Книги‎ > ‎

Видрица

Видрица - ръкопис
„Видрица“ е ръкописна книга на българския революционер и общественик от края на 19 век поп Минчо Кънчев. Представлява сборник от житие, родова хроника, мемоари, дневник, пътеписи, записки и кореспонденция. Ръкописът, който се състои от повече от 2200 страници, е една от последните български илюстровани ръкописни книги.Съхранява се в Българския исторически архив в Народната библиотека в София.

Думата „видрица“ означава малка каца, ведро.

Книгата представлява ценно пряко свидетелство за епохата на Българското възраждане с историческите данни, които предоставя за хайдутството, за делото на Васил Левски, за Старозагорското въстание и заточенията в Диарбекир. Наред с тях са представени битът, моралът, обичаите и празниците на българите от 19 век.

Първите опити да бъде публикувана част от книгата прави още Христо Ботев, но без успех. Отделни откъси са издадени едва през 1970-те години, а през 1983 година издателство „Български писател“ публикува първата част на книгата в 20000 тираж. Ръкописите са разчетени и обработени от Кирила Възвъзова-Каратеодорова и Тихомир Тихов. Тази първа част обхваща периода от началото на 18 век до 18 май 1878 година. През 1985 година последва ново фототипно издание също в 20000 тираж. През 1995 година, по повод 160-годишнината от рождението на автора, е издадена и втората част на „Видрица“, но в силно съкратен вид, в тираж 4000 броя. Тази втора част обхваща последните години от живота на Кънчев, от май 1878 до юни 1901 година.

Пълното издание на книгата излиза едва в 2006 година.

Източник: bg.wikipedia.org,връзка към цялата статия - линк
------------------------------

Издания на книгата

Видрица

Видрица
Автор: Поп Минчо Кънчев
Издателство: Труд
Година на издаване: 2006 г.
Брой страници: 808
ISBN: 9545286261

източник: book.store.bg, връзка към цялата статия -линк







Видрица - Луксозно издание

Видрица - луксозно издание
Автор: Поп Минчо Кънчев
Издателство: Труд
Година на издаване: 2006
Брой страници: 808
ISBN: 9545286261








Видрица

Автор: Поп Минчо Кънчев
Издателство: Български писател
Година на издаване: 1983
Брой страници:

Видрица


Автор: Поп Минчо Кънчев
Издателство: Български писател
Година на издаване: 1985
Брой страници: 734

Видрица - книга втора

Автор: Поп Минчо Кънчев
Издателство: Български писател
Година на издаване: 1995
Брой страници:
------------------------------


Защо трябва да прочетем "Видрица"

в-к Десант, Брой 04
 
В наше време обитателите на държавата България се делят на три вида - такива, които са чели "Видрица", такива, които ще прочетат "Видрица" и такива, които никога няма да прочетат "Видрица".
Ако вие държите в ръцете си в.Десант" и четете тези редове, значи сте истински българин и патриот и сигурно сте чели "Видрица".
 
Знаем, че поради тази причина с особено чувство за гордост ще си припомните откъса от спомените на великия възрожденец поп Минчо Кънчев. Но този кратък разказ е посветен на втория вид българи - на тези, които ще прочетат "Видрица" - необикновената епопея за една велика епоха от нашето Възраждане.  Едва ли има друг източник, който по-вярно да внушава с какви хора и при какви условия Апостолът на свободата Васил Левски е изграждал вътрешната революционна организация в България. Много дейци си имат своето достойно място в големия български календар, но нека не се смята, че всички те са светци. Докато се отприщи енергията за съпротива, е нужен черен труд. Неимоверно по-голяма и дяволски сложна работа се изисква да се превърне стихията на стотици пробудени учители, попове, войводи в някакво организирано действие.
    За да опознаеш българина, необходимо е да се спуснеш в неговата пулсираща разрушителна страст, дълго да се вслушваш в нашия език, който придобива особен блясък при низвергването на царе, папи, патриарси, земни и небесни царства и империи, всякакви власти и властници, всевъзможни „високи материи”. Апостолът не спира само до това познание и поп Минчо Кънчев го описва по един неповторим начин - тъкмо на българския народ - такъв, какъвто е, тъкмо при българските условия - такива, каквито са, той е дал висока идея и организация. Изисква се дълго и търпеливо натрупване, докато стане  възможно отделянето на личността от раята. Още по-много неща са нужни по-нататък, когато самоизтъкването и самоунижението, самохвалството и самобичуването ще се осъзнаят бавно и мъчително  като начало на самопознание и себеизграждане извън познатите очертания на гибелния път – „Всяка коза за своя крак”.

Хубава огърлица
Казал Тодор войвода: “Дружина, оттук ще станем и ще идем при Русчова гьол. И ще завардим пътя, за да хванем Мерджана арапина. Станали и отишли и завардили пътя. Колко дена се стоели и вардили пътя, не останали излъгани.
Листото изсвири, скоро на крака, а шишанета в ръце, пайтоните идат. Пайтоните пристигат с 20 конници вардачи. Ето и Тодор войвода излиза с гол ятаган в ръка: „Стойте, долу оръжие сваляйте!“, юнаците с шишанетата отстрана мерят и викат: „Не мърдайте, избити сте!“ Ханъмките жално пищят, та плачат, атове скачат, вардачи се молят и пушки, пищове, големи ятагани на земя свалят. Юнаците като прибрали всичкото оружие, казал Тодор войвода на ханъмките: „Стойте, не плачете, аз съм Тодор войвода, с жени юнашество нямам, вашта чест никой не може да докачи. Снемете арап Мерджана!" - казал Тодор войвода и арапинът като хвърковат се намерил между юнаците.
Накъсо да разкажем, всички се събрали и Вълчо Колев дошел. Казал Тодор войвода на аретликя(приятеля си -б.р.) си Вълча: „Аретлик, ето вашия наместник Марджан, който взе вашата любовница Жела за жена, та я потурчи. Мерджан е сега наш другар, а Жела ще оттурчим, ако я искаш ще ти я дадем за жена. Аретлик, ако Жела се е запасла от наш Мерджана, като я вземеш за жена, какво ли катърче ще се окончи? Мерджане, даваш ли любимата си ханъмка на Вълча Колев, за която се бихме, кога ви пристана?“
„На драго сърце давам я, не ми се свиди.“
„Мерджане, излез и ти та си вземи ептеза(религиозно измиване -б.р.) и си направи намаза(прочети си молитвата, която се изпълнява 5 пъти в денонощието чрез извършване на определени действия и произнасяния на части от Корана-б.р.)“- казал воеводата.
И Мердаж не знае какво се вий над главата му, послушал войводата , отпретнал се до лактите и взел една кратуна, която била пълна с вода, умил се, та си взел ептеза и направил намаза. „Ха сега Мерджане седни на колене – и Мерджан седнал-неседнал и арапската му глава се търкулнала на зелената трева. Теглете му трупа в храсталака, да не мърси с кръвта си хубавата ни зелена трува, а главата да седи, тя ще ни трябва.“, рече Тодор войвода.
Трупът дръпнали в храсталака. „Идете сега та ми отсечете дива бяла асма(лозница-б.р.) и донесете ми тука.“
Отсекли асма и я подали. Взима войводата асмата и пробива на арапската мерджанова глава дупки през очите и провира преуз дупките дивата асма, та я направи на клуп, издига я нагоре и казва: „Ха ма хубава огърлица! Таман за Желина врат, да я окачи и носи, защото тя сега е млада ханъмка и какво ще й прилича на бялото лице и шарените гащи. Тази глава тая нощ ще я занесем и ще я окачим навън на капъчийските порти (на вратата на началника на пазачите, които обикновено пазят най-важните сгради в османската империя-б.р.)на село Ахиево, чи имаме и друга работа в Топрак хисар, с жаджи Садула тюфекчи алия Чулак Осман и хаджи Аптия. Хайде взимайте черната мръсна Мерджанова глава, че скоро ще се съмне, не щем да завтаса преди да я окачим на вратата.
За скоро стигнали село Ахиево, таман всички заспали, придебват и закачат мерджановата арапска глава на портата. На ти, Жело, огърлица, а на Гяур алия пата(спалня-б.р.)“ и се връщат със смях в гората.

Източник: desant.net, връзка към цялата статия - линк
------------------------------


„Видрица” - живописният разказ за българското Възраждане

в-к Десант, Брой 297, Автор : Камен Колев

Един недооценен от съвременната литературна наука разказвач най-пълно описва българското Възраждане. Нещо повече - като съратник на Васил Левски той ни дава и най-пълна представа за делото на Апостола, за работата на революционните комитети, за живота в анадолските затвори в Диарбекир. В същото време разказва с любов и с неподправено чувство за хумор за обикновените българи от онова време, видял ги като пълнокръвен участник в седенки, курбани и сватби.

Поп Минчо Кънчев от старозагорското село Коларово (някога Арабаджиево - б. р.) е колоритен разказвач, съвременник на българското Възраждане. Свещеникът революционер описва във "Видрица" тежки гощавки и "побои с поганците", в които лично е участвал, дава исторически данни за хайдутството, за делото на Васил Левски, за Старозагорското въстание, за заточенията в Диарбекир.

Наред с това се спира и на бита, морала, обичаите и празниците на българите от XIX век. В един сборник от 2200 страници той създава уникален за България жанр - смесица от родова хроника, житие, дневник,  мемоари, записки, пътеписи и кореспонденция. Спомените му са и ценен исторически източник в много отношения.
"Селяните прост светец го зовяха", пише той за Васил Левски. Самият поп Минчо Кънчев е роден през 1836 година в Арабаджиево, което по онова време е в рамките на Османската империя.

Работи като учител в родното си село от 1856 до 1862 г., когато е ръкоположен за свещеник. Привлечен е към националноосвободителното движение и благодарение на работата си като инспектор на селските училища в Ескизаарско, той развива мрежата на революционните комитети.
През 1871 г. става т. нар. Хасковско съзаклятие - Стоян Заимов заедно с Атанас Узунов, Пе-тър Берковски и други революционни дейци планират покушение на чорбаджията предател хаджи Ставри Примо.

Решението за убийството се взима на заседание на Хасковския революционен комитет. Със задачата е натоварен Атанас Узунов, но е заловен преди за убие чорбаджията.
Започват масови арести на  членове на комитета, задържан е и поп Минчо Кънчев. Руският вицеконсул в Пловдив Найден Геров прави опит да ги освободи или намали присъдите им. През декември 1873 г. Узунов е осъден на 15 години каторга в медните рудници на Аргана Мадени, а поп Минчо Кънчев е заточен в Диарбекир. Освободен е през 1878 г. с общата амнистия след Руско-турската война. Умира на 21 октомври 1904 г.
Името на свещеника се среща в оригинални документи на негови съратници от 70-те години на XIX век - в "Записки по българските въстания" на Захарий Стоянов, в "Миналото" на Стоян Заимов.

Малко известен факт е, че Заимов, Христо Ботев и Любен Каравелов са проявявали интерес към негови ръкописи. Поп Минчо казва, че от Диарбекир е водил кореспонденция с Каравелов и му е пратил "всичкото описание, което съм описал за заточените българи".
Има свидетелства, че  през 1875 г. Ботев е имал намерение да отпечата ръкописа му "Изгубений старец. Описание на диарбекирските темници, страданията на нашите злощастни заточеници и побягването на двоицата черни души, съставено от народния страдалец заточеник дядо поп Минчо Кънчев от село Арабаджиево, окружие Заарско."

Книгата е написана в Диарбекир и е изпратена  през 1875 г. като ръкопис за печат в Букурещ до Ботев чрез Данаил Попов, брат на Анастас Попхинов. За това са знаели Стоян Заимов, Стефан Савов Бобчев, Иван Адженов, но  литературната наука не е наясно дали този текст е отпечатан. Той се пази в архива на Бобчев в Националната библиотека "Кирил и Методий".

За сметка на това, когато „Видрица” се появява през пролетта на 1983 г. с близо едновековно закъснение, книгата разбунва духовете. "Сред многото й достойнства най-напред ни порази в нея усещането за свобода. Един човек от мрачните времена на турското робство ни показваше какво значи да бъдеш свободен и че свободата е не толкова белег на дадено историческо време, колкото на вътрешно самоусещане и самочувствие на личността. "Видрица" ни донесе посланието, от което имахме най-голяма нужда в момента", пише писателят, литературен критик и историк Здравко Недков.

Самото наименование на изданието говори за жанровото му многообразие. "Видрица" е народна дума за малко каче с железни халки и с клуп отгоре, което събира пет-шест оки вода. Този съд носят закачен на ръката си циганките, когато ходят да просят по къщите и вътре събират всичко - сирене, ечемик, варена тиква, айрян, гозби.
"И затова моето описание нарекох "видрица", защото има описано за българи, даскали, ученици, попове, училища, черкви, воеводи, хайдути, дангули, арнаути, разбойници, турци кръвопийци, цигани и прочее", пише поп Минчо Кънчев.

Езикът му е богат - от арабаджийски диалекти до специфични говори по границата на Турция с Ирак, в същото време плебейски и колоритен. "Сливков, Станча, Бойча и хасковлиите знам, че са затворени, но никого не съм видял освен Буюклу Кара Мустафа Узунов, който още е с кървавата риза, като мушама на гърба му, панталоните му от бой скъсани на гъза, бос, рохнат в главата като страшило; изсъхнал, та пожълтял като пачи крака". По незабравим начин свещеникът описва Атанас Узунов - едно от главните действащи лица в Хасковското съзаклятие: "опърпан, одран, бос, гологлав, рохнат в главата като бухал, бит, бит, недобит... Дреме като разпаресница или като ерменлия. И какво яйце ще снесе?".

Един от най-паметните моменти във "Видрица" е посрещането на поп Минчо в родното му село, след като е освободен от диарбекирския затвор. След години изгнание, той не може да разпознае децата си в насъбралата се за посрещането навалица. Затова ги извиква поименно: "Где е Теню? Нека доде при мене да го видя и целуна." Теню доде, та ми целуна ръка и аз го целунах. "Где е Пенка?" - и тя доде. "Где е Кънчо?" Мълчание. "Кънча убиха черкезите в Стара Загора." Нека бъде курбан, Бог да го прости, царство така се печели и без жертва и кръв свобода не става."

Критиката и читателите посрещат с възторг първия том на "Видрица", а тиражът от 20 000 бройки е изкупен от книжарниците само за няколко дни. Още на следващата година са отпечатани още 20 000 броя, които също се изчерпват много бързо.
Втората част от наричаната "Българската Одисея" книга на свещеника е издадена чак 13 години по-късно. "Получи се разкъсване на едно живо тяло и тя беше възприета от мнозина едва ли не като мъртво копие на първата. Друга беше и обществено-политическата ситуация. "Най-варварското робство" на някогашните "турци кръвопийци", както пише авторът й, политическата конюнктура превърна в благородно "етнокултурно присъствие". Освен това читателите, борещи се с бедността и глада, вече нямаха възможност да купуват книги ", посочва Здравко Недков.

Вторият том наистина е доста по-различен от първия, с други идеи, друг емоционален заряд и стилистика, но с нищо не му отстъпва по качества. Поп Минчо Кънчев разказва от позицията на участник в националноосвободителните борби, който живее във вече освободената си родина - с горчивина от неуредиците на следосвобожденска България и с много болка за проблемите на хората.
"Мястото на тази уникална книга в българската литература още не е напълно осмислено", пише филологът и литературен критик Николай Аретов.

Държавен архив - Стара Загора пази ръкопис на друга творба на арабаджийския свещеник - "Диарбекирски спомени" от 1873 г.  Преди три години на 18 април ръкописът за пръв път бе показан в публична изложба в Града на липите.  През 2014 г. по случай 110-та годишнина от смъртта на поп Минчо Кънчев Регионалният исторически музей в Стара Загора подреди експозиция с  предмети от музейната сбирка "Поп Минчо Кънчев" в с. Коларово: знамето на революционния комитет, личното му оръжие – хладно и огнестрелно, негови богослужебни книги и акварелна рисунка, "Диарбекирските спомени", паметни бележки и писма, които се съхраняват във фонда на Държавен архив - Стара Загора.

В памет на поп Минчо Кънчев, а и от любов към историята и старинните оръжия, трийсетина души преди време учредиха старозагорския клуб "Поп Минчо Кънчев". Те вече са взели участие в десетки възстановки на паметни исторически събития.

източник:desant.net, връзка към цялата статия - линк