Духовете на великите българи ни обърнаха гръб

31.05.2012
Стефан Цанев
- Духът на Ботев преследва Стефан Стамболов и Захари Стоянов в последната Ви книга. Защо напоследък духовете на великите българи сякаш ни обърнаха гръб и затова ли заживяхме в безДУХовност?

- Страхувам се от обобщенията, обикновено са грешни. Всяко време си е имало своите духовни и своите бездушни хора – и днес е така: някои живеят в бездуховност, други живеят богат духовен живот. Духовете на великите хора могат да преследват и да тревожат само онези, които са близки до тях, или тези, които ги търсят, на бездуховните хора духове не се явяват. Духът на Ботев, който преследва Стамболов и Захари, всъщност е тяхната съвест, терзана от съмнения, че са изменили на собствените си идеали. А от съвестта си човек не може да избяга никъде и животът му се превръща в кошмар. Между другото, „Кошмар” беше първоначалното заглавие на пиесата.

- Какво Ви накара да разработите подобен сюжет? На премиерата разказахте за слух, че Ботев всъщност не е загинал при Вола…

- Слухът си е слух, това е само сюжетен повод. Друго ме накара да напиша тази смешна трагедия: ние забравихме много бързо, че за нашата свобода са страдали и са дали живота си много хора, изхвърлихме ги от политиката и, което е още по-лошо – изхвърлихме ги от паметта си, лишихме се от коректива на техния морал: за такава свобода и за такава демокрация ли са мечтали, отивайки на разстрел или гниейки в лагерите и затворите? И може би затова се примирихме с омърсената свобода и с уродливата демокрация.

- Гузните хора ли преследва духът на поета?

- Да, духът на поета преследва гузните хора, но да си гузен, означава, че все още имаш съвест, безсъвестните не изпитват никаква гузност, тях никакъв дух не ги преследва – и това е страшно! Най-жестоките хора са хората със стоманени съвести – тях нищо не може да ги разколебае, нищо не може да ги омилостиви.

- Сам пишете, че „ний се радваме на гениите, ако са умрели, жив ли е – ще го удушим. От завист”. Подобна констатация не ни ли обрича да бъдем нация, люлка на посредствеността?

- Не съм сигурен, че завистта е качество, присъщо само на нашия народ. Вероятно тя съществува навсякъде по света – спомнете си Салиери и Моцарт. Завист към талантливите изпитват посредствените, средно талантливите - комплексът на Стамболов е именно такъв: издал е стихосбирка заедно с Ботев, навремето е бил по-популярен от него, защото стиховете му са отговаряли на тогавашния нисък масов естетичен вкус (както днешната чалга отговаря на днешния масов вкус) – и Стамболов не може да се примири с факта, че Ботев е станал велик, а него никой не го брои за поет. Неизкушените не завиждат, те се радват на талантливите – и Левски пише стихове къде-къде по-лоши от стиховете на Стамболов, но той няма поетически амбиции и обича стиховете на Ботев, обожава ги, преписва ги в тефтерчето си, пее ги. Да се радваш на нечий талант – самият ти трябва да имаш високи духовни качества.

- Доколко последните ви пиеси са тъжна метафора на политическия живот у нас? Какво е това, което превръща довчерашните другари в утрешни взаимни палачи?

- Властта. За съжаление, властта отприщва у човека повече лошите, отколкото добрите качества. Трябва да имаш силен характер, за да не се поддадеш на властническите инстинкти, които всъщност са животински нагони: да властваш над другите, да налагаш волята си над стадото, над глутницата. Властта възбужда у човека и един друг нагон, чужд на животните: създава и у най-големия глупак убеждението, че е по-умен от всички.

- Стамболов е пример как с привидно демократични средства може да се наложи диктатура и то със съгласието на народа. Възможно ли е това в наши дни?

- За това става дума. Възможно е и още как! Не случайно в древна Гърция прославените са били осъждани на самоизгнание, защото са били опасни за демокрацията.

- Стефан Стамболов е противоречива политическа фигура. Вие как определяте неговото място в историята ни?

- Стамболов е велик, прозорлив държавник и човек с отвратителни пороци! За съжаление, много от нашите политически мъже подражават на пороците му, надявайки се, че това ще ги направи велики държавници. За Стамболов съм писал вече една пиеса – „Величието и падението на Стефан Стамболов”, за него могат да се напишат още много пиеси – толкова разностранен и интересен образ е той.

- Пиесата „Деца на света” е тъжна равносметка за една държава, чиито деца отиват в чужбина и никога не се връщат. Вие самият сте баща на 3 дъщери, всичките отдавна напуснали България. Защо не ги спряхте?

- Мен никой не ме е спирал, нито ме е напътствал, и нямам намерение да напътствам, още по-малко да спирам някого. Човек сам решава живота си, всяка намеса е вредна, да не кажа нещо по-лошо. Удивлявал съм се на тъй наречените амбициозни родители, които искат да моделират децата си, изтезават ги, мъчейки се да ги направят това, което те самите не са могли да станат – такива деца обикновено са духовно осакатени, лишени от своя воля, от свой избор, от своя съдба, това са нещастни деца. Аз съм баща на три дъщери. Едната си е родена в чужбина, другата замина в чужбина с майка си още през 1972 г., третата все още учи в Хелзинки – какво ще реши е неин проблем. Тя обича България – не знам дали България обича нея…

-„Духът на поета” и „Деца на света” са смешно тъжни и тъжно смешни текстове по собственото ви определение като автор. Такъв ли е животът у нас?

- Да, животът не познава чистите жанрове – той е и тъжен, и весел, и страшен, и смешен. И аз не обичам чистите жанрове: ако е само комедия – пиесата става глупава, ако е само трагедия - става скучна.

- Смятате ли, че Христо Мутафичев и Валентин Танев ще бъдат достатъчно убедителни в образите на Захари Стоянов и Стефан Стамболов? Как върви подготовката за спектакъла „Духът на поета” в Народния театър?

- Да, и двамата са мощни актьори, мислещи и самоотвержени. Истинската работа по спектакъла ще започне наесен, през септември-октомври, премиерата, живот и здраве, ще бъде през декември. Радвам се, че най-после ще се срещнем на сцената с режисьорката Маргарита Младенова. Премиерата ще съвпадне с един мой скъп и тъжен спомен – точно преди 50 години, на 21 декември 1962 година трябваше да се състои премиерата на първата моя пиеса - ексцентриадата „Истинският Ивайло”, но седмица преди това беше забранена. Един от тогавашните най-свирепи цензори, който участва в разгрома на спектакъла, сега се слави по телевизорите като също толкова свиреп демократ… Живот!

източник:novinar.bg, връзка към цялата статия - линк