Свобода даром не се дава

03.03.2012 Интервю на Диана Славчева

- С днешна дата каква е оценката на историците за събитията, свързани с датата 3 март 1878 г.?

- Подобно на много събития от нашата история, и Трети март предизвиква както възторжени, така и противоречиви, понякога неестествено звучащи реакции. Ако се освободим от натрупаните по една или друга причина емоции, трябва да оценяваме случилото се през 1877-1878 г. от гледна точка на неговата историческа значимост. Едва ли може да има спор, че Освободителната война от 1877-1878 г. е сред грандиозните събития в нашето минало.


- Нека накратко припомним каква е тази война, какви са нейните последици, какви са нейните послания към българите – преди нас, към самите нас, след нас...

- След кървавото потушаване на Априлското въстание вълна от протести залива Европа. „Българските ужаси“ заемат първите страници на световната преса и този пък Великите сили не могат да загърбят игнорираната десетилетия наред българска кауза. Империята обаче е крайно неотстъпчива по „българския въпрос”, в сравнение с позицията си към сърби, гърци и румънци.
Причината е, че българските земи са в непосредствена близост до столицата и най-важните за съществуването на империята средища, пътища, стратегически направления. Така в края на 1877 г. остава само пътят на войната, който в конкретния момент съвпада с интересите на Русия.
По време на бойните действия, руските сили са разпределени в три отряда: Източен, Западен и Преден. В последния, командван от ген. Гурко, който е най-малоброен – едва 12 хиляди души, е включено и българското опълчение, съставено отначало от 7200 души.
Гурко прониква стремително на юг, освобождава старата столица Търново, преминава Балкана и овладява Казанлък, Стара и Нова Загора. Но този смел рейд не е подсигурен от командването, а слабите сили на генерала не могат да удържат насрещното настъпление. В тежките боеве при Стара Загора опълченците показват невероятна храброст...
При отстъплението си руско-българските части трябва на всяка цена да удържат прохода Шипка, където през август 1877 г. се води най-драматичното сражение в хода на цялата война. Едва 5 хиляди руси и българи, останали почти без муниции, отблъскват атаките на 40-хилядната армия на Сюлейман паша и в голяма степен решават изхода на войната.
Грубите грешки на руското командване са причина и за другата голяма драма, разиграла се край  Плевен, превърнат от Осман паша в непревземаема крепост. Трите атаки, проведени от руси и румънци, са безрезултатни, дадени са хиляди жертви.
Едва с идването на опитния стратег Тотлебен блокираният град пада. Оттук нататък Гурко минава Балкана и превзема София, турските сили са разгромени и при Шипка-Шейново, падат Пловдив и Одрин... Заплахата надвисва над турската столица, а правителството моли за примирие.
Така на 19 февруари/3 март 1878 г. се стига до сключването на историческия Санстефански мирен договор. България е на прага на своята чакана с векове свобода.


- Важна роля в тази война изиграва и българското опълчение, а много често се застъпва тезата, че сме получили свободата си едва ли не поднесена на тепсия. Само щиковете на братушките ли извоюваха свободата ни?

- Това е една от най-неверните представи, насаждани в историографията ни. Наистина ролята на руския народ и армия е безспорна, но е несъмнен и приносът на самите българи. Факт е, че нашето участие във войната е съществено.
Но до голяма степен и по различни причини е ограничавано от самото руско командване. И все пак ние не можем да не се преклоним пред тези изтерзани хъшове и хората, които са бягали от земите в Македония и Тракия, за да се запишат в българското опълчение, без да им е гарантирано нищо като бъдеща реализация.
Това са хора от всички социални слоеве, от всички възрасти, там има много бесарабски българи, включително българи гагаузи, българи от Румъния, доброволци от всички български краища. Парадоксално изглежда, но нашето национално единство в онези времена е било много по-силно изразено, отколкото днес...
И още нещо. „Ахилесовата пета” на руската армия е логистиката.
Тя е имала лошо снабдяване и в разгара на войната близо 60% от нуждите за нейното изхранване, отопление в студената зима, лекарска помощ и т. н. са покривани със средствата на българските общини, от доставките, които са правили българските селяни. Това не е ли своеобразен, и все пак важен принос за нашата свобода?
Когато се говори за войната, често се забравят българските доброволчески отряди. А такива има на много места, включително в Северна Добруджа, където силите на ген. Цимерман са минимални. Там действа например легендарният Хайдут Пейо. Не бива да бъдат игнорирани и т. нар. народни милиции, които са един вид доброволни военни формирования.
Такива са създадени в най-невралгичните точки на развитието на войната – в Стара Загора, Казанлък, Карлово, Сопот, Габрово, Севлиево и т. н. В някои случаи те наброяват над 1000 души. Въоръжени са най-често с трофейно турско оръжие, имали са дори и конни части. Те поемат защитата на своите съграждани и съселяни, противопоставяйки се на башибозушки банди и мародери.
Интересен пример за българското участие във войната са и т. нар. „народни горски (планински) чети”. Става дума за хора като Панайот Хитов, Филип Тотю, дядо Илю и много други. Те са изпълнявали и разузнавателни функции, като благодарение на българските разузнавачи, сред които са Григор Начович и Стефан Стамболов, русите са имали информация за цялата Стара планина с всички възможни пътеки, пътечки, проходи… Това им дава стратегическо надмощие над противника, и то при положение че същият този противник – Османската империя, владее тези земи и места векове наред!
Така че представата, че свободата ни е „дадена даром” е невярна, тенденциозно сътворена от чужди и наши недоброжелатели. Оставането в този „капан” е не само обидно и кощунствено – просто това не отговаря на истината.


- Не е тайна, че всъщност Русия води войната повече от личен интерес, отколкото само от благородни подбуди да освободи народа ни от оковите на турското робство...

-    Русия в никакъв случай тогава не се е отказала от идеята да има силно влияние на Балканите и да създаде своя марионетка, покорна на нейните интереси в региона. Но Александър II води война, с която, освен да постигне определени интереси (при това не толкова мащабни като замисъл), да покаже, че Русия може да носи... свобода!
С други думи, да подобри „имиджа” на Русия пред европейската общественост. В крайна сметка само след броени години младият български елит намира сили да отхвърли чуждата намеса във вътрешните работи на своята страна и да насочи развитието й в посока на европейските демократични ценности и суверенитет.
Главното злощастие за нашата нация, че в резултат на Берлинския конгрес твърде изконни български земи остават или се оказват под чужда власт. Тази драма е предизвикана в резултат на предварителните уговорки между Великите сили, най-вече между Русия и Австро-Унгария.


- Често се поставя под съмнение дали точно Трети март трябва да бъде националният ни празник...

- Такива опити през последните години се правят твърде често, и то различни страни. За поколения българи идеалът за Санстефанска България е нашата истинска доктрина за национално обединение. Трети март е нашият български блян, който ни е водил и трябва да ни води към бъдещето. Той не е архаика, а идея, която напълно съответства на мисленето на всеки народ с достойнство.
Постигнатото от българската нация през изминалите години след Освобождението от турско робство в никакъв случай не е малко. Защо е нужно да страдаме от мазохизъм и да си спомняме само националните катастрофи? Време е да осмислим истината, че бедствията и това, което ни се случи през драматичния ХХ в., са не само поради грешките на нашите държавници, но и поради геополитически причини.
През последните двадесет и няколко години на възстановяване на демокрацията представителите на изграждащия се в страната нов „елит” не са на висотата на нашата историческа традиция. Сегашните наши управници се упражняват в говорене, в популизъм и търси сламката в чуждото око, а не желае да види гредата в своето...
Затова Трети март не би следвало да е само национален, държавен, официален празник, а Ден за размисъл – кои сме, какви сме, защо сме такива и какви би следвало да бъдем... Нека поне днес да кажем: „Бог да прости падналите за нашата Свобода!“ и „Да пребъде България“!

източник:desant.net, връзка към цялата статия - линк