с Джоко Росич

Джоко Росич

Предаването в памет на Джоко Росич (Шоуто на Слави)
запис на предаването е наличен на страницата slavishow.com. Можете да го излгедате оттук - линк
------------------------------

"Толкова ли е трудно да живеем нормално?!" - Джоко Росич
Участие в "Шоуто на Слави"

Видеоклип с интервюто може да бъде изгледан в Youtube от следната връзка - линк
------------------------------

Опасно близо с Джоко Росич
Интервю в предаването "Опасно близо" с водещ Диана Найденова
Можете да изгледате интервюто от страницата на vbox7.com от този линк
------------------------------


Умно село Джоко Росич
БНТ
продължителност 42 мин
Можете да изгледате предаването от страницата на vbox7.com от този линк
------------------------------


Джоко Росич в На инат 04.05.11
Нова
продължителност 16 мин.
Можете да изгледате участието в предаването от страницата на vbox7.com от този линк
------------------------------


Търси се Джоко Росич
btv
продължителност 45 min.
Можете да изгледате участието в предаването от страницата на vbox7.com от този линк
------------------------------


Джоко Росич - участие при ДИКOFF
продължителност 18 мин.
Можете да изгледате участието в предаването от страницата на vbox7.com от този линк
------------------------------

Арт трафик - гост Джоко Росич част 1
продължителност 10:30 мин.
Връзка към видеоклипа от страницата на vbox7.com от този линк

Арт трафик - гост Джоко Росич част 2
продължителност  8 мин.
Връзка към видеоклипа от страницата на vbox7.com от този линк

Арт трафик - гост Джоко Росич част 3
продължителност 4:30 мин.
Връзка към видеоклипа от страницата на vbox7.com от този линк
------------------------------


Стефка Съботинова и Джоко Росич - Заправил ми Господ манастир
Изпълнението можете да слушате от следната връзка - линк
------------------------------


„На кафе” посветено на паметта на големия актьор Джоко Росич.

Предаването „На кафе” днес ще бъде посветено на паметта на големия актьор Джоко Росич. В студиото при Гала ще гостуват близките му приятели Йоана Буковска, Андрей Слабаков и Любен Чаталов, които ще разкажат своите спомени и преживявания с него

Можете да изгледате предаването от страницата на vbox7.com от този линк
------------------------------


Джоко Росич: Страх ме е, че ще изгубим езика си
Интервю в "Предаването на Карбовски"
Връзка към страницата на TV7, от където можете да изгледате интервюто - линк

Джоко Росич

части от интервюто:
Страх ме е, че ще останем без език. Езикът изтъня, стана беззвучен, опасява се актьорът.

Страшно е, че не се използват вече звателни форми. Българският език няма падежи, но има един сладък атавизъм, ужасно е да го загубим, твърди Росич. Както е тръгнало, всичко ще отиде на кино, смята актьорът.

Искам в този скапан парламент някой да предложи закон, че две и две прави четири и всички да гласуват "за". Защото в момента няма как да стане това, каза Росич.

Великия Джоко Росич с велико интервю
------------------------------


Акад. Джоко Росич: САМО СЛАБИТЕ НАПУСКАТ БЪЛГАРИЯ

Румяна Милева,
в. „Целокупна България”

източник: celokupnabulgaria.eu, връзка към цялата статия - линк

Джоко Росич е български журналист и актьор. Роден е на 29 февруари 1932 г. в Крупан, Кралството на сърбите, хърватите и словенците. Майка му е българка, а баща му сърбин. На 19 години емигрира в България по политически причини. Завършва икономика и радиожурналистика.
В продължение на 17 години работи в Българското национално радио.  Снимал се е в над 110 филма – български, унгарски и сръбски.. Сред най-известните заглавия са „Осмият”, „Езоп”, „Демонът на империята”, „Михаил Строгов”,  „Гоя”, „Антихрист”, „Баща ми бояджията”,
„Сватбите на Йоан Асен”, „Време разделно”, „Капитан Петко войвода” и др.

 Носител е на орден „Кирил и Методий” Първа степен, наградата ИКАР (на Съюза на българските артисти).

 Джоко Росич има две деца,  четирима внуци и един правнук. В момента е в дълбок траур заради смъртта на съпругата си,  която той нежно нарича „Лили”.  Когато е в София обменя мисли в близкото капанче с приятели от квартала. През лятото живее в къщата си в село Бойковец, където по цял ден общува с обикновени хора.


- Акад. Росич, какво мислите за това ожесточено разделение на българите  днес?

- Това не е разделение, живеем в едно безвремие. Защо казвам безвремие? Защото нацията губи време, забавя хода на развитието си. Хората у нас не само имат нещо един против друг, те се мразят. Вече 62 години живея в България, но за първи път виждам такава омраза. Някои казват: „Нека първо се оправим с това разделение, а после ще видим.” Това „после ще видим” отдалечава нацията от добрите неща, които трябва да се случват. Защото ние сякаш работим между другото, а основно
се мразим, което е страшно всъщност. Задачата на нацията е да създава духовни и материални богатства.

- Но как може да се подобри битието на българина, при положение че много хора останаха без работа? У нас
през годините на прехода бяха закрити заводи, фабрики, предприятия….

-  Тук ще сложа една контра. Не може да се говори за безработица в страна, в която 40% от обработваемата земя не се
обработва.

- Да, но хората са в градовете.

- Да се върнат на село. Разберете, не може 40% от земята да пустее, а тези, които са напуснали тази земя да казват: „Ние сме безработни.” Как става така?

- Вероятно има хора, които биха се върнали на село, но нямат пари да си купят земя.

- Те съставляват онзи процент от  безработните, който е допустим.

- Не мислите ли, че се въртим в омагьосан кръг. Добре, ще се върнат на село млади хора. А какво ще стане с
децата им – толкова  детски градини и училища бяха закрити.

- Ако има нужда, отново ще бъдат разкрити учебни заведения.

- Само че въпросът с младите българи  стои иначе – около 2 млн. напуснаха България през последните две десетилетия.
- С този плач не мога да се съглася! Тези, които отидоха в чужбина са слаби хора. Силните останаха тук.

- Тези, които напускат казват: „Ние искаме добра работа и добър жизнен стандарт. Нямаме време да чакаме!”

- У нас повсеместно се чува младите да казват, че не биха работили за 700 лева. Искат 1200 евро. Заминават в чужбина, защото искат всичко да им бъде уредено. Само, че това, което е хубаво и е уредено там, не сме го направили ние, а са го направили те. Направили са го за себе си. Когато свърши Втората световна война, почти цяла Европа беше на нула. Това е показано във филмите на италианския неореализъм – филмите на Висконти, Фелини….Само, че другите са се запретнали и са спретнали
страните си. Това става не като емигрират, а с жертва на едно-две поколения в името на това децата и внуците им да бъдат добре. Ние не сме го направили.

- Почти всички наши възрожденци, които са учили в чужбина, са се връщали у нас.

- Така е – учили са в други страни и са дошли да си приложат труда тука. Това е жертва. Разберете, нищо не може без жертви. Когато настъпиха демократичните промени в България, дойде един едноок американец, Ран ( Ричард Ран, американски предприемач и икономически наблюдател – бел. ред. ) и написа един трактат с напътствия какво трябва да се прави. Тогава
той каза тази изумителна фраза, която е проста като Колумбово яйце: “Ние можем само да ви покажем как да ловите риба, но риба няма да ви дадем”. А ние все очакваме кой какво ще ни даде. Чувал съм хора в кафенето да казват за политиците: “Какво става бе, тия нищо не дават!”. Кой да даде?! Аз съм дълбоко убеден в това, че за дереджето, в която се намираме ние сами сме си
виновни. И никой не може да ни помогне, ако сами не си помогнем.

- Много лекари заминават в чужбина с обяснението, че тук не могат да лекуват качествено с парите, които плаща здравната каса и това налага корупционни практики.

- Знаете ли и този плач ми е смешен. Защото доц. Андрей Андреев, който се занимаваше две години с моите очи, не е избягал в чужбина? Доц. Драганов от “Токуда”, д-р Иво Петров – световен сърдечен хирург – също не са избягали. Много се извинявам – слабите бягат. Аз съм убеден в това. И дъщеря ми е слаба, затова отиде в Канада.

- Вероятно, защото е търсила професионална реализация.

- Много малко българи успяват да направят добра професионална кариера в чужбина. Повечето стават прислужници. Основната им цел е да вземат по-добри доходи. Когато настъпиха промените много актьори отидоха да покоряват Холивуд и какво стана – разхождат кучета, карат таксита …

- Ваня Цветкова стана крупие в САЩ, а Ирен Кривошиева отвори бутик…

- Е, как ще направят артистична кариера?! Нито един от тези, които заминаха на Запад, не успя да пробие там.

- Значи тази приказка, че камъкът си тежи на мястото е вярна.

- Разбира се, че е вярна. И пак повтарям, за да се оправим трябва две поколения да се жертват. То без жертви не може!

- Средното поколение и по-старите хора са жертва и на социализма, и на демокрацията. Преди нямаше свобода на словото и вярата в Бога беше стъпката, през последните години пък взехме всички негативи на западните демокрации.

- Какво да се прави като така ни се е паднало.

- Не ви ли тежи, че не можете да бъдете заедно с дъщеря си на Коледа, на рождените дни.

- Когато тя замина, аз снимах един филм в Унгария. Разбрах, че е заминала, когато ми донесоха вестник, в който пишеше това. Тя беше взела своето решение.

- Вие вярвате ли, че заминалите българи биха се върнали тук, където се мразим?

- Всеки, който се върне в България е добре дошъл. Иначе, дълбоко съм убеден в това, че този, който го няма, без него може. Отишли, отишли … да са живи и здрави! Страната може и без тях!

- Може, но се обезкръвява.

- Нищо, раждат се други! Има равновесие.

- Как оценявате нашите медии, пред вид на това, че сте се занимавал с журналистика в продължение на 17
години?

- Това, което ни набутват непрекъснато в очите нашите медии –  кой кого е убил, кой кого е изнасилил, кой на кого е изневерил … слагат цялата измет на обществото на първа страница, за да ни се набие в очите. И едва към последните страници може да се прочете кратка информация за нещо смислено. Не че у нас няма достойни хора и не се правят и добри неща. Спомням си фразата на Петьо Блъсков (бил е главен редактор на вестниците “24 часа”, “168 часа” и “Монитор” – бел. ред.) от началото на демокрацията, че вестници не се правят, за да се четат, а за да се продават. И затова нашите вестници са пълни с това, което може да продаде вестника, а не с онова, което може да възпитава и култивира духа на нацията.

- Оказва се обаче, че тази политика е автогол, защото все повече хора не четат вестници и се информират за
ставащото телеграфно от телевизията, радиото, интернет.

- На жълтите вестници, които са пълни с клюки и черен пиар тиражът не е намалял. Мъдри хора са казали – ако цял живот се взираш във фекалиите, то тогава животът ти ще стане страшно миризлив. Лекарството за подобряване на нашето битие е да се
произвеждат материални и духовни блага. Аз често пътувам из страната и виждам, че се правят и доста хубави неща – например заводите около Севлиево са превъзходни, на 15-ина километра преди Пловдив отляво и отдясно има малки
предприятия, които работят. Наскоро ходих до Киноцентъра с кола и не можах да го позная –толкова се е променил! Преди там имаше огромни поляни, а сега има предприятия, складове, къщи, улици. И всичко това работи.

- Повечето хора, които познавам работят здраво и са отлични специалисти. В същото време непрекъснато се чува: „Ние българите сме мързеливи, негодяи…”. Защо сме такива нихилисти и виждаме само отрицателното?

- Аз съм абсолютно вражески настроен към нихилизма и черногледството. За жалост ние сме една оплакваческа нация и затова в световната класификация за щастливите нации сме на едно от последните места. Има страни, в които хората живеят с по един
долар седмично и пак се усмихват и са щастливи. А ние сме все недоволни – това е лоша черта.

-  А как ще се освободим от тази черта?

- С времето това ще стане. Трябва да се взима пример от хора като д-р Иво Петров – когато отидеш при него, оздравяваш още преди да е направил каквото и да е, защото е страшно положителна личност. Много ми е смешно, когато някой каже:
„Господин Росич, няма вече добри хора.”.  В такъв случай казвам: „Чакайте малко, Вие сте добър човек, нали? И аз съм добър човек. Ето този е добър човек, онзи също…”

- Наближава Коледа, какво е за вас този празник?

- Най-големият! Това е времето, когато човек трябва да се замисли за добрите неща, които е свършил през годината… Защото Коледа е добрина. Затова и в литературата има специален жанр – „Коледен разказ”. Воглаве на този жанр седи приказката на Андерсен „Кибритопродавачката” – един апел към хората да бъдат добри. Станали сме едно потребителско и интернет общество и сега около празниците основната дума, която се чува е „подаръци”: „Какви подаръци да купя? Ти купи ли подаръци? Намерихте ли подаръци?…” Рекламите са пълни с подаръци и всички повтарят: „Подаръци, подаръци, подаръци…”. Смисълът на Коледа не е в това. Смисълът на Коледа е … ако се върна в моето детство, в онези прекрасни времена, когато основното нещо беше дали татко ще ме заведе на църква. Това беше събитие!

- Днес доверието в църквата е разклатено заради грешките на някои свещеници….

- Вярата в Господа трябва да се съхрани, независимо дали някои свещеник краде или не, дали някой е гей или не. И тази вяра трябва да се получи първо от родителите.

- Навремето играчките за елхата са се правили от шишарки и станиол и хората пак са били щастливи?

- Помня онова време, когато момичетата правеха куклите си сами, а ние момчетата си правехме парцалени топки. И до ден днешен мога да правя съвършена парцалена топка.

- Оптимист ли сте за бъдещето?

- Да, хубавите неща рано или късно ще се случат. Историята на човечеството не познава безкрайни кризи. Има упадък, има стагнация, а после следва възходът. Това са обективни закони.

- Във Вашата дълга актьорска кариера коя роля си харесвате най-много?

- В унгарския филм „Под краката ми свири вятърът”.  Това беше около 40-тия филм, в който се снимам. До това време все още не бях убеден, че актьорската професия е за мене. Все се надявах, че ще се върна в редакцията, ще продължа да се занимавам с писане. Тогава за първи път усетих, че актьорското ми се отдава с лекотата, с която яздех коня.

- Какъв беше Вашия герой?

- Добрият разбойник… Честен и почтен човек, но притиснат от обстоятелствата да бъде разбойник.

- Вероятно и днес има много такива герои…

- Не зная, защото днес ние страдаме повсеместно от липса на морал – в политиката, в икономиката, в печеленето на пари, в престъпността…

- В престъпността?!

- Да, в света на престъпниците също има някакъв морал – той е в противовес на държавата, на обществото, но има някакви правила, които се спазват.  Аз съм убеден, че ако в Москва някой изнасили 82-годишна баба, за да вземе последните й 11 рубли, самият престъпен свят ще го ликвидира.

- Чувала съм от баба ми и дядо ми, че са слагали ключа от външната врата под черджето, но никога не са били
обирани.

-  Разликата между онова време и сега е огромна. Днес обществото е изключително  потребителско и потребностите на хората са
нараснали. Замислете се само за профила на боклука, който имаме вкъщи. Аз съм сам и продължавам на два дни да изхвърлям боклука, а преди години боклукът се изхвърляше един път седмично.

- А какво мислите за така наречената шопинг мания? Според психолозите хората се втурват да купуват дори и
непотребни неща, за да компенсират липсата на любов?

- Никога не съм го разбирал това. По-добре да се срещнеш с приятели или да прочетеш някоя хубава книга. Аз съм имал щастието да израстна в семейство на учители, които са възпитали основни добродетели в мен. Дължа много и на класния си
наставник – преподаваше ми по история, философия и английски. Цял живот съм искал да приличам на татко ми и на моя класен ръководител!

- Не губят ли днешните момчета от феминизацията на учителската професия?

- Така е, нямат мъжкия пример.

- Какви са плановете Ви, ще се снимате ли в нов филм?

- За жалост наскоро отказах една роля, която щеше да е черешката на тортата. От Унгария ме поканиха да играя във филм за любовта между двама възрастни. Женската роля е поверена една от най-добрите унгарски актриси, носителка на
„Златна палма” от Кан. За съжаление – отказах. Причината е, че зрението ми отслабна и това ми пречи да си науча текста.

- Не можете ли да слушате текста на диск или касета?

- Може, но няма да е същото. 55 години съм учил текстовете, четейки. Дори, когато играя, мислено виждам страницата. В живота ми често съм отказал, защото ми беше драго. Сега за първи път съжалявам, че отказах. Мъчно ви е, че не мога да се включа и в екипа на Младежкия театър – поканиха ме в един моноспектакъл за трима души.

- Не Ви ли тежи, че не можете да четете?

- Така може да е за хора, които няма за какво да мислят. Цял ден слушам радио – „Хоризонт”, „Дарик”, музикални станции… Радвам се да чуя песни на Стефан Димитров, Тончо Русев, Митко Щерев, защото могат да се запеят.

- Помните ли онова време, в което хората се събираха и пееха заедно.

- Помня, как да не помня. Много пъти съм участвал в такива събирания. Телевизията изяде песните на хората и то много професионално. Сега ако спре тока, изпадат в  ужас, че ще пропуснат някое предаване.

- Не толкова отдавна, когато са сядали на трапезата, българите са казвали молитва. Вие казвате ли си сутрин
някаква добра формула?

- Денят ми започва с „Добро утро, Лили!”. Вечер преди да заспя казвам „Лека нощ, Лили!”. Огромна ми е загубата. Лили беше фантастична и като съпруга, и като професионалист. Завършила е консерваторията, но не е работила като музикант, а
като импресарио. Доведе много чужди звезди у нас във време, когато страните бяха разделени на лагери. Но никога не е парадирала, беше много скромна. Оказа се, че е и много смела жена, храбра до лудост! Когато отиваше към смъртта, тя
нито веднъж не се оплака, че я боли. Държеше се така, все едно ще живее още 50 години. Не бях подготвен да я загубя… Не съм си давал сметка, че толкова я обичам… че толкова ще ми липсва…
------------------------------


Джоко Росич: Любимата ми дума е любов

Актьорът Джоко Росич, гост в предаването „Кой говори” по Дарик радио.
8 март 2007

източник: dariknews.bg, връзка към цялото интервю - линк

- Вие нямате вид на човек, който се срамува. Кога ви се е случвало на вас лично да изпитвате такова чувство.

- Всеки човек се срамува. Този, който казва, че никога не се е срамувал – просто ще излъже. Ето например през ония времена, когато трябваше да членуваме в разни организации, щяли-нещяли, и се провежда някакво събрание и се гласува нещо и ти не намираш смелост в себе си да станеш и да кажеш: „Що не си гледате работата, това не е така”, а просто мълчиш – след това дълго време те е срам, че си мълчал. То не беше един и два пъти – това ми е вкусът за срама.

- Сега, когато ходите по улиците, срещата ли случки, хора, ситуации, за които да си казвате наум: „Ей срамота, гледай какво нещо”?

- Не би трябвало да се вглеждаме толкова много. Има много кал и по нашите улици, и по институции, но трябва да бъдем наясно със себе си. Ние всъщност живеем в един нормален период от развитието на страната, безкрайно нормален. Всички тези страни, които ни дават акъл непрекъснато какви трябва да бъдем, са минали през това нещо. за техен късмет и за тяхно щастие те са го минали отдавна. Но това нещо аз го казвам, защото вие споменахте, че основното ми образование е икономическо. Аз съм завършил икономически институт и то с отличие, и когато говоря за тези неща, аз не говоря така едно към нищо. Това, което ние преживяваме последните 17-18 години, даже може би повече – това е онзи процес, който се нарича първоначално натрупване на капитала. Всички държави, които съществуват на този свят, минават през този период първоначално.

- Ние защо така болезнено го преживяваме?

- Всички са го преживяли болезнено.

- Мислите ли? Ние не сме ли по-особени на това географско място?

- Всяко натрупване на капитала е мръсно. То е свързано с престъпления, с кръв, с далавери, с корупция…Вземете Хенри Форд и онази негова крилата фраза: „Не ме питайте за първия милион, за останалите ще ви дам сметка цент по цент.”
....
- Аз обикновено влизам в много люти битки с режисьорите, когато правя отрицателен герой.

- Защо?

- Защото моята теза е, че нито една майка не е родила престъпник. Майките не раждат престъпници, майките раждат бебета. Те сучат така сладко и мило, както сучат всички бебета, а какво ще стане с тях след това зависи с кого са, къде са, кои обстоятелства и хора ще им влияят. За това казвам – дайте ми едно момче на три години и ми кажете какво да го направя след 17 години и аз ще го направя. Когато става дума за филмите, аз това си спомням, че когато бях малък много съм ходил на кино с брат ми, много филми сме гледали. Възпитавали сме се, гледайки филмите, които баща ни е подбирал, но никога не съм искал като мои приятелчета да стана киноактьор.
...
- Коя е любимата ви българска дума и коя е любимата ви сръбска дума? Дали те са едни и същи, приличат ли си?

- И в двата езика любимата ми дума е любов. Преди да дойда при вас, влязох в едно кафене да изпия едно кафе и ми се падна късметче, на което пишеше: В любовта търсете партньор, който да ви дематериализира и да ви излъчи в ефира като новинарска емисия. Едва тогава ще разберете колко е сладко да се съберете отново.
------------------------------


Актьорът Джоко Росич

Джоко Росич

20.03.2008  
Източник: vsekiden.com, връзка към цялото интервю - линк

Г-н Росич, как изглеждат последните събития в Косово през очите на човек, роден и израснал в Сърбия?

Когато става дума за последните събития в Косово, това, което ме изважда от релси е, че се наслушах по медиите на мнения на най-различни личности. Най-страшното е, че всички говорят от първо лице, говорят самоуверено. Според мен те просто не знаят за какво става дума. Те си позволяват да се заканват с пръст, да дават акъл на правителството, на Народното събрание какво те трябва точно да направят, защото ако не направят това, което те казват, ще стане катастрофа.
Аз не искам да давам акъл на никого – нито на президента, нито на премиера. Когато говоря за Косово и за Сърбия аз говоря само от свое име, от своето сърце. Не мога да не кажа, че съм пристрастен към темата. Не мога да не съм пристрастен, защото съм роден в Сърбия. Баща ми е загинал във Втората световна война, бранейки Сърбия. Чичо ми също е загинал в тази война, бранейки Сърбия. Другият ми чичо пет години е бил в немски плен. На мен ни ме е все едно.
Твърди се, че сега в Косово има 90 % албанци. Но те не винаги са били 90 %. Чух едни нелепици, че сърбите още битката при Косово поле са се изнесли от Косово и оттогава там ги няма. Очаквам, че след 30-40 г. някой ще се изтъпанчи и ще каже, че княз Лазар, който е водил Косовската битка е бил албанец и че там сърби никога не е имало. Действително този процес е почнал тогава на Видовден – в края на ХІV в., когато е водена гигантската битка за Косово поле. Тогава никой не е победил. Тази битка представлява една патова ситуация, в която се пролива много кръв. След тази битка започва преселението на сърбите, което продължава векове. Те са изселвани, защото ислямският терор е бил страшен и са се изселвали във Войводина, в Хърватско, в северните части на Сърбия, дори в Южна Русия. По времето на управлението на Йосип Броз Тито около 350 000 сърби и черногорци са се изселили от Косово, като не са могли да издържат на етническата нетърпимост от страна на албанците. Последното преселение това са десетките хиляди сърби, които напуснаха Косово след бомбардировките на НАТО. В тази клокочеща обстановка те просто се вдигнаха и напуснаха земите и домовете си и сега са разселени някъде из Сърбия. Те са със статут на бежанци и са настанени в училища, в изоставени казарми, без земя, без дом, без средства. Тогава САЩ бомбардираха неадекватно, мерейки с различен аршин.
Някъде през 70-те години си спомням едно преброяване на населението в Косово, тогава албанците не бяха 90 на сто, а бяха 75 %. А други 25 % са сърби и черногорци. Сега те вече са само 5 %. Никой не се пита как за 35 години изчезна 20 на сто от населението на Косово. И ако го няма защо го няма, защо е допуснато това – от удоволствие, от кеф, от какво? Аз говоря за нещата, които не съм чел, а които съм изживял. Току-що станах на 76 години, но когато бях малък, преди 70 години, положението там съвсем не беше такова.

И защо се стигна дотук?

В международната политика се използва един неофициален израз и на мен не ми е неудобно да го кажа – това е политиката на фалоса. Едно нормално семейство в България и в Сърбия има по едно или две деца, рядко са тези, които имат три деца. Докато другият етнос ражда с геометрична прогресия и се увеличава. Само в рамките на моя живот – 70 години, албанците се увеличиха многократно и казаха: „Ние сме 90 на сто, вие се махайте!”. Аз тогава питам – в Кърджалийско мюсюлманите също са мнозинство и след още 20-30 години те могат да кажат: „Извинете, ние тук сме повече, вие си гледайте работата.”
Това, което стана е едно изнасилване. Аз наричам тази ситуация бременна. Тя е бременна с нещата, които тепърва ще стават. Тя е бременна с последствията. А за да бъде бременна трябва да има полов акт, а той става или по любов, или чрез изнасилване. Този полов акт не е по любов. Това е изнасилване.

А защо тогава например Западът, който следи внимателно какво става на Балканите, не се възпротиви на това изнасилване над един етнос?

Западът нищо не разбира. Г-н Ахтисаари идва от Лапландия, където живее Дядо Мраз, на Балканите да раздава правда и да определя кой на кого е брат и кой къде да живее. Непрекъснато идват и в България, и в Сърбия разни господа, които гледат умно и говорят умно и ни учат как ние трябва да живеем. Нас ни учат хора, които не знаят нито какво е гроздова ракия, нито какво е сливова. Когато им казвам, че най-много обичам печена агнешка главичка те ме гледат като канибал. Не могат да разберат каква е тази наша манджа. Да не говорим за нашите сарми, мусаки, кьопоолу. А той ни дава акъл на нас, без да знае кои сме, от къде сме, не знае от какво се напиваме, как се напиваме. Ние се напиваме различно от тях и затова на Балканите сме велики и затова сме единствени на този свят. Никъде другаде няма Балкански полуостров. Това е най-доброто място и за живеене, и за работа, и за любов.

Защо сърбите се палят повече от българите?

Това е до манталитет. Аз не знам кое е по-добро – да си траеш или веднага да скочиш. Сърбинът е човек, на който като му падне пердето не мисли нито за къща, нито за жена, нито за деца. Него не го интересува нищо – паднало му е пердето и отива да гине. Българинът ще премисли кое как да бъде. Някой път едното е по-добро, защото ще се размине без жертви, без катаклизми.

Сърбите ще се хванат ли масово за оръжието сега?

Ако това се беше случило преди 10 години, разбира се. Щеше да стане страшно. Но сърбите вече изкараха 10-12 години война. Хората са уморени, вече не искат война. Знаете ли аз нямам отговор на един въпрос – какво е това понятие международна общност. Чух, че 70 % от българите смятат, че това, което е станало с Косово не е добро и не го одобряват. Тогава питам тези 70 % от българите влизат ли в международната общност или в нея влизат само онези 30 %, които одобряват. Питам – каубоят Джордж Буш ли е международната общност и питам тогава защо Путин не е? Какво е това понятие международна общност? Кои са те и защо аз не съм? Когато те помежду си не са съгласни кое от тях е международна общност и кое не е?

Честно да ви кажа, мислех, че Джордж Буш ви допада, нали и той е каубой като вас?

Каубой съм аз, той иска да стане, ама няма данни. Но да се върнем отново да въпросите без отговори. Никой не ни е обяснил какво е демокрацията. С тази демокрация всеки борави кой както я хване. Някой казва, че демокрацията е спазването на законите. Едно време по времето на СССР имаше понятие износ на комунизъм. Аз питам сега има ли износ на демокрацията и с какви средства. Някъде, както в Ирак, го правят с бомби. Моят жизнен опит е показал, че вечни режими няма, няма и вечни империи. В моя живот толкова много режими са паднали, че аз не мога да ги преброя. Защо трябваше зверски да се бомбардира една Сърбия, да се събарят мостове, да се унищожават стопански предприятия, за да се свали един режим, който и без това отиваше към падане. Защо трябваше да се съсипе тази страна? По време на тези бомбардировки няма нито един загинал войник. Загинаха само цивилни. Много е лесно да натискаш някакви копчета, да пускаш някакви ракети, да бомбардираш със самолети и да се кефиш. Защо не влязоха с жива сила? Защото щеше да стане тясно.

Вие обичате оръжието, пък се оказахте противник на силата.

Аз обичам оръжието заради самото оръжие. Аз го обичам като произведение. Това е голям майсторлък да се изработи. Наскоро бях в Корсика на един фестивал и си купих три ножа.

Колко ножа имате?

Моята колекция е скромна. Аз колекционирам любовта си към оръжията. Човек да бъде колекционер на оръжия трябва да е богат човек. То се прави с пари. В България не познавам нито един богат артист, а аз съм артист. Каквото съм могъл ей така съм купувал, много са ми и подарявали.

Вие ловец ли сте?

Не съм авджия. Не мога да вдигна пушка да убия животно. Какво ми е виновно то. Аз съм дълбоко убеден, че авджилъкът е избиване на комплекси и това е страшно в съвременния свят. Някога, когато ловът е бил средство за прехрана, е имал друг смисъл. Тогава животното е имало своя шанс. Сега вече то няма никакъв шанс при тези съвременни оръжия. Представете си една ловна дружинка от 25 души, която тръгва по едно поле. Появява се един мил заек и тогава се вдигат 25 цеви, които бълват огън, докато горкият заек не се разпадне на парчета. Това е убийство, това не е лов.
Вие как се отнасяте към филмите, в които има много насилие?
За мен това е отвратително. Повсеместното убиване по екраните е недопустимо. То си дава и резултати.
А тези творци, които снимат филми с 300 убити и 200 ранени, не носят ли и те вина за истинските убийства?
Хората, които правят подобни филми, не са творци. Това е индустрия. Това не е изкуство. Аз съм привърженик на европейското кино. То е финес, то е стремеж да се влезе в дебрите на изкуството. Онова е индустрия и държавна политика.

Каква роля не бихте приели?

В съсловието е известно, че често не приемам роли. Отказвал съм да играя в комедии. Съпругата ми казва: „Ти като разказваш вицове, ние падаме на пода от смях”. Но това е друго. Бих играл в комедия, в която актьорите играят безбожно сериозно, а публиката пада от смях.

Коя е последната роля, която сте отказали?

Преди време в България дойде режисьорът на американо-италианската продукция „Спартак”, който искаше да заснеме тук част от филма. Извикаха ме на среща с него и той ми даде едно парче хартия и ми показа епизода, в който ме кани да играя. Там имаше една реплика. Аз му казах: „Извинявайте, че съм ви загубил времето, но явно е станала някаква грешка. Това не е за мен.” И той ми казва: „Вие знаете ли, че в киното няма големи и малки роли.” А аз му отговорих, че е много малко момче, за да ми каже това и го попитах: „Ако в Италия предложите това парче хартия на Франко Неро, той ще го приеме ли?” А режисьорът ми отвърна: „А, Франко, не”. И тогава му казах: „А, защо аз? Аз знам, че не съм Франко Неро, не съм Робърт Де Ниро, не съм Робърт Редфорд, но ние не сме нито в Италия, нито в Америка. Ние сме в България и в България Джоко съм аз, много се извинявам.” Представяте ли си, този филм ще бъде излъчен в България, а аз в България имам публика, хора, които ме обичат и ще отидат да гледат филма и ще кажат: „Горкият Джоко, какво прави там!”

Упреквате ли колегите си, които участват с епизодични роли в чужди продукции?

Не, не. Моите колеги са поставени под икономическа принуда. Аз съм сигурен, че голяма част от тях не биха отишли и биха казали „Гледай си работата”. Аз съм пенсионер, пенсията ми е 180 лева, всякакви пари ми трябват, но точно тези пари не ми трябват. Аз така съм скроен, трябва и малко инат.

Българското кино отлепили се вече от дъното и от кризата, в която беше изпаднало?

Киното на всички бивши соцстрани изпадна в криза през онова безтегловно време, което се нарича преход. Това е една отвратителна дума. В този преход разликата беше в нивото на кризата. Нашето не беше криза, то беше катастрофа. Ние имахме поредни години, в които нямахме нито един филм. Това е катастрофа. Другите кинематографии, ще дам пример с унгарската, защото нея я познавам добре, те спаднаха от 22 филма годишно, на 9-10. Това е криза. Сега вече не само си върнаха нивото от 22-23 филма годишно, а достигнаха до 30 филма годишно. Би било нелепо в една държава, която е изпаднала в криза, да има цъфтящо кино. Киното върви заедно с държавата си и когато държавата се отлепи от дъното, ще потръгне и киното. Аз по образование съм икономист и знам, че вечни кризи в света няма. Има по-дълги кризи, нашата беше дълга. Има падане, има стагнация, после има възход и така е по закон Божий и няма другаде къде да ходим. Това са обективни икономически закони. След стагнацията идва възходът. На последния филмов фестивал „Златната роза” за две години имахме направени 15 филма, от които 5-6 бяха трепачи. Младите колеги са невероятни – играят като богове. Да не говорим за актрисите. Не искам да споменавам нито едно име, защото всички са страхотни. Не приемам реплики от рода: „По-рано имаше големи актьори, сега няма.” Как да няма! Винаги е имало и ще има! Българското кино го е имало, има го и ще го има! Никога няма да умре!
------------------------------


На прага на 80-годишния му юбилей
Джоко Росич - препускане из живота

Актьорът: Пълно е с добри хора, а ние се вглеждаме в утайката

Джоко Росич
Елена Кръстева, 18.02.2012
Източник: monitor.bg, връзка към цялото интервю - линк

- Роден сте на 29 февруари, значи ставате на 20, а не на 80 години?

- Наистина съм роден на 29-и, но го научих по-късно. Когато навърших осемнайсет, майка ми рече: „Трябва да знаеш нещо, не си роден на 28 февруари, а в три след полунощ”. Било е в олимпийската 1932, която е била високосна. На сутринта свещеникът казал „Защо детето да няма всяка година рожден ден?” Така ме записали на 28-и. Празнувам на този ден.

- Живели сте при най-различни режими, как се промени нацията ни?

- Заедно с режимите. Аз обичам монархията, без това да ме определя като принадлежащ към някаква партия. Обичам институцията монархия, родил съм се в монархия, детството ми е минало в монархия. Най-елегантните страни в Европа са монархии. Помня, когато бях ученик в отделенията, един ден влезе учителката и каза: „Станете деца, днес кралицата майка има рожден ден” и ние се чувстваме тържествено, защото кралицата майка има рожден ден. Как да го обясня сега на моите внуци, на внучките ми? Трябва да си се родил тогава и там.

- Харесва ли ви София сега? Какво бихте направили, ако бяхте кмет?

- Точно това, което прави прекрасната Йорданка. Завиждам на тая малка жена – казвам „малка”, защото за моите размери е малка, откъде събира тая енергия и неуморимост, не знам. Тя си е поставила добри цели, вярвам й.  Показала е, че е стопанка, че е загрижена.

- Как разучавате репликите на героите си, сега ще участвате в новия сериал „Отплата”?

- Сценария го чете жена ми. Но понеже не мога да карам Лиляна да ми го прави по шест-седем пъти, принтирам текста с големи букви, около сантиметър и половина. Не го виждам добре, но когато вече ми е прочетен веднъж, се подсещам.

- Останаха ли приятели през годините?

- Не са много,  но ги имам. Добри са. Когато някой ми каже „Абе, няма вече добри хора”, това е толкова смешно, отвратително, нихилистично. Страната пука по шевовете от добри хора. Кофти е това, че ние се вглеждаме в лайната, в утайката. Пишем за утайката, четем за утайката, правим фирми за утайката. И ни се струва, че всичко е утайка, а то не е така. Около мене са купища от добри хора. Човек трябва да си отвори очите да вижда и ушите да чува. Утайката е малко.

- Подобно изказване говори, че душата ви е пълна надежда...

- Кой е тоя кретен, който няма надежда? Зависи от теб самия. Днес всичко се е юрнало нанякъде. Като ми кажат „Ще ходя в Германия или Швеция”, питам „Що?”. Отговарят „Щото там е хубаво”. Чакайте, бе хора! Там не е било вечно хубаво, направили са си го. Което ще рече „Абе, копелета, дайте да запретнем ръкави, и при нас ще стане хубаво.” Представете си ако тази красива страна я направим просперираща, майка му мечка, какво ще стане!
Възрастен човек съм и помня много. След Втората световна война цяла Европа беше кръгла нула, някои бяха даже минус! Германия – изравнена, Полша – изравнена, Русия – изравнена, Сърбия – изравнена. Всичко избомбардирано, изгоряло, изпозастреляно. И всичко почва от нула. Сега ние отиваме там, щото другите били добре. Ами направили са го. Плюли са си на дланите и са го направили.

- Това до национален характер ли е?

- Изглежда че е, което много ме плаши.

- Ние защо нямаме тази жилавост?

- Не знам. Ей, собствената ми дъщеря е в Канада.

- Вие поискахте ли да я спрете?

- Снимах филм в Унгария, когато една актриса ми донесе вестник от България. Пишеше „Дъщерята на Джоко”-  не нейното име, а моето и снимката моя. Нито ме е питала, нито нищо. Донякъде я разбирам. Случи се през 90-те години, тя беше актриса и театърът им в продължение на 5-6 месеца не е могъл да им плаща заплати. Тя работеше като продавачка на една сергия в центъра на града, а двамата ми внуци продаваха картофи на гарата. Писнало й е явно. И понеже няма на кого да прилича, продала си е жилището и се е вдигнала. Въпреки това аз не одобрявам, тя знае. И не прощавам.

- Бащата не е ли длъжен да прости?

- Бащата е длъжен да прости разни други работи. Бащата може да прости на дъщеря си, ако забременее и трябва да направи аборт. Тогава търсиш най-добрия лекар и прощаваш. А в моя случай е друго. Става дума за по-ъгловати неща. За основи, за корени.

- Вие кога за последно сте ходили в родната си Сърбия?

- Преди трийсет години. Тогава имах малки неприятности с властите и казах на брат ми „Когато ти се допие ракия, ела при мен”. Да не ме разбере някой, че не си обичам родината. Аз я обожавам!
Докато говори това гласът на Джоко остава все така твърд и извиращ от дълбоко. Погледът му обаче започва да плува...
- Не ме е срам, когато плача. Мога да се разплача и често ми се случва. Когато чуя известни песни от детството ми, които е пял баща ми, песни на моите приятели, тогава ми става тежко и се разплаквам. Разбрах, че родината това не са хората. Те се раждат и умират. Някои оставят следа, други – нищо. Родина е земята, дървета, реки, улици, къщи, черкви. Те си стоят и са много мили, те са и верни, защото не могат да бъдат покварени. Родината това са спомените.

- След толкова години чувствате ли се емигрант?

- Донякъде. Но само донякъде. По-голямата част от живота си съм прекарал в България. Двайсет години в Сърбия и шейсет в България. Обичам още една страна – Унгария. За повече от 30 години съм направил 34-35 филма.

- Виждате ли себе си във внуците?

- Не особено. И добре, че са различни. Големият внук завършва в Канада –специалност са му тежките пътностроителни машини. По-малкият внук носи моето име  - и той е различен. Работи нещо, след шест месеца друго, не го свърта на едно място. Търси. Голямата ми внучка е на 28 години. По едно време беше преподавател в Университета, сега е на специализация в Германия. Най-малката ми внучка Пламена учи във Френската гимназия.

- Какво щяха да ни кажат конете, ако можеха да говорят?

- Колко много ги е страх. Конят е по-страхлив и от заека и цялото му поведение е основано на страха. Нищо, че във филмите и романите той спасява човека. Аз съм имал един кон и една кобила. Много съм ги обичал, отдавна ги няма. Те са непохватни, огромни, седем пъти по-тежки от мен, наивни, сладки животни. Трябва им човек. Симбиозата кон - човек е голяма любов.

- Човек и кон или човек и кола?

- Колата е съвременният кон. Навремето, когато карах първата си кола и дойде време да я продам, стояхме на паркинга долу с Лиляна. Когато момъкът, който я купи, я запали и тръгна, се разплакахме и двамата. Живели сме с нея, имаме спомени, пътувания, пребивавания, катастрофи. Живот.

- Как човек се съвзема от житейска катастрофа?

- Време трябва. Първото усещане, че тъгата отминава, е, когато мине един цял ден, без да си спомним. После още един, още два, още три. Времето ти дава възможност да отдъхнеш.

- Вие успяхте ли да да преодолеете загубата на сина си?

- Времето не ми е направило тази услуга. Всеки ден Стоян ми е пред очите и няма начин. Кутията, от която си вземам сутрешния чай, той ми я донесе от Англия. Трудно ще е. Огромно нещастие за мен и Лиляна.
Атмосферата натежава от неловкост. И от непокапалите сълзи на Джоко. Правя опит за разведряване с въпроса...

- Правим това интервю на 14 февруари, когато едни празнуват Трифон Зарезан, а други Свети Валентин...

- Аз съм източноправославен. Това съдържа всичко. Противна ми е тази шарения. Дразни ме това, че ми привнасят някакъв светец и ми го праскат точно на бай Трифон, дето ние си го обичаме много. Не ми харесва, че чуждото се натрапва и хората започват да го приемат като наше. Все повече тикви се палят през октомври, по Коледа правим пуйки. Сигурно ще пукна преди това, но няма да се учудя и на оня свят, ако Денят на благодарността стане български празник. Имаме опит в това – 7 ноември си беше наш празник.

- Преди да станете актьор, седемнайсет години сте работили като журналист в БНР. Защо лошата новина продава?

- Аз бях журналист по времето на дълбокия социализъм и тогава нещата не бяха такива. Печатните издания бяха няколко. По осем страници и в тях няма къде да поместиш жълто. Така че „не е било на мода”. Това се случи  след промените през 1989-а. Тогава вестниците станаха много. Чудят се с какво да ги пълнят и публикуват измислици. Аз имам цяла папка с такива писания. Знаете ли коя е най-новата измислица за мен?

- Коя?

- Че имам къща в Бояна и гледам 25 маслинови дървета. И понеже са настанали големи студове, съм се загрижил да не ми измръзнат маслините. Затова известна дама, цветарка в София, ме е снабдила със специални пластмасови покривала, които са на ток и така завивам и подгрявам дърветата. И сега идва безобразието. Цитират ме под кавички, все едно съм го казал: „Това ми струва много пари, но когато става дума за моите любими дървета, за мен нищо не е скъпо, защото ги обичам”. А сега де?! Първо, не съм чувал в Бояна да вирее маслина. Освен това, нямам къща там, а барака в село Бойковец.

- Дразнят ли ви тези неща, или се научихте да се забавлявате с тях?

- Дразнят ме, защото българинът е свикнал от времената на дълбокия социализъм да смята, че щом нещо го пише във вестника, е вярно. И хора, които малко ме познават, ще кажат „Я, копелето има къща в Бояна, а? И кой знае каква градина и ограда. А зад оградата и тенис корт сигурно има и кани млади мацки да ги чука”.
След подобни писания прокуратурата може да се самосезира. И като проверят данъчната ми декларация от миналата година, която, примерно, е за 1500 лева, ще изникне въпрос - как в същото време имам маслинови дървета и къща с летящи покриви и хвърчащи тераси.

- Как една нация запазва достойнството си?

- С ежедневието. Както човекът пази достойнството си. И се предава от баща на син. Традиция в подробностите, детайлите, малките неща. Има неща, които изхвърляме, а не бива. В днешно време вече няма къде да подадеш телеграма. Има друг чар в това, да ти звъннат на вратата и пощаджията в униформа. Все по-рядко пишем и получаваме писма. Получавам писмо от майка ми. Тя е писала с мастило и понеже е била тъжна, се е разплакала и сълзата е паднала на хартията и се е размазало. Как по компютъра да изпратя сълза на мама?

От кого чакате писмо сега?

- Винаги от брат ми. А има един феномен - казва се Андрей Барла, чешки оператор, с когото съм снимал 1968 година във филма на Рангел Вълчанов „Езоп”. Прекрасен човек, той ме запозна с Прага. От 1968-а до ден днешен 2012 - всяка нова година получавам честитка от него. С почти един и същи текст. Няма нито една пропусната година. Това са онези малки неща, които правят богат живота на един човек. Когато има много такива малки неща, казваш: Да, аз съм богат, аз съм щастлив. А в моя живот има много такива.
------------------------------


Джоко Росич: В България уморените коне ги убиват...

20.02.2010
интервю на Стоян Колев навръх Тодоровден
връзка към интервюто - линк
------------------------------


Джоко Росич: Старал съм се винаги да съм истински на екрана

28.април.2012
интервю на Ганиела Ангелова
връзка към интервюто - линк
------------------------------


Джоко Росич: Всичко, което съм направил в живота си, съм го правил, за да се харесам на някоя жена

28 февруари 2012 г
Автор: Vsekiden.com
връзка към цялата статия - линк

Джоко Росич

Джоко, как ще отпразнувате 80-ия си рожден ден?

Имах няколко предложения да се направи купон и да се поканят много хора, но отказах всичко. На самия 28 февруари вечерта ще бъда само с моята съпруга, ще отидем в някоя хубава кръчма, ще изпием по едно-две питие и ще си разказваме за всичко, което е минало. Това ще бъде рожденият ми ден. Иначе Унгарският културен център предвижда да направи някакво празненство в началото на март. Моето оръжейно дружество също ще организира нещо.
..

Около вас винаги витае сила и любов. На какво се дължи вашата енергичност?

Това човек си го носи от гена, от обществото, от хората, с които е живял, от хората, от които се е обогатил. Човек трябва да бъде отворен и готин и да приеме добрите неща от хората, с които е живял и продължава да живее.

Правите ли си някаква равносметка?

Красотата на 80-те години е, че човек не го интересува нито равносметка, нито кой какво мисли за него. На тези години човек е напълно свободен, така както не е бил никога. Нито ме интересува кой какво ще каже за мен, нито съм зависим от някого, нито имам началник. Аз съм тотално свободен човек. Смешно е човек на моите години да си прави някакви равносметки. Освен това няма защо да ги правя, защото никога не съм си поставял цели, никога не съм си правил планове, не съм преследвал нищо, за да мога да бъда доволен, че съм постигнал онова, което съм преследвал.

Има ли ваши млади колеги, които бихте отличили?

Те са толкова много и са много талантливо поколение. Невероятни са. Така им се радвам. Щастлив съм и че напоследък започнаха да излизат много хубави и мощни български филми и сериали. Спомням си на фестивала „Златната роза", когато се появиха първите кълнове на това ново киноправене, аз се разплаках от радост. И си казах: „Господи Боже, живи сме! И не само сме живи, но и сме страхотни и невероятни!"

Почти всеки ден се отбивате в една уютна кръчма на пазара „Ситняково". За какво си говорите с вашите приятели там?

Тази маса аз съм я нарекъл „малкия парламент". Темите са непредвидими. Въпросът е кой, като седне, ще подаде темата, накъде ще тръгне и накъде ще отиде след това. Тази маса е уникална, шарена, събрани са най-различни личности. Вече 30 години откакто съм на тази маса, и през всичките тези години не се е случило нито веднъж някой да повиши тон, някой да реагира остро, а ние сме различни хора. Ние просто се изслушваме. Всеки е в правото си да каже каквото мисли. Никой не се изправя срещу никого и не казва: „Не, ти не си прав, това не е така!"

Значи родните политици трябва да си вземат урок от вас?

Аз се отвращавам, когато чуя как в парламента ни се използват неприлични думи, когато постоянно се използват такива крайни изрази като „това е лъжа", „това е провал". Такива изказвания не подхождат на един парламент. Парламентарният език трябва да има една друга реторика, трябва да има интелигентност на изказа, а не просто някакъв махленски език.

Джоко, вие сте заедно със съпругата си вече 40 години. Има ли формула на щастливия брак?

Има, разбира се, но това не е формула, а философия. Трябва да разбереш, че всеки следващ ден не е като предишния, че съвместният живот непрекъснато се променя в посока, която не ти харесва. Но трябва да разбереш, че това просто е един процес и човек трябва да го възседне и да го управлява така, както язди кон, а не да се чувства паднал под копитата

Голямо впечатление ми направи една ваша мисъл, че мъж, за когото жената няма значение, е кретен. Много малко мъже биха могли да изрекат подобно нещо.

(Смее се) Всичко, което съм направил в живота си, съм го правил, за да се харесам на някоя жена. Защото нищо друго няма смисъл. Ако няма до теб една жена, която да ти каже "Страхотен си", тогава за какво живееш?!

Вие винаги сте бил наричан каубоят на българското кино. Какво представлява за вас общуването с конете?

Да общуваш с конете е майсторлък. Да се научиш да яздиш кон не става за седмица - две. Същото е с шофьорските курсове. Взимаш книжка и си мислиш, че си голям шофьор, защото си взел изпита. Едва, когато преминеш 50-60 хиляди километри - тогава можеш да кажеш: "Е, аз мога да карам кола!". Отнема дълго време да се почувстваш господар на коня. Той е издръжливо и инатливо животно. Аз съм яздил 35 години. Истинският ездач си личи по походката, по начина, по който държи тялото си. Иначе колкото до "каубойството" - в онези години хората, които са били каубои в Щатите са били всъщност европейци. В крайна сметка, това сме ние. Щом сме го правили там, защо да не го правим и тук. Аз до ден днешен обожавам оръжията и те ме обожават. И освен това, до теб трябва да имаш хубава жена. А аз я имам.

Чувствате ли се щастлив човек и в какво измервате богатството си?

Моето богатство са хората около мене. Защото ако човек е сам на света, няма как да е щастлив, няма от какво да е щастлив. Човек трябва да изгради живота си така, че хората да не го мразят. Да не казват "този е никой". Няма по-голямо щастие от това да си заобиколен от хора, които те обичат и уважават.
------------------------------


30-те смърти на Джоко

Интервю на Теодора СТАНКОВА
Снимка BeLight STUDIO

Източник: bela.bg, връзка към цялото интервю - линк

Джоко Росич
– Наближава Коледа…

– Знаеш ли, аз съм стар човек, раснал съм в монархия през миналия век. Ние другояче сме възпитавани. Имаше нещо много сладко в онези Коледи. И малко тъжно. Ако трябва да го определя като цвят, то е нещо мило, нещо виолетово… Като онова време привечер, когато още не е свършил денят, ама е вече и свършил, и още като да не е почнала вечерта, ама е почнала… и е едно виолетово! Ей това е Коледа!
 
– Като се обърнеш назад, иска ли ти се нещо да промениш?

– Чакай, чакай, аз никога не съм правил избор. На мен нещата са ми се случвали. Аз не съм ги гонил. Само съм ги посрещал. Вярно е, че за да му се случи нещо на човек, той трябва да е готов да го поеме. Ако човек не е готов за късмета, късметът просто ще го отмине. Не помня някога през живота си да съм си правил план. Могло е друго да ми се случи. Могло е да не стана актьор. Завършил съм икономика. Седемнадесет години бях радиожурналист. За мен се казваше, че съм едно от първите пера на националното радио. Правя миниатюри от камък, за които моите приятели художници казват, че са превъзходни. Могло е да тръгна някъде нататък…  

– Случвало ли се е да чуеш нещо за себе си, което да те жегне?

– Не, освен това, което пишат за мен жълтите вестници. Но на тях не трябва да им се обръща внимание. Какво ли не съм чул и прочел за себе си в тях… Писали са, че живея в уединение и варя гроздова ракия от сушени сливи. Трябва да си тотален кретен, за да напишеш такова нещо! Че с Хачо Бояджиев се напиваме с водка и бира. А нито Хачо, нито аз пием това. И още, че се разкарвам тука из пазара с пистолет и гърмя от време на време, че плаша продавача на краставици. А народът е свикнал още от онова време да мисли, че щом така пише във вестника, значи е вярно. Напатил съм се от журналисти.
 
– Затова ли не обичаш да даваш интервюта?

– Ако бях давал интервюта на всеки журналист, който ми се обади, щеше да стане една такава пошлост. Едно преяждане щеше да стане, което да ми навреди на мен. Всяко едно „много“ не е добро.

– Сега носиш ли оръжие в себе си?

– Винаги.
 
– Какво ти дава то? Усещане за сигурност, за сила…

– Не. Всеки човек – и да го признава, и да не го признава – гони детството си цял живот. И няма спиране. Цял живот осъществяваме детските си мечти.
 
– Страхуваш ли се от смъртта?

– Не. Аз отдавана съм на „ти“ с нея. Смъртта е естествено състояние, както е естествено раждането. Тя е толкова болезнена, колкото е болезнено и раждането. Кофти е, като се замисля, че пак ще има Коледи, но аз вече няма да бъда там. Пак ще има хубави жени, но мен няма да ме има… Срещнах смъртта за първи път като дете – преживях една ужасна война, страшно кървава. Спомням си, през 1942 година по нашата улица мина погребално шествие – колега на баща ми, учител, беше починал от туберкулоза. Всички бяха излезли на улицата и гледаха страшно учудено, че някой си е позволил лукса да умре от естествена смърт. Никой не умираше от естествена смърт тогава.

– Войната ли е най-яркият ти спомен от детството?

– Бях на 13 години, когато баща ми загина. И до ден днешен го обичам, и до ден днешен ми липсва. Може би защото аз и в литературата, и в киното не съм срещнал по-ярък човек от него. Останахме двама синове с мама. Мама беше учителка, с една нищо и никаква учителска заплата. Беше глад, беше беднотия. Бяхме оголели. Спомням си, че мама разпра един дюшек, който беше пълен с вълна. Вечер ние с брат ми разчепквахме вълната. Една комшийка я изпреде и мама ни оплете вълнени пуловери и чорапи от нея. А от дюшеклъка, той беше един син, на цветя, ни уши ризи. Мама шиеше превъзходно. И ние се появихме в училище двамата с брат ми с тия ризи – такива едни с много широки маншети, с широки ръкави. А ние ходим с тях едни изпъчени с брат ми. (Усмихва се навътре в себе си.) Нашите съученици умряха от завист, че имаме такива ризи. Имахме съученици със заможни родители. Ние с брат ми не можехме да имаме техните дрехи и обувки, не можехме да имаме техните костюми и ризи. Нито техните скъпи часовници. А ние часовници изобщо не можехме да си позволим… Но с брат ми винаги изкарвахме тоя минус на огромен плюс. Правехме единствено онова, което можехме – бяхме най-добрите. В нашата гимназия по-добри ученици от мен и брат ми нямаше. Бяхме шампиони. Аз играех бокс тогава. Станах юношески шампион, всички ме гледаха като коте свещ…

– Лесно ли се разделяш? Лесно ли пускаш миналото да си върви?

– Не. Не… Животът на човек не е ученическа тетрадка, за да вземеш гумичка и да изтриеш нещата, които са се случили. Всяка раздяла е парче от живота ти. Всяка раздяла всъщност – това си ти. И когато става дума за любов, отговорно твърдя, че в любовта си човек е сам. Обичайки някого, той задоволява собствената си потребност от любов. Любовта е това, което ти изпитваш. И е много красиво, когато се получи взаимност. Знаеш ли, аз нямам несподелена любов. Има любов!
 
– Вярно ли е, че всичко, което прави Джоко, е, за да се хареса на някоя жена?

– Така е. За какво ми е на мен да правя каквото и да било, ако до мен няма една жена, която да каже: „Браво, страшен си!“ И искам да ти кажа, че за всички
мъже е така. Не го признават или може би не го съзнават.

– Коя жена според теб е въплъщение на женствеността?

– Жената трябва да бъде жена. Тя трябва да ходи като жена, да седи като жена, да се навежда като жена. Тя трябва да се храни като жена, да пие като жена. Всичко трябва да прави много женствено и много женски. И в нито едно нещо няма право да се провали. Веднъж първата ми съпруга, след като вече се бяхме разделили, ме попита: „Тази, с която ходиш в момента, с какво е повече от мен?“ А аз є викам: „Сега ще ти кажа нещо, пък ти трябва да ме разбереш: когато с тази жена отида на театър и в антракта излезем да изпушим по една цигара, аз усещам с кожата си, че до мене стои жена.“
 
– Доста си пътувал покрай филмите, които си снимал. Къде са най-красивите жени на света?

– България е джипкана с красиви жени. Джипкана, та препълнена. И не само в големите градове. Даже в малко градче като Етрополе, дето аз имам къщичка в Бойковец, да видите сервитьорката в местния ресторант – мис може да стане! Но да се разберем! Това, дето парадираме, че ние сме „най“, ме дразни. Защото не е така. Не съм ходил в Бразилия, но казват, че в Рио де Жанейро имало страшно хубави жени. Казват, че и в Хавана било пълно със страшни хубавици. Но ако вървиш из Париж, ще трябва доста време да походиш, за да срещнеш някоя красавица. Преди една-две години снимах филм в Сицилия. Е, в Сицилия просто не можеш да видиш нито една. Но, да речем, в Краков, ако излезеш неделно време, когато хората се разхождат из града, можеш да станеш кривоглед. Неописуеми красавици има там! В Будапеща също можеш да видиш много красиви жени по улиците. Така че не са хубавиците само у нас. И не е вярно това, дето казват, че блондинката е глупава. Срещал съм безкрайно умни блондинки. Има страни, в които жените са основно блондинки. Това съвсем не значи, че повечето са глупачки.
 
– Кога един мъж изневерява?

– Няма правило.

– Жената ли е причина?

– А не, не. Обикновено дежурната приказка е: „Абе, имам си вкъщи една змия…“ Не е това. Това е нещо, което се случва. Всеки човек има своя дължина на вълната. И когато срещне друго същество със същата дължина на вълната, става късо съединение. И е неизбежно. Не е това, дето казват, че когато човек не намира нещо вкъщи, намира го навън. Може и това да го има, но не е само то.

– Ако сега направят филм за твоя живот, ти себе си ли ще играеш?

– Имам по-добро предложение, което дадох на едни документалисти – да направят пълнометражен документален филм, който да се казва „30-те смърти на Джоко“. 30 пъти съм бил убиван в киното. Всичките ми смърти са били различни. Един уважаващ себе си актьор не може да си позволи да умре на екран по начин, по който вече е умирал в някой друг филм. Първата си смърт на екран съм „направил“ през 1963 година. Последната – миналата година. А през този отрязък от време исторически се случиха и други смърти – падаха империи, падаха държави, падна Берлинската стена. Светът се промени радикално. Това ми е идеята. Много неща умряха през това време. И ако се направи филм, в който това да се покаже, бих участвал с моите 30 смърти в него. Иска ми се да направя тия 30 различни смърти, докато върви един текст от първо лице. Може да стане страхотен филм… Но всичко опира до мангизи.
 
– Не сме те виждали в театъра. Защо?

– Много пъти са ме канили. За мен това са две различни професии. Правилото е, че ако някой е много добър в театъра, за кино не става. И обратното. Сцената има свои закони. Да вземем за пример примата на българското кино. Вечната, най-голямата – Невена Коканова. Тя не слизаше от екрана. Когато бе на екран, излъчваше тонове енергия. Прекара десетилетия в Сатиричния театър, а никой не си спомня, че е била там. Аз съм добър за кино. Това е като ездата и шофирането – едното няма нищо общо с другото. Макар че аз съм изключение – добър съм и в двете.
 
– Сега яздиш ли?

– Не. Свърши. (бел. ред.: Кратко, но не тъжно.)
 
– А можеш ли да се влюбиш сега?

– Човек и на моята възраст може да се влюби безумно като гимназист. Казвам гимназист, ма, от ония времена, когато ние бяхме гимназисти. Сега не се влюбват. Сега това се казва секс. Не се казва любов.

– Съжаляваш ли ги младите?

– Безкрайно. Те не загряват, че се минават. Не разбират, че губят. Имам много красиви спомени от детството. А те няма да имат. Като деца играехме на топчета. Топчета се играеха пролетно и есенно време. През лятото пече отгоре и земята е твърда, а топчета не се играят на твърда земя. Трябва да е малко влажна, да мирише на земя. Моят спомен от играта на топчета не са момчетата, с които съм играл, а мирисът на земя. Ароматът на мокра земя, която вдишвам, щом се снижа, за да се прицеля. Невероятно усещане! Сега, като ги гледам младите в клуба за компютри, облъчени до тая пластмаса… Нямат сетива за нищо. Ние не можем да минем без тоя екран, не ме разбирай криво, той е станал съставна част от нашия живот. Не и от моя обаче. Аз не знам какво е мишка. Големият сръбски аниматор Душан Вукотич, когото превеждах наскоро, казва: „Всеки аниматор трябва да знае, че човек първо стъпва на петата, след това – на пръстите.“ От там нататък ти можеш да направиш крака четвъртит, може да го направиш с три пръста или без пръсти, но той първо трябва да стъпи на пета. Сиреч ние не можем да живеем без компютри, но аз искам моите внуци първо да стъпят на пета. Да има нещо преди този екран. Летата внуците идват при мене в Бойковец, дето няма екрани. При мене има река, вода…
 
– Харесва ли им?
– Уф!
 
– Риболовец ли си?
– Не. Но обичам да гледам водата. Помня като малък с татко ходехме на риба на една от реките, които минаваха през родното ми градче. Веднъж видяхме възрастна жена – седи на брега и гледа водата. Татко я попита: „Стрино, какво правиш?“ – „Гледам водата, синко“ – отвърна тя. „Що я гледаш?“ – пак попита татко. „Ех, синко, аз я гледам, а тя ми отнася мъката.“ Та и аз така. Обичам да гледам водата. Тя ми отнася мъката.
------------------------------