3-ти март означава отговорност пред България

3 Март 2015, Радио „Фокус”, Цоня Събчева

Водещ: Проф. Павлов, какъв е историческият прочит на датата 3-ти март 1878-а година?
Пламен Павлов: Историческият прочит трябва да бъде многопластов, тъй като тази дата сама по себе си не бива да се отъждествява единствено с акта, извършен в Сан Стефано, а да бъде свързан с цялата история на Българската национална революция. Аз неведнъж съм казвал, включително и във вашия ефир, че тази митология за дадената даром свобода, е абсолютно невярна. Никаква Руско-турска война нямаше да има или не би се състояла в този вид, не би имала международна легитимност, ако го нямаше Априлското въстание, ако го нямаше цялото развитие на Българското национално-освободително движение. В резултат именно на източната криза, която беше в своя пределен етап, доведена от въстанието, първо в Босна и Херцеговина, и особено от българските въстания – Старозагорското и най-вече Априлското, се стигна до това Великите сили да се опитат да решат българския въпрос по мирен начин със Цариградската конференция в края на 1876 г. Там дори има предвидени две български автономни области, които общо-взето обхващат българската територия такава, каквато тя е във фермана на Екзархията от 1870 г. В крайна сметка материализацията на тези международни договорености, на тези висящи вече като Дамоклев меч над Османската империя процеси, завършва с 3-ти март или 19 февруари, както е по стар стил 1878-а г., но с много сериозно българско участие, както виждаме и в самия генезис на Източния въпрос и в самото му решаване. Ние не бива да забравяме за българската кръв, пролята в името на нашата свобода и в този смисъл това си е големият български ден. Това не е просто договор между две държави, а е на практика деня на възкресяването на българската държавност и то след вековно прекъсване.


Водещ: Защо за едни историци тази Руско-турска война е освободителна, за други – целяща да установи руското влияние на Балканите?
Пламен Павлов: Не би трябвало да има такова разделение, тъй като тя е едновременно и двете. Войната, разбира се, е освободителна, тъй като в резултат на нея една немалка част от българския народ беше освободена. Обаче, не бива да се забравя, че големи български области, особено Македония и Беломорието, Одринска Тракия останаха директно под властта на султана. Други български области, с волята на Русия и със съгласието на другите Велики сили, бяха придадени, съответно Северна Добруджа на Румъния, пък Поморавието с големи градове като Ниш, Пирот, Враня, на Сърбия. Даже всъщност Пирот и Враня бяха предадени с Берлинския конгрес, но пак със съгласието на всичките Велики сили. От друга страна, обаче, ясно е: войната е планирана и тя е договорена с международен мандат. Това става със съответните съглашения в Райхщад и Будапеща между Руската империя и Австро-Унгария, с одобрението на Германия и с мълчаливото или не съгласие на останалите Велики сили, да бъде освободителна и да се възроди българската държава, макар и като автономно княжество на Османската империя. От друга страна, обаче, съвършено ясно е, че Руската империя, дори и Александър Втори, който е така по принцип един либерален човек, един реформатор, искаше да създаде от тази държава една марионетка за действие на руското влияние над Балканите. Тук показателното е, че този наш елит, който участва на практика в процесите, довели до 3-ти март, само след няколко години измъкна държавата от тази мъртва хватка на руското опекунство, на заплахите с намеси, с режим на пълномощията, с най-различни други ажиотажи от страна на Русия. Така че тук въпросът не е да гледаме емоционално, а да видим обективно какво се е случило. Истината е, че тези процеси на модернизация, нашият избор е на модерност, т.е. да следваме едни европейски принципи, а не да следваме азиатските вектори, било на Османската империя или на Русия. Затова, според мен, не може да има колебания, че това е нашият национален празник. И още нещо бих добавил – поколения българи виждаха в 3-ти март символ на националното обединение. Нашите деди водиха войните на национално обединение, всъщност още от Сръбско-българската война, като минем през Балканските войни, през Първата световна, пък даже, ако щете и през Втората световна в първата й част до 1944 г. Именно целокупна България, това което постанови Санстефанският договор, нали този несъстоял се, за съжаление, проект, несъстоял се в своята териториална цялост. Но виждаме като дух той остава в съзнанието на поколения българи като мерило, като образец на българската държавност. А той на практика съвпада с това, което казах преди това, така да се каже със съдържанието на българската възрожденска нация и нейният териториален обхват. Големите области в днешна Северна България, Тракия с Одринско и Беломорието и, разбира се, Македония.


Водещ: Какви са главните уроци на 3-ти март – като дата, като резултат на процес, като фалшификация, в известна степен, на историята в един исторически период, не толкова далечен – говоря за комунизма?
Пламен Павлов: Може би да започнем с фалшификациите, а именно при цялата показна русофилия, въпреки че аз не обичам подобни понятия на комунистическия режим…


Водещ: Тя беше демонстративна.
Пламен Павлов:... т.е. той се отнасяше резервирано към 3 март и не случайно национален празник беше една спорна дата, спорна меко казано, една дата на чужда окупация, каквато е 9 септември. От друга страна пък, тъй наречените русофоби в България, особено днес, хора които на практика служат на една чужда сила и аз не мога да ги нарека български патриоти, с риск дори и на този ден да ми се обидят. Просто патриотизмът е нещо съвсем друго. Той не отива в някакви „фили“ или „фоби“. Той е защита на националните интереси, на националното достойнство, така че и този прочит, който виждаме и днес – ето, братята освободители, славяни, виждаме ги тези неща особено в контекста на днешната криза, предизвикана от Руската федерация. Всъщност не бива да отъждествяваме Руската империя с днешната Руска федерация. Ако ние днес трябва да имаме признателност и тя разбира се е напълно нормална и естествено човешко чувство към тези, които са лели своята кръв за свободата на нашите деди и на нашата собствена свобода, това са хората от някогашната Руска империя, в която наред с руския народ, с украинския народ влизат: финландци, поляци, много други, белоруси, много други народи, включително осетинци, белоруси. Аз преди години помагах на едни наши приятели осетинци да посетят местата, където са се сражавали Осетинският батальон. Така че тук не бива да се отъждествява нашата признателност към жертвите в тази война към тези войници, към тези доброволци, които ги е имало, имало е много благородни хора, които участват в тази война с един съвременен режим в една съвременна държава, която само теоретично може да се яви наследник на онази държава преди 137 години.


Водещ: Парадокс ли е, проф. Павлов, че дните около тази дата, като казвам днес, нямам предвид само сега, а и през последните години, съвременниците ни са по-разделени от всякога?

Пламен Павлов: Това е парадокс, разбира се, на фона на онова обединение, което го има в самото време на войната. Тогава в българското опълчение, нека пак да припомним, от 7200 души от първоначалния състав на Опълчението, над 1000 са от Македония. Някъде не по-малко са от Бесарабия, неизвестно колко са от нашите колонии в Румъния, вероятно става дума за стотици хора. Няма български град и селище, независимо от това дали е в Северна България, дали е от Тракия, дали е от Македония, където да няма поне един опълченец. Така че тогава степента на национално единство е изключително висока. Няма млади и стари вече, няма леви и десни, има степен на национално съгласие, че трябва да се възстанови нашата държавност, вследствие вековно чуждо робство, след прекъсване в продължение на 500 години. А днес виждаме, че на фона на процеси, които дават много по-добри условия за единство, имаме сериозни разделения, имаме незрялост, имаме липса на национално съзнание в тази висока степен, в която го имат нашите предци. И затова, разбира се, основната причина е в тези 45 години, в които българската нация беше възпитавана в кавички, беше зомбирана в това, че трябва да робува на някаква идеология, и че който не обича Съветския съюз, не е патриот. Това го имаше в някаква форма, дори в Конституцията. Така че тези тежки поражения много трудно могат да бъдат преодолени, ако българската интелигенция не е на своето място, така както е била преди 137 г., тази болест ще продължи още много години. Надявам се, че ние като модерно мислещ и цивилизован народ лесно ще преодолеем подобни дефекти от миналото.


Водещ:Осъзнаваме ли значението на понятието „държавност“? Даваме ли си сметка, че поколения са посветили живота си за постигането на тази държавност: 500 години хайдушки чети, въстания, буни?
Пламен Павлов: Така е. Вашият въпрос до голяма степен е риторичен. Очевидно е, че големи групи от нашето общество, дори хора с претенции, хора на високи постове, не си дават сметка какво представлява това да имаш своя държавност, сам да защитаваш своите интереси, да не следваш сляпо нечия чужда воля, независимо откъде идва тя. Така че в това отношение ние имаме много да наваксваме. Тези 5 века несъмнено са се отразили на психологическата нагласа да гледаме на държавата като на враг и като на нещо чуждо. Същото важи до известна степен и за църквата, тъй като ние губим в почти пълна степен и църковната си свобода, освен правото да бъдем християни. Но следосвобожденското развитие на България дава много добри примери как всичко това се компенсира и как само след 25 г. ние се превръщаме в един феномен, в нещо което днес не ни се вярва, но ние сме силна държава с много голяма вече интелигенция, със способност, разглеждани сме едва ли не като петата Велика сила, да речем в навечерието на Балканските войни. Нали, тогава петата Велика сила са уж всички балкански народи, но най-голямата от тях е България. Без тях никакъв Балкански съюз не би могъл да съществува, това имам предвид. Така че това поколение на строителите на съвременна България, както го нарича незабравимия Симеон Радев, то дава пример как една млада държавност, една държавност възстановена след векове на прекъсване и на чужда робия, има интелектуалните и волеви сили да се справи. Мисля, че нашият елит, независимо от неговата идеологическа ориентация през тези вече 25 години, няма никакво оправдание да хленчи и да се оправдава с преход, с тежко положение. Виждаме, че в онова време условията са били много, много по-тежки, но отговорността пред собствения народ е била, разбира се, коренно различна. Имало е такава отговорност в максимална степен.


Водещ:Да завършим тази среща, която може да бъде с финалното ви изречение: 3-ти март означава отговорност към съвремениците, отговорност към бъдещето. Така ли е?

Пламен Павлов: Също и към историята, тъй като виждаме и на нея как се посяга. 3-ти март наистина означава отговорност пред България.

източник:focus-news.net, връзка към цялата статия -линк