното дело, през 1868г. в дома си Данаил с надежда посреща бъдещия Апостол на свободата. Първата среща на двамата патриоти е в началото на декмври 1868г. Сведения получаваме от Тодор Ковачев- член на ТБЦК, живеещ в Турну Мъгуреле. Като активен член на тайния комитет в града, е нормално Левски да се види с Д. Попов. Всички исторически сведения сочат, че той подпомага Левски в първите стъпки на агитацията. Дяконът вече има значителен революционен опит, но и Д. Попов също е натрупал такъв. Той познава идеите и революционната дейност на Раковски, на ръководителите на ТБЦК, на редица видни емигрантски дейци, просветители и революционери. Запознат с противоречията и споровете на емигрантските дейци относно начина за национално освобождение след смъртта на Раковски, Д. Попов сам започва да мисли по тези въпроси. Натрупаният опит и качествата му помагат бързо да възприеме новите идеи на Апостола за „самостоятелно действие”, със силите на народа,без чужда помощ. Убеден в правотата на Апостола той подкрепя възгледите му безрезервно. От своя страна Васил Левски му гласува голямо доверие между емигрантските дейци. За кратко време той става „посредник на ВРО с външния свят”, „най- довереното лице на Апостола във Влашко или като „един от главните стълбове на революционното дело вън от България”.
При започването на изграждане на местни революционни комитети в Българско Левски изпраща цялата си кореспонденция с БРЦК, Русия, Румъния и Сърбия при Данаил Попов. Той единствен има право да чете всички получавани от Левски и за Левски писма и да прави техни копия. Освен това има право да допълва или коригира и тогава да изпраща писмата. В едно от писмата си Левски поздравява Д. Попов и Пишмиков, че са се заели с тази „свята работа”. Левски изпраща при Д. Попов в Турну Мъгуреле всеки емигрант, който иска да се посвети на народните работи. Апостолът пише до войводата Панайот Хитов „Ако искаш да вървиш по нашето в българско мнение и сърце, ти влез в Турну Мъгуреле при Д. Попов. Там ще намериш работите ни ... как вървят сега и де сочат”. Но Данаил Попов не е само технически посредник на Апостола, той участва в емигрантските групировки, инициира събрания и изказва оценки. За голямото доверие, което Левски и БРЦК- Ловеч имат на Д. Попов и за мястото, което той заема във ВРО говори и фактът, че той заедно с Ангел Кънчев са натоварени с отговорната мисия да излагат и защитават идеите на вътрешните дейци на БРЦК в Букурещ. Д. Попов органициза събрание между представители на ВРО и емиграцията с цел да се стигне до консенсус в противоречията. Това показва, че той е привърженик на единството на революционните сили и работи в името на положителните резултати. Самият той участва в тази среща и доказва последо-вателността и сигурността в новите идеи, по основните въпроси, стратегията и тактиката на революционното дело. Д. Попов е пръв съидейник на Апостола, затова Левски му отрежда ръководно място в организацията. Наред с учатието си в тази идейна борба Попов участва активно и при самото изграждане на ВРО- в изработването на проектоустава, препращането на основни доументи на известни дейци в чужбина, като има задължението срочно да ги върне с бележски в Ловеч, лично участва в обсъжданията. Познанствата му с много революционни дейци обогатява опита му и той изказва свое мнение по редица въпроси за стратегията и организацията на революционното движение.
Д. Попов е инициатор и създател на първите псевдоними на ръководните дейци на ВРО и на шифри и пароли за тайната поща. Тези сведения разбираме от самия него в писмо до Филип Симидов от 1897г. Наличните документи сочат, че с тази дейност се занимават само Левски и Д. Попов. На 20 юни 1871г. Левски пише до съратника си „ пък да си променим имената защото станаха известни на мнозина души из българско... гледайте от там и наместете други”. От писмата на Д. Попов се разбира и начина на пренасяне на тайната поща. Благодарение на системата от конспиративни имена и действия, Левски успява да основе множество местни революционни комитети, без да могат турските власти да го открият и заловят. Важна роля Попов играе и при създаването на главния канал на революционната организация, свързващ БРЦК- Букурещ с ВРО- Ловеч. По него се пренася комитетската поща, оръжие и агитационни материали. Чрез „ лозинка”- та се осигурява безопасното преминаване в България и обратно на А. Кънчев, Сава Младенов, Димиръв Общи, Йордан Стоянов и др. За периода 1869- 1872г. по канала Турну Мъгуреле- Никопол- Плевен- Ловеч не е допусната нито една грешка, заслуга, за което има и Данаил Попов.
Левски разбира значението на официалния печат за организацията и натоварва с тази задача Попов. Той му помага още при издирването на емигранти за командири в предстоящото въстание, търси запознати с военното дело и въоръжени хора. Наред с това се грижи и за набавянето на инструкции и правила. Работи по въпроса за финансирането на въстанието и сам закупува 50 револвера и 15 000 патрона от град Лиеж, Белгия. Две от тях подарява на Левски и Ангел Кънчев. В задълженията му влиза и да следи четите и емигрантите и да осуетява намеренията им за преминаване в България. Левски изрично му казва това да му е „първа длъжност”. Въпреки липсата на документи факт е, че по това време няма преминаване на чети. За всяка промяна в организацията Левски уведомява Д. Попов. По тези и лични причини Левски цени Д. Попов като верен на делото, близък, разчита на честната му подкрепа и усърдието му.
Атанас поп Хинов е недоволен от организацията на Левски и с интриги се опитва да саботира дейността на Апостола като заплашва организацията с разцепление. За тези действия Левски сигнализира Каравелов чрез Попов, който категорично осъжда постъпката на брат си. Самият Попов се формира като човек на мисълта и идеите, на моралното действие, като организатор и ръководител, а не като бунтовник. Така той се оказва принципно различен от масата на бунтовните дейци. Той осъзнава провала на брат си и нарича него и сподвижниците му „хора с кухи глави”, а Апостола определя като „най- добрият ми българин”.
Макар че живее и работи в емиграция, на практика Попов е представитен на БРЦК- Ловеч. Там той има отговорна роля. Показателен е фактът, че Левски установява средището на задграничния архив не в Букурещ, а в Турну Мъгуреле при Данаил Попов. След проведеното Общо събрание от края на април- началото на май 1872г. Попов става главен представител на БРЦК- Ловеч пред емиграцията. Цялата документация за дейността на комитета се пази при него и е длъжен да кореспондира с представителите в Букурещ. Левски остава единствен представител на организацията, а Попов председател на комитета в Турну Мъгуреле.
Неоспорима е голямата революцонна дружба между Апостола и Данаил Попов при изграждането на ВРО през 1869- 1872г. Това потвърждава и кореспонденцията им. В процентно отношение писмата на Левски до Попов са най-много- 40/ 100 от запазените. Най- честото обръщение между двамата е „братовче”, единствено използвана в техните писма, тя показва тяхната искреност, безкористност и духовна близост. Писмата на Попов до Левски са над 20, днес до нас са достигнали само две от тях. Богатата кореспонденция ни дава възможност да проследим отношенията им. Те са другарски и откровени, но се наблюдават различия и противоречия. В самото начало Попов изцяло подкрепя Левски, но с разширение на организацията и присъединяването на нови дейци отношенията им се усложняват и създават напрежение между двамата приятели и съмишленици. Появяват се недоразумения и сблъсъци в много сфери от дейността-нередното боравене с нелегалната кореспонденция от страна на Атанас Попхинов и за тайната поща като цяло. Добрите им отношения обаче се запазват.
С активната си революционна дейност при изграждането на ВРО Данаил Попов се издига като един от видните ръководители и организатори на революционното движение не само вън от България, но и в Българско. Той е пръв съидейник и съратник на Апостола при изграждането и дейността на вътрешната организация.
Смъртта на Левски е тежък удар за революционното движение в България. В БРЦК се появяват разногласия, които пречат да се ръководи твърдо и последователно революционното движение. Връзките в страната са силно нарушени, а някъде почти прекъснати. Неуспешните опити да се намери достоен заместник на Апостола действат отслабващо на организацията в Букурещ. Данаил Попов посреща вестта за гибелата на Левси с голяма болка. Той е дълбоко потресен и затова е безпощаден към виновниците за провала в организацията и залавянето на Васил. За кратко време Попов прави опити да се свърже със заточениците в Диарбекир, сред които и брат му, за да ги подпомогне в тежката им участ. Наред с това той продължава да работи в революционната организация като председател на комитета в Турну Мъгуреле. Поддържа връзки с ръководителите в Букурещ и другите местни дейци и комитети в Румъния. Активността му в организацията се разколебава и се увеличава недоверието му във възстановяването на комитетската мрежа. Коментарите и съмненията на някои дейци за участието му в провала на организацията и за залавянето на Апостола, Попов преживява много тежко. Стоящ твърдо на позицията, че главното е вътрешната организираност на въстанието, той не намра сили да продължи и се отдръпва от революционна дейност. Пасивност се забелязва още от есента на 1874г. Въпреки това Попов взема участие за съживяване на комитетската организация като съветва и другите да сторят същото.
В края на август 1874г се състои събрание в Букурещ. Данаил Попов като един от влиятелните членове на емиграцията участва в него. Каравелов започва проповядването на нов начин на действие- с книжовност и просвета вместо революция. А Попов разобличава тайните връзки на Панайот Хитов със сръбското правителство за сметка на българската емиграция. Той не се съгласява и с идейните схващания за четничеството като основна форма на борба. Започва да действа за освобождението на заточениците в Мала Азия. От 1874г. до 1875г. Попов се съсредоточава в други форми на работа. В края на 1875г. той вече не фигурира като председател на комитета в Турну Мъгуреле. За това откъсване допринася и материалното затруднение в този момент и големите грижи към семейството. Участието му вече е по-скромно и не е сред водещите фигури. Изказва обаче съмнението във възможностите на някои дейци да оценяват правилно положението и да представляват народа в България. Скоро Попов отново е поканен да участва на Общото събрание, състояло се на 12 август 1875г. Той участва като председател на комитета в Турну Мъгуреле. Събранието избира нов БРЦК в състав: Димитър Ценович, Христо Ботев, Драгоя Шопов, Христо Чобанов и Иван Драсов. Във връзка с решението на комитета за подготовка на Общо въстание Попов и Мишайков внасят в касата 50 лири и искат обединение и единодействие на всички дейци, работещи за освобождението на народа. Попов не вярва в различията, които разделят двете групи за непреодолими. Той осъзнава, че БРЦК и неговите привърженици не са изоставили пътя на въоръжената революционна борба, а различията са относно някои начини на действие. Данаил Попов е на мнение, че освобождението трябва да се извърши чрез въоръжено въстание.
Старозагорското въстание от 1875г. е жестоко потушено и завършва неуспешно поради незадоволителната му подготовка. В нареждането за набиране на нови средста за продължаване на въстанието се включва и комитета в Турну Мъгуреле, който въоръжава 20 души. Данаил Попов критикува избраният начин за действие като по няколко пункта оборва тезата на съставителите на плана. Той вижда ясно грешките, които допускат в БРЦК и остро ги критикува. Това оказва положително влияние върху комитета.Става ясно, че Данаил Попов е привърженик на групата на „старите”, но е в тесни връзки с Христо Ботев. Отношенията им са откровени и приятелски. Ботев оценява високо заслугите на Попов към революционната организация и дейността му като сътрудник във вестника. В негово лице той вижда по-скоро привърженик на групата на младите, отколкото близък на Каравелов. Обръщението на Ботев към Попов с „ бай Данаиле” говори за уважението като към човек и революционер. Близките им отношения потвърждават, че Попов е в течение на подготовката на Априлското въстание. Само за 1874г. на адреса на Данаил Попов от чужбина са получени 11 пратки оръжие. Град Турну Мъгуреле е един от сборните пунктове на Ботевата чета. Редица писма от това време показват активната дейност на революционния комитет в този град. Данаил Попов взема активно участие в подготовката и преминаването на четата.
Основен извод за делото на Попов след смъртта на Левски е, че той продължава революционната си дейност. Въпреки че отстоява правилни позиции в политиката, той недооценява напълно историческия момент и международната обстановка, която има благоприятна за въстание роля. Включването му в практическото осъществяване на Априлското въстание не е достатъчно, за да се издигне до мястото и ролята, която играе в революционното движение по времето на Васил Левски.
Данаил Попов има положително отношение към Русия и нейната политика на Балканите. В основата на това чувство лежи вярата в руския народ, датираща от неговото детство в Плевен. Не случайно, той учи руски език и се интересува от руската история и култура. В навечерието на освободителната Руско- турска война от 1877-1878г. хиляди български патриоти и революционери се притичват на помощ на руските войски като разузнавачи, водачи на части, преводачи и ръководители на чети. Един от първите е и Данаил Попов, чийто богат революционен опит и връзки с активните дейци помага на руската армия. Данаил става информатор в услуга на руското разузнаване. С помощта на цяла мрежа информатори- българи руското разузнаване успява да се снабди с точна информация за противника. Други преки данни за по- нататъшната дейност на Данаил Попов по време на войната не са открити. Ясни остават активната разузнаваческа дейност в района Никопол- Плевен- Свищов и редовното ползване на гълъбова поща за пренасяне на сведения от Плевен до Турну Мъгуреле. Руската армия използва каналите за информация на вътрешната революционната организация.
След освобождението на България е свикан Берлинския конгрес (1878г.), който ревизира решенията на Санстефанския мирен договор. Българите го приемат като „удар не само върху влиянието на Русия на Балканите, но и върху националните ни интереси”. Като част от току- що освободения народ и Данаи Попов приема решенията на Берлинския конгрес с болка и негодувание. Своята позиция по този въпрос Попов излага в специално издадено възвание, озаглавено „Към австрийските народи”. То е написано и отпечатано на български и немски език в Турну Мъгуреле на разноски на автора. Възванието излиза от името на целия български народ в няколкостотин екземпляра. То представлява хронологическо проследяване на събитията на Балканите от османското завоевание и отчита ролята на европейските страни като основна за всяка политическа промяна на полуострова. В заключение Д. Попов пише, че само общият съюз на християнските народи ще може да прекрати „ жестокото турско господаруване в Европа”. С тези свои думи той иска да изрази гневният протест на българският народ срещу несправедливите решения на Берлинския конгрес и да бъде чут от съседните народи, за да се обединят те като привърженици в името на нашата кауза. Попов апелира за съвместни действия на християни срещу мюсюлмани. Той иска водене на разумна и прогресивна политика за пълното освобождение на българския народ. Той поставя въпроса не върху народността, а на религиозна основа, с което цели да спечели подкрепата на повече от европейските християнски държави. Макар че е адресирано до австрийските народи, то е насочено към правителствата на страните от цяла Европа. Самият той съобщава, че „ тия възвания ги разпроводих почти в(ъв) всичките европейски държави, адресирани къмто високо поставени лица, а най-паче къмто министрите тогавашни”. По примера на Раковски, който през 1863- 1865г. обикаля балкански столици в търсене на общи действия, в края на 1878г. неговият последовател Д. Попов се обръща с възвание не към владетелските дворове, а към самите народи. Сложни са политическите и дипломатически отношения не само в България, но и в редица европейски държави. Със задълбочения си анализ на събития и факти и със своя патриотичен заряд възванието на Попов се превръща в един съдържателен и въздействащ документ, който показва не само родолюбецът, но и начетеният и борещ се за своя род революционер. С тази си акция Д. Попов допринася българските искания да стигнат по- бързо до съзнанието на свободните народи и с това провокира вниманието им върху българския.
Активното участие на Данаил Хр. Попов в революционните борби не му пречи да се включи и в други патриотични прояви на българите в емиграция. Той е постоянен участник, както сам заявява в „народните действителни движения”, които имат за цел „възражданието на всичко що е било българско”. Много от писмата му потвърждават активното поддържане и разпространение на възрожденска книжнина и патриотичен печат от негова страна. След като се заема с търговия, той прави „щедри парични пожертвувания...за поддържането на революционната и възродителна...журналистика”. Попов не участва пряко в издаването на периодични издания, но е един от постоянните дописници и разпространители на емигрантските вестници. Данаил не само се абонира за всички български вестници, печатани в Румъния, но е и настоятел на повечето от тях. Той е спомоществовател и популяризатор на в. „Народност”, „Балкан”, „Дунавска зора”, „ Тъпан”, „Свобода”, „Независимост”, „Знаме” и др. Често се случва плевенчанинът да съветва и критикува издателите на периодиката. Той предлага вестниците да се списват и на влашки език, за да имат по- голяма гласност. Данаил не се задоволява само с емигрантските вестници, а си доставя и тези, излизащи в Цариград. Наред с организаторската дейност на възрожденските вестници, Данаил е един от активните дописници. Има редица статии и материали, побликувани във в. „Свобода” и „ Независимост”, а по- късно и в Ботевия вестник „ Знаме”. Данаил Попов не се задоволява с разпространяването на революционни вестници само в околността на Турну Мъгуреле, а осигурява абонамент и извън Румъния( в Сърбия и Австро-Унгария). Освен това полага усилия за пренасянето на революционните вестници нелегално и в поробеното отечество. Той намира начин да изпрати вестници и списания чак на заточените в Диарбекир. Това показва колко високо плевенчанинът поставя патриотичните и революционни вестници и чрез тях желае да повдигне борческия дух на българите. Дълбоко убеден в голямата полза от журналистиката, той се бори срещу всяко нейно подценяване поради „ българската недозрелост”. Наред с вестниците Попов следи и излизащите български списания. Не много известен е фектът, че Данаил Попов е член и на Българското книжовно дружество. Той има широки интереси в различни клонове на науката, културата, просветата, търговията и обществения живот. Редица данни от неговите писма и документи показват наличието на една от най-богатите лични библиотеки за времето си. В нея той има учебници, богослужебни, исторически, художествени, политически, икономически и търговски ръководства, речници и книги на много езици.
Активно се честват българските празници в румънския град Турну Мъгуреле организирани от Попов. По този начин той осмисля националния и общославянски характер на празниците. Указва истинска помощ на заточениците и подобряване на участта им. Смята се, че подбудите му са лични, заради заточения му брат, но периметъра на неговата дейност обхваща всички негоди другари. Той се бори за живота и освобождението им, а на загиналите незнайни герои увековечава подвига и паметта като засилва привлекателността на идеите им и възпитава следващите поколения в любов към родното и свободата.
В епохата на Възраждането се засилва дарителството. Успешно се изграждат български училища, читалища, мостове, църкви, чешми и други обществени сгради. А семейството на Д. Попов прави регулярно дарения въпреки неголемите си финансови възможности. Като дарител Попов се проявява със закупуването и подаряването на училища, читалища, библиотеки, дружества, полезни книги, учебници, списания и др. Особено значими са даренията му в полза на революционната дейност. Никопол, Плевен, Ловеч , Свищов и други селища са част от многото, които получават неговата благосклонност. Държавите, в които има компактни маси българи също влизат в дарителските акции на Попов. Наред с личното си участие като дарител той действа за разширяването и популяризиранто на дарителството. Плевенчанинът има заслуги за реализацията на българи като лекари, духовници, военни и др. Убеден в необходимостта от образование той използва всичките си връзки и познанства, за да помогне на ученолюбиви българи да се образоват в чуждина. С това Данаил Попов дава своя принос за формирането на новобългарската интелигенция и за подобреното ниво на българското общесвто.
Живота и дейността на Данаил Хр. Попов след освобождението на България остават неясни. Той прекарва 30 години от живота си в чужбина, но за разлика от мнозина български емигранти след Руско- турската война от 1877- 1878г., той остава да живее в Румъния. Отговор за причините на тази постъпка намираме в молбата му до тринадесетото Обикновено народно събрание от 1905г. за отпускане на поборническа пенсия: „При моята опитност в търговията и при завидното положение, което с честен труд бях си създал, аз мечтаех да достигна до едно по- блескаво материално положение, за да мога да бъда полезен на Отечеството си”. Основание за оставането си на чужда територия е и фактът, че през 1872г. се отказва по законен път от наследството си в Плевен. От 1875г. Данаил е вече семеен, а по време на Освобовдението има две деца. Неговите задължения се увеличават и това го принуждава да запази бизнеса си там, където е. В края на XIX век започва неговото материално западане. Сведения за това получаваме от обръщението му към Народното събрание в България да му отпусне “малка пожизнена пенсия”. Той моли „ да ми се претечете на помощ, помощ за съществувание, господа..., за да мога да издържам семейните си ежедневни нужди”. В заключение Данаил Попов заявява, че ако получи пенсия „ ще да гледам щото в най- скоро време да си се завърна в любимото ни отечество България”.С отказа си да даде исканата пенсия Народното събрания осуетява намерението му за завръщане. Макар че остава да живее в Румъния, той продължава да се интересува и да взима участие във всички по- важни събития, свързани с България. Събития с национално и местно значение също влизат в обсега на интересите му.
През втората половина на 1898г. за пръвв път, след заминаването си в Румъния, той идва в Плевен- за опелото на брат си Атанас Попхинов. Плевенчани организират тържествено посрещане и с много признателност го титулуват като един от най- заслужилите синове на града. Приет е за почетен гражданин на Плевен, участва в откриването на Мавзолея и е официален гост на читалище „Съгласие” в града. Интересът му към всичко, което става в България трае до края на живота му. Особено предпочитание има към излизащите книги и вестници, които го информират за живота в страната.
Освен с материалната си помощ Данаил Попов има голямо значение за историята със своите документи и писма. Стоийността им като изворов материал е много висока, защото той кореспондира с имена като Васил Левски, Иван Драсов, Любен Каравелов и други. Д. Попов има заслуги за съхранението на редица скъпи реликви, вещи и снимки на видните комитетски дейци. Тези предмети той подарява на Народния музей и Народната библиотека в София, където „ най-добре ще се съхраняват и за бъдещето наше поколение”. Попов високо цени историческата стойност на тези материали и ги нарича „ народни реликви”. Той смята, че те принадлежат на народа.
Отдал се изцяло на борбата за освобождението на България, липсват сведения за неговия личен живот до 35-годишната му възраст. Едва след като се оттегля от активна революционна дейност Данаил се задомява с Елена Мирасчиева.. От този брак има три дъщери. Той е добър съпруг и грижовен баща. Полага големи грижи за образованието и възпитанието на дъщерите си. След западането му като търговец трудно задомява дъщерите си. Макар че остава да живее в чужбина, до последния си час, той запазва своето съзнание на българин и живее с името на родината в сърцето си. На 12 април 1909г. умира в дома си, в град Турну Мъгуреле, където е и погребан. По този начин завършва живота на многозаслужилия син на България, който през целия си съзнателен живот служи на делото за освобождение и напредък на родината си и живее с мисълта за нея до последно.
Данаил Попов е прям, обикновен и безкористен и именно затова е толкова подходящ за великото дело на Апостола. На него Левски възлага големи надежди в борбата за свобода. С чувство за дълг и отговорност пред народа и поколенията, без претенции за първенство, Попов изпълнява многобройните задължения в БРЦК и има сили и енергия да се занимава с допълнителна благотворителна дейност. Именно затова не заслужава забравата, в която е потънал сега.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

„Данаил Хр. Попов- живот и дело”, Симеонов, Цветан, София, 1987г.
„Писма и документи на Данаил Хр. Попов от периода 1867-1909г.”, Симеонов, Цветан, София, 1985г.
„Дейност на Васил Ливски в Плевенския край” Сб.”Плевен 1869-1969г.”, София, 1970г.
„ Българско Възраждане”Генчев, Николай,София, 1981г.
------------------------------

Писмо от Васил Левски до Данаил Попов и БРЦК, 16.09.1872

Из писмо до Данаил Хр. Попов и Централния комитет, 16.09.1872
Автор: Васил Левски

източник:bg.wikisource.org, връзка към статията - линк

… Като видя, че вземах вече вишегласието за центъра на онова окръжие и не ще може да прави каквото си иска, то той [Д.Общи] казал на един друг местен комитет да не се присъединява към окръжния център, а не знам къде!


Писа им е дакалът. Той ми каза, че решили в събранието си да се отправят направо до К[аравело]ва във Влашко. Това ми казаха други от членовете, че било направено в съгласие с Д.Общи. Не е ли глупост да се дели от окръжието едно село и оттам да слуша думи, че аз съм бил тръгнал да си исграя с хората и да ги лъжа. Това малка ли е помия?

Като чух това, донесе ми се и писмено, че те одобрили това с събранието си. Повиках и други да попитам за това и да им покажа писмото, в което има и един малък печат. Те, като видяха писмото, казаха: "Че това така е направено, каза ни даскалът да знаем. Но не са ни викали на събранието, а пък този печат още не ни е показван да го познаваме. Затова искаме да питаме и ние: кога се прави събрание за нещо, само от 3–4 души ли става и каквото те решат ли бива решено?"

Тоя даскал по-напред го бях изхокал за нечестното му поведение, а сега отишъл от оня ден в едно село и рекъл: "Централният комитет е в селото и заповядва да извадите днешния ваш даскал и да вземете еди-кой си." Това ми каза представителят, който дохожда на събранието във Влашко… На тоя даксал Д.Об[щи] му дал 5 л. турски назаем. Има ли Д.Об[щи] това право?

Ето какви работи се вършат от неразбрани мозъци, а хората, като гледат [отстрани], разгласяват работта [ни], за… Да прекъсна и да не пълня книжата с глупости. Да се не работи ден, пък десет дена да се разправя[ме]… и да се нападаме един друг…

* * * * *
Това окръжие се състои от петнайсет частни [местни] комитети – села, един град и две паланки [Голямоизворския окръжен комитет с Орхание, Тетевен и Етрополе]. Като излязох да разправя горните бъркотии, присъединих някои селца в едно, дадох им ред, по който да се водят в работата си сами помежду селата, без да има нужда да им праща на често човек от Ц-т к-т, което може да разкрие работата. А [истината] е, че [работата] се е компрметирала! И така вземах вишегласието от всички ч. комитети в това окръжие за окръжен център… Пращам Ви копието, [с което] заповядвам на местните комитети, т.е. какво наставление им давам. [Същото нареждам] и на окръжния център, щото извън това [нареждане] да не се върши [нищо], което излага и работника пред моите очи за наказание.

Така искам да нарпавя по цяло Българско и тогава ще се работи с по-малко разноси, по-скоро, по сигурно и без грижа, че ще пропрадне нещо в непрятелски ръце. [Тогава] каквито мерки и да взема [неприятелят], нашата работа не ще може да се спре…
* * * * *
Братя, отваряйте си очите и да не се срещат вече такива маскърлици, защото дето не е очистен х.Иванчо ефенди и пр. и [дето] нямаше още пари да се поддържат работниците… а и времето се простира [напредва] без това, причината е: такивато празни писма и интригантски разправии, които [бих] могъл да спра и да не се [занимавам] толкова [с тях]…

Който не е чист, убивам го; на неразбрания не му давам, което видя, че не е за него, изпитвам човек в работата и така го пускам по-нататък.

Байовци, пак да повторя: в тая работа трябва добре да се отварят очите! И работа трябва, работа! И да не се слуша всеки, защото има хиляди работи да се вършат, а не могат да се извършат поради такива неразбории.


Не давам никому от работницие да говори нищо от себе си за работи, докато аз не съм известен. Защото на дело излиза друго, а пред които е говорено, става лъжа. И така хората им се иска да не вярват вече [на нашата работа]. Где какво е говорено, не мога Ви написа, защото книгите са с пари.
* * * * *
… Бай Димитър е заслужил с много неща [постъпки] за смърт, така е, но му се прощава досега поради простотията му. Ако да беше учен, не можех да потъпча закона [устава] и щяха да го изпълня. Бай Димитър не е предател, но неразбран, горделив и говори за работи от себе си, без да знае къде водят. А устата му колкото го препоръчват, не излиза едно на хиляда. И колкото пъти е позаслужил, хиляда пъти да не е било, защото той [е] причина, та се породи недоверие между някои от съчастниците. Напътвал ги е различно [погрешно], пък на мене казва, че те така мислили и го запитвали. Това ме принуди да обиколя по-скоро онова окръжие, дето той ходи, без да казвам на местните комитети, че той ми е говори така. Питах [ги] имат ли някакво съмнение в нещо към Централния комитет според думите на Д.Общи, казани пред всичките членове на един местен комитет, за което им исках писмено [да отговорят]. Дадоха ми [отговор], че не.

И в друг един местен комитет говирил: "В това окръжие така да стоирм, инак да направим и пр." Па и за по-нататък бил [надлъгвал]. Това станало в Бочукоглу [Етрополе], а председателят го запитал: "Това известно ли е на Централния комитет?" А бай Димитър казал, че за всичко бил разговарял и било с вишегласието на всичките местни комитети. В същото време пише и мен, че работите в онова окръжие вече са наредени твърде добре и затова не трябвало вече да отивам по ония места! Но взеха да дохождат писма от тия места, както виждате. Извън писмата казвали са ми устно, че говорил за неща, за които не смеели да пишат, за да не би да им направи пакост…
* * * * *
Вижте и направете така: съберете се и прегледайте по-тънко работите, па дайте гласа си за едно място [център], като вземете съгласието на някое и друго място и оттука. От този [център трябва] да се управлява всяко място и всеки работник в Българско. Аз на драго сърце давам пълномощното си назад и [ще] се управлявам от това място. Но предварително трябва да явя на народа така: дотука беше моя абота, а отсега занапред вишегласието намира [избира] други деловодители, следователно от мое име няма да взимате и да давате. Но [за] да извърша това, трябва да взема и дам точна сметка на досегашните си работи – особено копие и аз да си прибера. Тогава [вече] ще се оправям по новата комнада най-честно и с всичките си сили. Че тия думи изричам с чисто сърце, кълна Ви се в името на народа.

Така Ви казвам: от едно място трябва да се свири, а всички други да играят, пък песента е пред очите ни [известна], комуто се харесва, нека се хваща на хорото. Без да е така, няма нищо [да постигнем] и по пусто става.

Това, което се е случило досега, да се разправи, па вече да не слушате глупци и да не препоръчвате хора, които очите на всички Вас не гледат равно.

Бай Азисе [Данаиле], ти по сърце и душа си чисто народен. Така съм те препоръчвал на хора, които не са те ценили дотам. Но аз вярвам [на] очите си, защото досега не са ме излъгали. А ти, байо, и сам виждаш, че досега с гледане на уста [по приказките на хората] не си познал още нищо и никого. Попрегледай си писмата! Това да си го кажем в очи, не не срамота. Така правят чистите хора. Затова, ако вишегласието реши да продължавам работата си занапред, недей ми препоръчва работник като Д. Общи, а кажи: "Мисля, че ще бъде добър." А според думата, която съм дал пред членовете на Централния комитет, нямам право нито да вземам, нито да давам извън Българско без знанието на председателя [на ЦК]. Както и другите членове със същото пълномощно, глето и да се намриат извън Българско, нямат право без мое знание да вземат и дават в Българско. Следователно, каквото имате да ми казвате, нещо ново или да Ви пишат за такива разправии отнейде, всичко трябва да мине през К[аравело]ва, че той знае [вече] за по-нататък. И оттам трябва да ми се пише и пак там [аз] ще отговарям. Знай [това] занапред. Освен поръченията Ви от мене: да ми купиш [това] или там така да направиш, и то ако Ви е по волята [ако желаеш], както и досега, [само това] Ви признавам. Защото, ако бай Д[имитър] се оплачеше пред двайсет души и двайсет души ми пишеха и ако аз всекиму разправях, тогава тежко ни горко на булгура, който ние мелим.

Право да [си] кажа: ако Вие мен не сте познали, който се тркалям десета година в тая работа, то за другите сте съвсем излъгани. Ако кажете, че нямате доверие в мене, то аз съм готов да докажа фактично [вашата неоснователност] не само за мене, но и за всекиго, който е влязъл макар два деня с мене в работата. [Но за] да стане това, трябва да се спре народната работа за някое време и [оня], пред когото ще давам сметка, трябва да бъде там за някое време, докато се развиди [изясни всичко].

Ако ли пък кажете, че имате доверие, то аз Ви пък казвам, че донесените Ви думи са лъжа и дърти интриги. Съдете умно, че от нас се чакат уж пусто и върло по-големи работи!…

[На] Д.Общи засега е да му се каже: "Иди свърши еди-кое си", па като [го] свърши, тогава да му се каже пък за дурго [да свърши]. Затова е Димитър, за друго не е! А колкото за Бай Анастаса [Попхинов, брата на Д.Хр.Попов], ще видим… И друго ми се донесе, казано от един негов приятел…, но не казвам [нищо], докато не разбера добре…

Но като Ви казвам по-горе, Вие, които сте от толкова време в работа с мене, давали сте ми и пари, препоръчайте ме на другите и кажете ми досега в нещо намерили ли сте ми шарлатанлък [или] нещо неблагоразумно извършено. В Българско има раобтник, комуто съм дал пълномощно да раобти и той на друга страна [Христо Иванов Книговезеца], каквто [съм дал] и на Д. [Общи]. Той е с мене от 62 г. в работата. Той най-добре може да каже за мене имам ли безумни работи, лъжи, интриги и привилегии, както казват бай Д. и бай Атанас...


Бай Азисе, току[-що] свършвах, пристигна и другото Ви писмо то 8 спетември, в което ми казваш: "Решил си несправедливо да убият в Оряхово Т. Начев." Трябвало да преваря и да кажа да не го убиват. Лъжа е. Писмено за това още не съм ни писал, ни дал да се извърши. Но каквито думи ми се донесоха, ако се докаже, че е така [че са верни], трябва да се убие.

На това ти казваш: "Такива думи могат да се случат и у мене, и у тебе." На това ти казвам: пред нашите очи всичко, което се изрече, е истинно. За нас няма шега, защото всичко речено е истина, но се изменя на шега [понеже са думи без дела]. [Но] в народната работа няма шега, пазете се, Ви казвам!…

За Т.Начев казваш, че ще бъде отсега нататък чист, дай гаранция! Ако щеш [дай гаранция] и за Тома Младенов, учителя! Тебе вземам за гаранция, Я.В. не. Днес пиша да не му думат нищо [на Т.Начев] и ще бъде свободен. Побързайте с гаранцията си…

Пращам Ви три писма от три местни к-ти. Едното с двата печата е то два к-та, които сега присъединих. С неговото съдържание [имам] от всичките местни комитети в онова окръжие, гдето беше упълномощен да работи Д.Общи. Ако не вярвате на думите ми и доде да се прегледа работата по-тънко, тогава ще Ви дам всичките подадени писма от местни комитети. Прегледайте писмата добре и разберете всичко и да не се гледа вече през кърпа. Тия писма от местните комитети, като ги разгледате, изпроводете ми ги назад, защото водя дневник на всичките боклуци и добри работи, [както и] от кого се извършват.

Щом прочетеш, бай Азисе, писмото, тоз час да го проводиш на К[аравело]ва с всичките други писма.

Ваш чист по сърце: Ас. Дер. Кърджала

Бай К[аравело]в, дайте да се разгледат всичките ми писма и топтан отговор желая. Защото другояче не смея да се бъркам в работа.

Източник

    Из сборника "Свята и чиста република: избрани страници от писма на Васил Левски", съставители Иван Унджиев, Никола Кондарев, София, "Наука и изкуство", 1987, с.102–103, 121, 129–134, 173, 193–194
------------------------------

Плоча на Данаил Попов в Турну Мъгуреле

източник: posredniknews.com, връзка към цялата статия - линк
Четвъртък, 03 Юни 2010

Днес, 3 юни, министър Божидар Димитров ще открие в Турну Магуреле паметна плоча на Данаил Попов, един от най-близките и доверени съратници на Васил Левски.
Данаил Попов е от известния плевенски род Попхинови, много от членове на който са оставили име във възрожденската история на Плевен и на България. Той е роден през 1840 г. и едва 17-годишен заминава за Румъния и се установява в Букурещ, където работи като словослагател в българска печатница. Съдбоносно значение има срещата му с Георги Раковски. През 1862 г. Данаил Попов се връща за кратко в Плевен, но отново емигрира и се установява трайно в Турну Мъгуреле, където се захваща с търговия. Като емигрант в Румъния поддържа трайни контакти с личности като Раковски, Ботев, Каравелов. Редица документи свидетелстват, че Попов лично е съдействал и укривал Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа и им е предлагал всякаква морална и материална помощ. Безпорно най- значима е дейността му по изграждането на Вътрешната революционна организация. През 1868 г. в дома си Данаил с надежда посреща бъдещия Апостол на свободата. Именно в Плевен Васил Левски поставя началото на организацията, изграждайки първия революционен комитет през месец май 1869 г., благодарение на посредничеството на Данаил Попов. За кратко време той става „посредник на ВРО с външния свят”, „най- довереното лице на Апостола във Влашко и „един от главните стълбове на революционното дело вън от България”.След освобождението Данаил Попов продължава своята патриотична дейност, но като не среща разбиране от управниците, продължава делото си в Румъния. През 1909 г. умира в дома си в Турну Мъгуреле, където е и погребан.
------------------------------

Илиян Йончев инициира поставяне на паметна плоча на Данаил Попов в Плевен

източник: dariknews.bg,  връзка към цялата статия - линк
28 март 2014 Дарик Плевен

Областният управител на Плевенска област Илиян Йончев се срещна с председателя на Общобългарски комитет „Васил Левски" Васил Василев и неговия заместник проф. Пламен Митев - декан на Историческия факултет на СУ"Св.Климент Охридски". Те бяха придружени от представители на организацията от Плевен. Васил Василев оглави общобългарския комитет в началото на годината. Той бе бизнесменът, който възстанови грифоните на паметника на Левски в столицата.
------------------------------