Будителството е преди всичко – състояние на духа

1 Ноември 2011, Николета Андреева

Фокус: Доц. Павлов, Ваша е идеята - Българската православна църква да провъзгласи за светци някои от народните будители – с какво това ще помогне за популяризиране на тяхното дело?
Доц. Пламен Павлов: Има личности от духовната история на България, от история на Българската църква, които заслужават да бъдат канонизирани – в това няма никакво съмнение. Преди една година пред Агенция „Фокус” моят апел беше - за братята Константин и Димитър Миладинови. Братя Миладинови са свети братя в някакъв смисъл - и като народна канонизация още за своите съвременници. Едно провъзгласяване, едно канонизиране на двамата братя Константин и Димитър Миладинови, според мен би било много добър жест на признание от страна и на църквата, пък и на цялата българска нация към тяхното мъченичество в името на българщината.
Освен това - има други наши национални водачи от изключителен мащаб, за които също Българската църква би следвало да се замисли. Мисля, че тя не е далеч от тази идея, но очевидно там нещата стават доста по-бавно и с доста обсъждания. Не е тайна за никого, и няма да открия нищо ново, ако припомня делата на такива будители и наистина мъченици за българщината и за вярата като - Неофит Бозвели и Иларион Макариополски. И двамата не са канонизирани.
Разбира се, аз не искам ние миряните да търсим някаква сметка от Църквата, но става дума за първите духовни водачи на нацията ни в ХІХ век. Неофит Бозвели, който умира мъченически, заточен на Атон, и Иларион Макариополски, който минава една невероятна Голгота, със заточение, който е най-близкият сподвижник на Бозвели в началото на църковно-националната борба. Така че - много личности от нашата църковно-национална борба, които са същевременно грандиозни будители за онзи период от историята ни, заслужават подобно признание. Тук не е въпросът само за църковното изражение на това признание, а наистина - в тяхната реална роля в нашата съдба като народ.
Днес се говори много някак си изобщо за будителството. Има много мераклии да бъдат будители и днес; същевременно от медиите обикновено ни залива някаква доста войнстваща субкултура и този ден някак си остава като един до голяма степен формален празник. Разбира се, той се изпълва със съдържание от учители, от интелектуалци, от едни или други хора, които са на това поле.
Не мога да отрека, че има цели селища, които на практика са огнища на будителството и които също заслужават да бъдат много по-популярни, много по-известни, много по-посещавани от туристи, от поклонници, въобще - от будни хора. Нека да не забравяме, че нашето будителство не е свързано непременно с днешните големи градове, а на практика то започва от такива малки градчета, с едни или други проблеми, каквито са Котел, примерно, Елена, Банско, което преди да бъде курорт, е било едно много будно селище и там се ражда първият ни нов будител св. Паисий Хилендарски.
Не бива да забравяме градовете в днешна Вардарска Македония. Не бива да забравяме духовната роля на Велес, на Прилеп, на Охрид, не само през Средновековието, но и през Възраждането, и в най-ново време.
Още когато е създаден празникът по идея на тогавашния министър на просвещението Стоян Омарчевски, по волята и на тогавашната българска интелигенция, чийто глас все пак се е чувал значително повече от колкото днес, към будителството се причисляват и революционерите. Революционното и еволюционното направление в нашето развитие не са конфиктни чак толкова, колкото изглежда на пръв поглед. Не случайно в кръга на будителите виждаме Васил Левски, Христо Ботев, просто без тях пантеонът на будителите би бил много по-беден.
Но аз бих припомнил и лица от историята на Македоно-одринското българско националноосвободително движение. Примерно - в това движение Екзархията и Вътрешната Македоно-одринска революционна организация, имат много голяма степен на хармонични отношения. Разбира се, между тях има и конфликти, това е неизбежно, но нека да припомним, че голяма част от дейците на ВМРО бяха хора, които са били учители. Включително - Даме Груев, включително Гоце Делчев - също е един забележителен будител. Да не говорим за личности, като например Иван Гарванов, той е можел да бъде професор по физика, той е има защитен докторат във Виена и е имал блестящи перспективи за научно развитие. В крайна сметка обаче той избира пътя на просвещението като учител в Солунската гимназия и после - като един от ръководителите на революционното движение.
Кръгът на будителите е много широк. Някои личности, които са популярни на локални равнища, на практика заслужават преоценка като национални фигури. Примерно - митрополит Методий Кусев. Той е грандиозна фигура, той е една от най-влиятелните фигури въобще в новата българска история. Той е достатъчно популярен в Стара Загора, чийто митрополит е бил четвърт век и там има ярки следи от неговото присъствие, включително в парка Аязмото и други негови дейности, които десетилетия по-късно получават оценката, която наистина им се полага. Методий Кусев, още като Тодор Кусев, като представител на Прилеп в Църковно-народния събор, създал Екзархията, е един от създателите на Българската екзархия. Той е един от хората, които правят възможно – фактите за зверствата върху българските селища, пострадали от Априлското въстание, да стигнат до европейската преса. Тогава той, със свои верни хора, организира канал за информация към западната преса. Днес ние, като говорим за отзвука на Априлското въстание, признаваме Макгахан, намесата и на Юго и на Гарибалди, но някак си в сянка остават такива труженици като Методий Кусев, които на практика са хората, които дават тази информация на европейския и на световния печат.
Будителството е една много сложна категория; то преди всичко е състояние на духа, то не може да бъде просто един списък от личности, за който формално се сещаме на 1 ноември. Това е едно перманентно състояние на духа, което отразява мисията на интелигенцията.


Фокус: Докъде зад граница се разпростира култът към някои от личностите, които днес наричаме народни будители – Вие сте били председател на Агенцията за българите в чужбина?
Доц. Пламен Павлов: Аз бях председател на Агенцията за българите в чужбина доста отдавна, но бях почти 4 години и то - в едни много трудни времена. Тогава този празник се утвърждаваше. Мога да кажа съвсем категорично, че той намери много добър прием сред нашите сънародници по света. На практика - той беше в някакъв смисъл по-добре осмислен от тях, от колкото от нас, в самата България. Българските училища, които са на практика вече на цялата планета, отбелязват този празник много тържествено и много непринудено, не просто формално а като един есенен аналог на 24 май. В нашата църковна, пък и народна традиция, има обикновено зимен и летен празник, или да речем - пролетен и есенен. В някакъв смисъл - 1 ноември е есенният 24 май, като той е вече по-персонифициран. Ако 24 май минава под знака на св.св. Кирил и Методий, и на образователната идея на Просвещението, на духа, то 1 ноември – Деня на будителите, хората го правят интуитивно. Той, например обхваща и по-новата ни история, повече е възприет като празник, свързан с Възраждането и новата ни история., макар че никой не може да отнеме на будителството и тези негови дейци от средновековието, т. е. Няма конфликт между двата празника, те много добре се допълват и във времето, и като духовно послание и за това българите по света възприеха този празник много бързо. Той се отбелязва и в българските училища, и от българските дружества по света. Близо до него е 29 октомври – Деня на бесарабските българи, понякога се получават такива съчетани чествания, в които има определени акценти, свързани с една или друга общност, и този празник е необходим. За съжаление, у нас не бих казал, че все още се е утвърдил достатъчно. Трябва да мине още време този празник да бъде осмислен, но аз съм убеден, че това ще стане.


Фокус: Кои са най-забравените имена на български будители, казвали сте за Кирил Пейчинович, има ли и други?
Доц. Пламен Павлов: Кирил Пейчинович Македонската православна църква го канонизира – нещо, което Българската и досега не е направила. Лошото е, че Македонската църква го канонизира, влагайки в това антибългарско съдържание, което е престъпление към паметта на самия Кирил Пейчинович, който винаги е твърдял, че е български труженик, че пише на ”простеиши и сладки болгарски език” и т.н.
Става дума за плеяда от личности, става дума за някаква колективна памет. Можем да направим един огромен Мартиролог от имена на възрожденски учители, някои от които днес са слабо известни, но те имат много важни роли за историята на определено селище, на определен район или да речем - за израстването на някакви хора. Такива учители като Сава Радулов, които днес слабо се помнят, Райно Попович е по-известен, но даскал Ботьо Петков, бащата на Христо Ботев щеше ли да бъде известен толкова, ако не беше баща на Ботев, а той сам по себе си е достатъчно значителна фигура. В историята на всяко селище, на всеки български град, има имена от миналото, които наистина са много светли и много силни личности. Това са личности, които са претърпявали страдания, лишения, много от тези хора са обикаляли цялата българска етническа територия, включително - общностите ни в чужбина.
Подобна е ситуацията с Деня на българската независимост - 22 септември. Когато говорим за него, ние забравяме, че всички тези дейци, които са свързани със самото действие, са свързани или с Върховния македонски комитет и са били учители в Македония, или са били учители в Бесарабия, т.е. тогава българската нация в ХІХ, в началото на ХХ век е била много по-единна и много по-сплотена, независимо от границите, отколкото днес. Днес това вътрешно разделение, станало в резултат на комунистическата изолация, на идеологическите напрежения, на забравата, на инерцията, трябва да се преодолява.
Денят на будителите за мен е един от празниците, които са терапия срещу забравата и са заредени с национален дух. Нека да не забравяме, че интелигенцията на един народ има своите задължения към същия този народ, тя не може да се отчайва, няма право да абдикира, няма право да се вайка, всеки, според силите си, би трябвало да осъзнае, че будителството преди всичко, е една фокусирана национална енергия, която ни е извела от робството, която ни е направила в началото на ХІХ век едно чудо за тогавашна Европа в интелектуален, а дори в икономически план. Днес, независимо от всички трудности, ние сме в далеч по-благоприятно положение, отколкото са били будителите да речем в средата на ХІХ век.

източник: focus-news.eu, връзка към цялата статия - линк