Червеноводска чета

През месец август 1875 г., БРЦК начело с Христо Ботев решава да се вдигне повсеместно въстание през месец септември 1875 г. В изпълнение на този план, за Стара Загора заминава като апостол Стефан Стамболов , а за Троян, Панайот Волов, а в Русенския край основни организатори ще са Никола Обретенов и Тома Кърджиев.

В Букурещ е решено поради големината на турския гарнизон в Русчук, въстание да се вдигне в село Червена вода, където дълги години работи Тома Кърджиев като учител и подготвя народа за борба. Русенските въстаници би трябвало да се присъединят към четата организирана в Червена вода. Плана е бил четата от Русенско да се обедини, както са се надявали организаторите с голямата Търновска чета.

В последния момент малко преди въстанието Кърджиев е арестуван по донос на Русенския митрополит Григорий, “че готви бунт против султана”. Задържането на Кърджиев внесло смут сред бъдещите четници, но за кратко.

Истинските родолюбци на 21 септември 1875 г. излизат с оръжие в ръка да търсят свободата. Знамето на въстаниците осветено в местната църква и ушито от Петрана Обретенова се веело над главите на юнаците. Четата има следния състав: войвода Върбан Юрданов от Шумен и юнаците от Червена Вода – Мирослав Живков(Маймунския), Георги, Никола и Иван Цончеви (братя), Никола Попмартинов, Христо Юрданов, Тодор Петков, Тодор Пенчов, Мирчо Милев и Продан Николов. Русенците в тая чета са: Велко Абаджиев, Стати Попов, Атанас М. Узунов и Андон Данев. Към тях се присъединяват от село Табачка русенците Петър Хаджи Драганов и Стоян Калчов Маджаров.

Четата от 17 души се упътила към селото Табачка, като се надявали да се присъединят към тях четници, но остават излъгани. Почти никой от селото не се присъединява към тях.

След това минават край село Чаиркьой, където нощуват край казаното село. Лутайки се из горите между Табачка и река Янтра достигат до село Широково, където разбрали, че никъде не е избухнало въстание. След няколко дневно скитане гладни из горите, четниците решили да се разпръснат и минат в нелегалност, а за войводата Върбан Юрданов да се намери водач, който да му помогне да стигне Търново. Така Върбан Юрданов остава в Широково, където казания “водач” вместо да го укрие, го предава в ръцете на турците.

Когато го карат вързан към село Широково, заптиите му позволяват да пие вода от близката чешма до пътя, възползвайки се от това войводата вади скрития си револвер и убива двама заптии на място, но останалите го съсичат. Днес край село Широково се издига паметник на войводата и четниците.

Червеноводската чета, макар и да не направила нещо значително, повдига духа на народа. Тя му показва, че дори и неподготвен и без оръжие, той може да се бори за свободата си.

Източници
    Обретенов, Н. „Спомени за българските въстания“
    Стоянов, З. „Записки по българските въстания“

източник:bg.wikipedia.org, връзка към цялата статия - линк
------------------------------


 Червеноводската чета за историята на Русенския край ще си остане забележително събитие, защото е част от едно въстание в нашата история, което е малко по-своите мащаби и с твърде неефективни действия; то не разлюлява голямата империя, но е симптом на осмеляването, на дързост, когато робът все още се плаши да сe противопостави; когато все още не може да повярва, че е способен да разклати и събори злокобното дърво, вплело корени във всичко, което се нарича живот...

Войводата на Червеноводската чета Върбан Йорданов
... Ентусиазмът при организирането на четата е при подготовката. Дъщерята на Баба Тонка - Петрана, заедно с комитетския работник Тодор Чунчулов, шият знаме, а Баба Тонка е наставницата. Със златна сърма било извезано знамето. На тъмнозеления плат заплашително стоял лъвът с думите “свобода или смърт”. Чувството за история не било пренебрегнато - изписана била и годината – “1875”-та.

Очакването да бъде изпратен войвода от Румъния, било напразно. Трябвало да се намери водача в нашенско. Изборът паднал на един непознат за Русенския комитет и за червеноводските патриоти мъж - Върбан Йорданов - член на Шуменския революционен комитет. Велко Абаджиев, участник в четата, пише в своите спомени: “В събота на 14 септември подир обед пристигна с трена от Шумен войводата Върбан Юрданов от Шуменски(я) комитет. Той не бе посрещнат от никого по известни съображения. Като търговец на жито той отседна в търговския хан на бай Михо, касиер на комитета, пред когото се легитимирал”. От тези няколко изречения не може да се каже нищо определено за Войводата. Явно на събранието вечерта, когато разгледали “някой въпроси от текущ характер” той е вземал отношение, но всичко остава в сянка, защото не е останало нещо записано.

На 17 септември било осветено знамето в църквата. Четниците се наредили около светинята. Войводата бил в средата. От дясната му страна е Тома Кърджиев, от лявата - Велко Абаджиев. Всеки след три поклона целунал кръста, евангелието и лъва на знамето. Прехрипналите от вълнение гласове произнасяли: “Заклевам се, че ще се бия и жертвам за Отечеството си”.

Вълнуващи чувства, трогателни трепети на сърцата. Войводата се изправил пред всички. Гласът му бил спокоен. Целият той, този висок, внушителен мъж, трябвало да вдъхне доверие. Особено в този момент. Всички трябвало да се поготвят добре. Оръжието да е в изправност. Щом пристигнел куриер от Шумен, веднага щели да тръгнат към Балкана. Целта се знаела от водачите - отрядите трябвало да се насочат към центъра на въстанието - Старозагорският край. Тяхната чета имала задачата първоначално да достигне до Горна Оряховица.

Маршрут на Червеноводската чета
Маршрут на Червеноводската чета

Вестта за тръгването обаче не идвала. На 19-ти септември се озъбва и предателството. Главният организатор Тома Кърджиев е откаран в Русе. Нямало време за губене. На 21 септември четата се събира за път. Не е било лесно за войводата. Той нямал опит и не могъл да прикрие това. Колебанието и несигурността бързо плъзнала в душите. 200 души се очаквало да излязат. Само 20 дошли. Но четата тръгва по начертания път. На 23 септември били вече при село Хюджекьой (Могилино). Добре ги посрещнали местни хора. Нагостили ги, но никой не се решил да поеме по опасния път и тръгне с тях. Пак път през полето и горите до село Лефеджии (Бреговица). Перипетиите следвали една след друга - водачът не се върнал повече от денонощие след като отишъл в близкото село за храна, а местностите били неизвестни за четниците. Вървели, а не знаели на къде, звездите им служели за ориентация, но това не било изход. Връща се водача с лоши вести. Заварден бил моста откъдето да се мине, а и нищо за въстание не се чувало. Нямало вече изход освен да се разпръсне четата. Ами ако някой бъде заловен, ами ако не издържи ... Да се закълнат решили. Страшна била клетвата: под забити два ножа всеки се провирал и изричал думите, че смърт ще има, но предателство никога. Сърцето на всеки се свивало в такива случаи, а за водача тежестта е по-голяма от воденичен камък. До Широково вървели заедно. Решили оттам да се пръснат. Най-уязвимите - войводата и Георги Цончев, обаче да останат, да се укрият там в селото и като “утихне” опасността да се прехвърлят в Румъния.

Извезаното от Петрана Обретенова знаме на Червеноводската и Ботевата чета.

Извезаното от Петрана Обретенова знаме на Червеноводската и Ботевата чета.


Тежко предчувствие ляга в душата на Войводата. Не. По-добре и той заедно с другите да тръгне по някакъв път. Все ще намери някакво спасение. Волята на другарите била друга и той трябвало да отстъпи. Така и дошла последната му нощ. Издайникът в лицето на приютилия ги човек не можал да устои. Страхът надвил над достойнството и той влязъл в ролята на Юда.

Заловили войводата. И тръгва той с вързани ръце зад гърба си с двама стражи, които го конвоирали. В главата му зреел план. Трябва да се освободи. Трябва да опита пък ако ще да се мре. Иначе мъки и бесило. Пред тях изворче - чудно бистра вода. Моли той да го отвържат - да разкваси уста. Навежда се, а желязната цев на револвера пари под пояса. Не им е дошло на ума да го претърсят и сега има едно средство, което може да се използва. Опира устни в студената вода, а кръвта като гореща лава нахлува в главата му. Сграбчва револвера, бързо се обръща и стреля по близкия от стражарите като го поваля моментално. Тогава вижда как ятагана изсъсква зад врата му. Вижда и озвереното лице на другия. Нещо се разкъсва там, където са вратните жили. Болка, огън, задух, тъмнина пред очите и подкосяване на краката ...

* * *

Заловени са и други от четниците, но по-късно, поради недоказаност са освободени. Загива само Войводата като изкупление за всички. Тома Кърджиев в писмо до Никола Обретенов не се изказва ласкаво за него. Струвало му се е, че е страхлив. Не е за упрекване. Първите впечатления в много случаи лъжат. Върбан войвода със смъртта си доказва, че има тази вътрешна сила да преодолее страха. Та в това е тя - смелостта. Край пътя от Широково за Две Могили един скулптор изсече върху камък неговото име. Паметник - къс от природата. Един камък, неразличим от много други освен с големината. Такъв, какъвто е бил този едър мъж физически. Различното в него е в непримиримостта , когато дори липсва надежда. Да се възправи срещу обречеността, не е ли това най-силното от качествата на силния духом!

Иван Иванов

източник:mladite.com, връзка към цялата статия - линк